Великите европейци - Ингмар Бергман

По принцип не смятам, че наградите на един творец отразяват истинската стойност на творчеството му. Но с Бергман е различно, дори наградите му са впечатляващи – и по брой, и по тежест, признанието му от най-големите филмови фестивали е наистина масивно и широко обхватно. А това означава, че оценката не е плод на конюнктура или политическа коректност, както често става в наши дни. Ето само най-известните: в САЩ той има девет номинации, плюс три награди „Оскар”, а също две номинации и шест награди „Златен глобус”, две номинации има на БАФТА, Британската академия за филмово и телевизионно изкуство, една номинация и две награди „Златна мечка” от Берлин, три номинации и една награда ЦЕЗАР, френският национален филмов приз, а от Кан има четири номинации и седем „Златни палми”. 

Тук изобщо не споменавам седемте „Златни скарабея” от седем участия в конкурса за домашната награда на Шведската академия за филмово изкуство, както и ред други. Сигурно е приятно да те награждават толкова, но Бергман не дава вид, че това за него е път към щастието. Той не обича светските церемонии и винаги има нов проект, така че често изобщо не отива да си вземе наградата. Според него щастието е нещо по-просто и се състои от „добро здраве и къса памет”. Аз обаче смятам, че друго изказване на великия режисьор по-добре илюстрира истинската му представа за тези неща: „Ако не работя, няма да мога да живея” – твърди Бергман. И го доказа, като се хвана да режисира телевизионен филм на 87, само две години, преди да направи последния ход от шахматната партия със смъртта, която разиграва цял живот.

„Седмият печат” е от първите в поредицата знаменити филми на Бергман, с които той не просто получава международно признание, а затвърждава собствената си представа за киното като съдба. Действието на филма се развива през Средновековието. Рицар се връща от кръстоносен поход и заварва родната Швеция пламнала от чума. На морския бряг рицарят играе шах сам със себе си, когато Смъртта идва за него. 

Той обаче я скланя да изиграят партия шах и така фактически успява да удължи живота си, да види жена си за една последна вечеря, да спаси приятелите си - поне временно, защото, както казва самата Смърт: „Никой не може да избяга от мен”. Лентата започва с цитат от Откровението на Свети Йоан: „И когато Агнецът отвори седмият печат, ето, в небето имаше тишина за около половин час”. Тишината, небесното мълчание, мълчанието на Бога, тоест, неговото пряко и болезнено отсъствие от живота на човека, е основна тема както в този, така и в много от другите филми на Бергман. Цял живот той води тази си битка за Бога със самия Бог. И я води в отсъствието на Бога, въпреки отсъствието на Бога. 

Другата му голяма битка е със смъртта. „Цял живот, още от малък, се страхувах от смъртта, но сега вече не” – твърди Бергман, след като през 1957 прави „Седмият печат”. Този филм го освобождава – или поне той смята така. Близо 40 години по-късно, след смъртта на петата си съпруга, Ингрид фон Розен, режисьорът отново повтаря рефрена за освобождаването от страха: „Самият живот е товар. Мисълта, че вече няма да видя Ингрид, ме опустошава” – твърди Бергман и добавя: „Нейната смърт ме направи абсолютно индиферентен към собственото ми оцеляване”.

Ако се питате откъде са тези натрапчиви страхове и демонски битки в душата на Ингмар Бергман, отговорът е – от детството. Той е роден през 1918 в Упсала. Баща му е лутерански пастор, капелан на шведския крал и човек консервативен, със строги възгледи, които засягат и възпитанието. У Бергманови пръчката не прашасва в ъгъла, а се ползва често и по предназначение. 

Лишаване от вечеря, заключване в килера и други подобни методи също са част от възпитателния арсенал. Ингмар си спомня, че баща му го „лекува” от детско напикаване, като му облича пола и му се подиграва. Майка му пък, към която малкият е привързан, е човек на настроенията - тя обича децата си и е топла, когато се занимава с тях, но е склонна към усамотение и тогава отказва контакт с малките досадници. Което наранява и оставя празнини. Голямото кино-пътешествие на Бергман започва да се оформя още на 6. Брат му получава за подарък тъй наречената „латерна магика” или „магически фенер” – апарат за прожектиране на изображения, който съществува още от XVII век и е нещо като предтеча на кинематографа. Малкият Ингмар е толкова запленен от образите в кутията, че купува от брат си уреда срещу 100 оловни войничета и никога не се разделя с него. Неслучайно по-късно той озаглавява „Латерна магика” и известната си автобиографична книга.

На 8, Ингмар Бергман за първи път гледа истински филм. Баща му смята киното за дяволска работа и го забранява - но баба му води тайно малкия, който е в захлас. В къщи той разиграва куклени театри, чиито сюжети и герои създава сам. Училището изобщо не му е интересно. На 19 отива в Стокхолмския университет да учи литература и изкуство, но всъщност се занимава със студентския театър, пише няколко пиеси и опера. После зарязва образованието, за да превърне детската си страст към режисурата не просто в професионална страст на възрастен, а в истинска поклонническа страст на току-що посветен в тайнство. 

През 1944 година Алф Сьоберг снима „Мъка”, филм, на който Бергман е сценарист и помощник-режисьор. Филмът получава широко признание навън, а Ингмар започва да режисира сам и за десетина години снима дузина филми. През 55-та „Усмивки в една лятна нощ” е номиниран за „Златна палма” в Кан заради своя „поетичен хумор”. Следват „Седмият печат” и „Диви ягоди”, с които бентът се отприщва, буквално. Какво пък толкова необичайно прави Бергман като режисьор – ще попита някой. Ами например пише сам сценариите си - като всички наистина велики режисьори. За всеки филм има конкретен житейски повод, върху него се мисли седмици и месеци наред, а снимките просто трябва да пресъздадат онова, което той вече вижда в главата си. Другото умно нещо, което прави Бергман, е да си намери брилянтен оператор, Свен Нюквист, на когото оставя цялата постановъчна част. И още – да намери най-добрите актьори. А ако не ги намери, да ги изгради. Мъже и жени, цяло актьорско съзвездие се върти около него, много от тях участват в десет и повече негови филми. Говоря за имена като Макс фон Сюдов, Биби Андершон, Хариет Андершон, Лив Улман, разбира се. Някои казват, че Бергман цял живот снима кино, за да има постоянно около себе си красиви и талантливи актриси, с които да прави любов. 

Да, той прави любов постоянно, изневерява и на петте си съпруги с красиви актриси, а между две изневери изневерява на красивите актриси с други красиви актриси. „Просто съм прекалено влюбчив” – скромно обяснява Бергман. Но истината е, че той, въпреки често нетърпимия си характер, при цялата си арогантност, ревност, хипохондрия, с всичките си страхове и демони, успява да извади най-доброто от актьорите, с които работи. Една от неговите големи любови, Лив Улман, за която Бергман построи прочутата си къща на остров Фарьо и която ражда едно от деветте му деца, след раздялата си опита късмета в Холивуд. Но там не разгърна и половината от актьорската си прелест и дълбочина, запазени за вечността във филмите на Бергман, така че се върна да снима с него. Напук на правилата, близките планове на актьорите, често прекалено близки - и то почти през целия филм, са една от запазените марки на Бергман в режисурата. Той наистина просто ги харесва и улавя всяка мимика, превръща я в знак. На всичкото отгоре превръща в знак и тишината или липсата на мимика. По подобен начин – отблизо и детайлно, Бергман се вглежда в старинни часовници или други знакови предмети от пейзажа, които по наистина магически начин оживяват пред окото на камерата му. Той е толкова голям режисьор, че вкара в роля, направи герой от филмите си нещо толкова необичайно като цвета. Червеният цвят особено, горещото, дълбоко, изпепеляващо страстно бергманово червено, снимано заедно със зимния шведски пейзаж или ледените шведски персонажи…..

Бергман никога не снима политически проект и далеч надхвърли националните си граници, той запечата сцени от душата на модерния човек с неговите тревоги, страсти, тайни и величия - казват критиците. Добре, де, не точно тези думи използват, но подобни. И също казват, че от деня 30 юли 2007 година, когато едновременно си отидоха великият швед Ингмар Бергман и великият италианец Микеланджело Антониони, епохата на голямото режисьорско кино всъщност приключи.