Мястото на патриотизма не е под светлините на прожекторите

Броят на емигриралите наши сънародници нараства с всяка изминала година. За съжаление сред тях са много от способните българи, които не намират реализация в родината си. Този процес продължава още от времето на тоталитаризма, когато множество будни български професионалисти, несъгласни със системата, правят всичко възможно да заминат в посока „свободния сват”. Сред тях е и д-р Георги Лазаров – един от най-добрите хирурзи на ръката в САЩ и доайен на българската общност в Балтимор. Роден в Пловдив през 1931 г., въпреки множеството пречки и натиск, на които е подложен, успява да основе в града Център по хирургия на ръката. Системата не му позволява да се развива и решава да напусне родината си. Ето какво ни разказа той за пътя си от България до Балтимор:

Пътят ми беше доста дълъг, защото минах през редица перипетии. Завърших медицина в България и специализирах ортопедия – хирургия на ръката. По това време се случи превратът в Либия, на власт дойде Кадафи и всички италиански лекари избягаха от там. България имаше нужда от валута и затова, макар да не бях партиец, ме пуснаха да отида в Бенгази като завеждащ отделението по травматология. Там работих една година, след това вместо да се прибера у дома, с моята съпруга отидохме във Франция, където за да работя по специалността си, трябваше да тръгна от нулата и да положа всички изпити по медицина. Аз бях много добър по френски език, но това щеше да отнеме няколко години. В същия момент в САЩ имаха нужда от млади лекари. Отначало започнах като стажант-лекар. След това ме приеха в престижна болница в Балтимор. Имах късмет, защото тъкмо тогава се оформяше американската група по хирургия на ръката.

Днес, след края на професионалната си кариера, д-р Лазаров се посвещава на фондацията си „Свети Георги“, чрез която реализира инициативи за опазването на българската култура и памет. Една от тях е ежегодният Международен конкурс за нова българска симфонична музика в такт 7/8, чрез който стимулира създаването на произведения с българско звучене.

През последните години фондацията му успя да издигне у нас паметници на жертвите на комунизма: на музиканта Александър Николов – Сашо Сладура, убит от комунистите в лагер край Ловеч, на големия художник Цанко Лавренов, на демократа Светослав Лучников, на журналиста Георги Марков, а също и на класния ръководител на Георги Лазаров – Камен Вичев.

Учих във френския колеж в Пловдив и мой класен наставник беше отец Камен Вичев – един извънредно интелигентен учител по философия и етика, за който си спомням с умиление. Отец Камен Вичев и учителят ми по химия бяха осъдени на смърт и екзекутирани от народната власт. Когато настъпиха промените, исках да увековеча по някакъв начин този човек, защото за жертвите на комунизма никой не казваше и дума. Тогава ме свързаха с един много способен скулптор в Пловдив – Данко Наков, с когото издигнахме паметник на отец Вичев, близо до католическата катедрала в града. Оттам нататък дружбата ни се разрасна и почти всяка година правехме по един паметник.

По думите на д-р Лазаров паметникът на Георги Марков се е родил, за да не се допусне един герой срещу комунизма да потъне в забвение.

За патриотичните и благотворителни начинания на Лазаров може да се говори дълго. Това, което можем да обобщим е, че патриотизмът и отговорността към България днес се пазят повече от сънародниците ни в чужбина, отколкото от нас. Богати българи има и в страната ни, но малцина от тях са направили толкова за българската памет и самочувствие, колкото българите зад граница.