Великите европейци - Тур Хейердал, първа част

Знам, че искате да го чуете. Е, и аз искам, обаче запис точно на този божествен Тор няма съхранен в европейското ни хранилище за митологични герои. За сметка на това можете да чуете един негов реален потомък – рижавия на младини и бял в старостта скандинавски мъдрец Тор Хейердал. Или Тур, както всъщност звучи името на родния му норвежки. В новите времена на високо технологичния ХХ век, точно този Тур преплува морета и океани, възкачен на някакъв си плосък сал от балсово дърво или стъпил върху крехки лодки от папирус и тръстика, които сам създаде; този Тур откри артефакти, срещна хора и лансира теории, които промениха представите ни за древния свят, за възможностите и контактите на общите ни човешки предци; да, този Тур ни преподаде урока, че всички хора сме едно семейство, а Земята е общият ни дом. 

Друг въпрос е дали и доколко ние възприехме урока му. И все пак – подозирам, че искате да чуете този Тур Хейердал. В този запис той  разказва за най-важното, което обединява екипажа му по време на знаменитото пътуване със сала „Кон Тики”. Тики тръгва от западните брегове на Южна Америка, изминава около 8 000 километра и стига до един остров в Полинезия, в чиито скали се разбива – една от малкото морски катастрофи, които правят екипажа щастлив.  

Тур Хейердал, интервю, 11.48 

Превод: Имаше там здрави и силни хора, които да си поемат задълженията. Но за мен бе изключително важно също те да имат чувство за хумор. Аз винаги съм знаел, че когато човек има истински проблем, трябва да може да се шегува и благодарение на шегата много от проблемите могат да се решат. Тези хора наистина имаха невероятно чувство за хумор и се получи фантастична група момчета, с които да плавам.

Мистър Кон-Тики, както мнозина и досега наричат Тур Хейердал, стартира първата си презокеанска експедиция през 1947 година. Той е на 34 и го гложди въпрос – кои са първите заселници на Полинезия, островите насред нищото на необятния Тихи океан; как са стигнали дотам, какво са пренесли. Смята се, че Полинезия е колонизирана още в Каменната ера от неидентифицирани хора, дошли от Запад, тоест, от Азия. В подкрепа на това има лингвистични, етнографски и ботанически данни. 

Само че за Тур Хейердал те не стигат, той вижда сериозни пукнатини. Десетина години по-рано, докато прави други проучвания на Маркизкия остров Фату Хива, той си дава сметка, че ветровете и теченията в южната част на Тихия океан вървят от Изток на Запад. Без изключения. Това го навежда на мисълта, че за азиатците от най-старата и примитивна човешка епоха, ще да е било доста трудно да плуват 15 хиляди мили в нищото срещу вятър и море, без прясна вода. Освен това, бататът и кокосът, основните храни в Полинезия, не растат в Азия, те са от Южна Америка - а няма как да доплуват сами, трябва да са пренесени от хора. Лингвистиката пък Хейердал иронизира, като казва – за афро-американците аз лично предпочитам да приема, че идват от Африка, като съдя по цвета на кожата им, отколкото да смятам, че са от Англия заради езика, който говорят. Но тъй като не могат изцяло да се отхвърлят и доказателствата за азиатско присъствие, Хейердал предлага две версии за заселването на Полинезия. 

Едната е, че, следвайки теченията и ветровете, индианци от Южна Америка са доплували до Полинезия с балсови салове. Векове по-късно с тях са се смесили хора от Азия, които обаче не идват директно. Те първо са отишли на Север, в днешна Британска Колумбия, където са уседнали. Техни наследници са тръгнали с катамарани, тоест, сдвоени канута, на Юг покрай американския бряг до Перу и след това са завили на Запад, тоест, дошли са до Полинезия фактически от северо-изток. Сам Хейердал намира сериозни етнографски доказателства за подобна тройна връзка в самата Британска Колумбия през 1940-41 година. Учените обаче, пък и не само те, приемат теориите му с усмивка. Индианците нямат кораби, само тръстикови лодки и салове, които не могат да преплуват 8 хиляди километра в страховития Тихи океан – казват скептиците. Могат, могат – настоява Тур. И се хваща да го докаже. Той строи сал от балсово дърво и с още петима лудоглави се пускат на дрейф, за да видят докъде ще ги откарат ветровете и океанските течения.

Крис Джонсън, Отражения на небето – Приключенията на Тур Хейердал, 0.00 – Фату Хива 

През 1847 година Тур Хейердал и компания отиват от Перу до Еквадор и от една ферма за балсово дърво взимат необходимите им 9 трупи. Сглобяват ги по модел от стари инкски рисунки, като използват само въжета, без метал. Правят сала в перуанското пристанище Каляо, докато балсовото дърво е още влажно – ако го оставят да изсъхне, порестите трупи бързо биха се напоили с тежката морска вода и салът ще потъне. Върху тези трупи компанията стъкмява дървена колиба, издигат също нещо като мачта и опъва съвсем примитивно платно, върху което обаче изрисуват образа на белия бог Кон-Тики. 

Но кой е този фамозен бог, под чиито флаг мъжете се впускат в опасното си приключение. Той се появява в теориите на Тур по три линии. Първо, Хейердал знае, дори лично е чувал, легенди за това как предците на полинезийците посрещат умни, високи, бели и рижавобради хора, свитата на някой си Тики, дошли от Изток през океана на салове. Белите и дългоухи хора са ги научили островитяните на много неща и са нещо като техни добри владетели, докато изчезнат отново. Второ, тези полинезийски легенди пък подозрително добре съвпадат с преданията на инките от другата страна на Тихия океан. Когато през 16 век в Перу идват испанските конкистадори, местните им разказват, че предците им са били примитивен народ, но от север при тях идват високи бели и брадати хора, свитата на белия бог Кон-Тики или Виракоча, които ги управляват и им предават знания за много неща. 

Техни са например гигантските строежи на брега на езерото Титикака, където боговете са живели. Един ден обаче белите господари са атакувани от някой си Кари, главатар на племе, дошло от юг, от чилийската долина Кокимбо. Голямата битка става на остров насред Титикака, белите са победени, спасява се само малка група, заедно с Кон-Тики. Те се добират до крайбрежието и се качват на салове от балсово дърво, с които тръгват на Запад и изчезват, а инките, попили от тях знания и умения, започват да господстват над всички околни племена.

Крис Джонсън, Отражения на небето – Приключенията на Тур Хейердал, 2.47 – Експедицията Кон Тики 

Третата поява на информацията за белите брадати хора в островите насред Пасифика е от корабните архиви на Якоб Рогевеен, холандски математик, астроном, географ, философ и изследовател, чиято експедиции открива остров Пасха, през 1722 година. Рогевеен отбелязва в дневника си наличието на „бели хора” сред населението на Великденския остров. А легендата гласи, че преди много време, което според Тур Хейердал съвпада с времето на бога - или вожда - Кон-Тики, белите са дошли на Пасха „от планинска земя на Изток, която е изгорена от слънцето”. 

Така или иначе, белият брадат бог Кон-Тики наистина вдъхновява експедицията на Тур Хейердал и под този образ шестимата смелчаци плуват 101 дни, докато се разбиват на остров Туамоту, Френска Полинезия. Това всъщност е третият остров, който достигат, а радостта им е огромна, защото доказват, че подобно невероятно пътуване е все пак възможно. При това те го правят като истински индианци от древна епоха - само на дрейф, като се хранят с планктон и уловена риба и без нито един човек от екипажа да е специалист по морските плавания. Разбира се, нашите хора имат радиостанция на сала, но нито веднъж не я използват, за да потърсят каквато и да било помощ. И, за разлика от древните, носят със себе си още нещо модерно – кинокамера, с която, макар съвсем любителски, документират знаменитото си пътешествие. 

Заснетите кадри после се включват в прочутия филм „Кон-Тики”, който печели Оскар за документалистика през 1952. Книгата на Тур Хейердал „Пътешествието на Кон-Тики” пък бързо се превръща в бестселър, преведена е на 67 езика и се продават десетки милиони копия. Аз лично няма да забравя как тя, заедно с романите на Александър Дюма, в ранното ми детство беше сред моите любими книги за възрастни. При това, като се има предвид, че и досега не обичам особено книги за морски приключения, давам си сметка, че в нея ме привличаше самият маниер на писане, невероятното чувство за хумор на Тур Хейердал, плюс, разбира се, историите и теориите за живота на древните, плюс, естествено, онези дребни детайли за психиката и оцеляването на група хора, поставени заедно в толкова неестествени и трудни условия. 

Тогава не знаех, но сега, като научих, съм още по-впечатлен от цялата тази експедиция и заради един дребен детайл, свързан със самия Хейердал – като дете той има неистов страх от водата, след като на два пъти пада и едва не се удавя в една река близо до родния си град Ларвик, Южна Норвегия. По този повод Тур Хейердал веднъж пише: „Ако на 17 някой ми беше казал, че като порасна ще пътувам по море и ще бъда толкова близо до водата, щях да го помисля наистина за луд”. Е, в името на вълнуващото любопитство и истинския интерес той преодолява, това свое психологическо препятствие, нищо, че отначало мнозина мислят самия него за луд. 

Крис Джонсън, Отражения на небето – Аку-Аку,, Таъните на остров Пасха, 4.50