Великите европейци - Антони Ван Льовенхук

Първо великият италианец Галилео Галилей през телескопа вижда отблизо надупченото от едра шарка лице на луната. Петдесетина години по-късно пък не по-малко великият, но не толкова известен холандец на име Антони ван Льовенхук, завира лупата в капка вода и носът му опира в носа на едно от безбройните зловещи същества, които живеят в нея. Той ги нарича Animalcules, което на латински означава „малки животни”. Сега ние им казваме „микроорганизми”.

Йохан Шикхарт, Концерт за флейта, два обоя и струнни 

Антони ван Льовенхук е роден през 1632 година в Делфт. Градът е част от Република Съединени провинции, която съществува между 1581 и 1795 година. Ако се чудите коя пък беше тая република – това са съединените провинции на Нидерландия. Макар чак до средата на ХVII век да водят война за независимост с испанската корона, да нямат добра земя и полезни изкопаеми, провинциите изживяват „златен век” и се превръщат в икономическо и политическо чудо на континента. 

Те създават могъща флота, развиват колониална империя, въртят търговия по цял свят. На всичкото отгоре жителите им, без никой да ги насилва или стимулира, харчат значителна част от парите и времето си за никому ненужни дела като образование, сътворяване на наука и купуване на картини. Нидерландиите са гъсто населени, но гъстотата нараства още, защото толерантността на обществото и политическата система на републиката привличат най-големите умове на Европа. Те търсят тук свобода и спокойствието да работят, без някой да ги гори на клада или да забранява неудобните им книги. Толкоз по въпроса за генезиса на златния век. Няколко думи и за самия Делфт. 

Изкушените от изкуство знаят, че е родно място и част от фамилията на великия нидерландски художник Вермеер ван Делфт. Градът има 24 хиляди жители и със сигурност Вермеер и Льовенхук се познават. Те са връстници, кръстени са в калвинистката църква четири дни един след друг, а когато художникът умира, ученият е изпълнител на завещанието му. Предполага се, че точно Льовенхук е изобразен на две платна на Вермеер – „Астрономът” и „Географът”. През ХVII век Делфт е четвърти по големина град в републиката и един от шестте, които участват в Холандската източно-индийска компания. Заради това е богат, пълен с чуждестранни стоки и хора, които донасят тук парите и уменията си за развитие на корабостроене, текстилна промишленост, керамика, бира. Точно с текстил е свързан отначало и животът на Антони ван Льовенхук.

Антон Солниц, Симфония, 16.29 

Пазарът на Делфт е голям и богат, така че жителите имат неистова нужда от красиви ракитени кошници, за да си носят продуктите. Изработва ги почитаемият майстор Филип Льовенхук, баща на Антони. Майка му Маргерита пък е от голяма фамилия пивовари. Бащата умира, когато малкият е на пет, майката се жени втори път за художник, който обаче трудно  понася деца наоколо. Антони първо отива в интернат, после - при вуйчо си, адвокат, който го учи на това-онова, а на 16 зарязва училище и става чирак в магазин за платове. 

Тук за първи  път се среща с лещите като инструмент - в текстилната индустрия те се ползват, за да се разгледа отблизо и прецени правилно качеството на нишката. Когато става на 21, младежът решава да се върне в родния Делфт, да отвори там собствен магазин за платове и да се ожени, да има купчина деца и да прекара щастлив остатъка от дните си. Така и става, но с малки изненади от страна на съдбата. Бизнесът с платове в Делфт потръгва на Льовенхук, той се жени за Барбара де Мей и семейството бързо се разраства. След което бързо се стопява. Първо умират четири от петте им деца, а през 1666 си отива и Барбара. След пет години Льовенхук се жени повторно за Камелия Суолмиус, стара мома и далечна роднина на Барбара, но с нея нямат деца. 

Бизнесът с платове го прави заможен, почитан и известен гражданин на Делфт, обаче той го зарязва и приема общинска служба в съда, която изпълнява цели 40 години, като я съчетава и с други градски служби – земемер, оценител на качеството и събирач на данъците от търговията с вино. Вероятно общата идея е да има повече време за научните си занимания, страстта към които, макар внезапно появила се на възраст над 40, буквално го изгаря като пожар и не го оставя на мира до смъртта му на 90.

Йоханес Грьонеман, Концерт за флейта, 28.28 

Още докато държи магазина за платове, у Льовенхук се засилва интересът към изработването на лещи. Той търгува с шотландска вълна и коприна от Изтока, а правилната оценка на качеството на плата е ключ към добрата печалба. Но интересът му към лещите го води далеч извън бизнеса - до откриването на метод за тяхното производство не чрез класическото шлифоване, а чрез разтапяне на стъкло. Това пък е последвано от огромен напредък в развитието на микроскопията. 

Познатите дотогава лещи увеличават до 20 пъти. Когато постига 30-кратно увеличение, англичанинът Робърт Кох например бързо се прочува, защото вижда и описва фантастични неща. Но неговото е нищо. С Льовенхук науката за малкото изведнъж прави огромен скок. Лещите му увеличават до 275 пъти, както сочи щателното изследване на един от деветте запазени негови микроскопи. А от описаните резултатите пък става ясно, че сред общо произведените към 500 микроскопа е имало и такива, които увеличават 480 пъти. Имайте предвид, че лещите на Льовенхук са особени, те трябва да са колкото може по-малки и наистина, най-голямата от тях е с размер на грахово зърно. Как се наглася човек, за да гледа през това нещо, не ми е ясно, но очевидно има начин – а пък и онова, което се вижда, явно си заслужава. 

Като добър търговец, Льовенхук цял живот, въпреки подпитванията и заявките за купуване, пази ревниво тайната за изработката на своите лещи, отнася я в гроба и опитите да бъде разкрита дори днес водят до спорен резултат. А истината е, че тази тайна е само част от невероятния успех в науката на един пълен лаик и дори недостатъчно образован човек, като се има предвид, че той не знае задължителния за всеки учен тогава латински, а говори и пише само на родния южнохоландски диалект. Въпреки това точно Льовенхук е първият човек, видял и описал бактериите, едноклетъчните организми, сперматозоидите, както и механизма на фантастични биологични процеси като вкисването на оцета, половото размножаване на бълхите и много други чудни неща.

Вилем де Феш, концерт за две цигулки, 36.26 

Как обаче никому неизвестният холандец от Делфт става голяма международна звезда на микроскопията и тласка толкова напред науката биология, че това държи влага до днес. Ами просто е. Един негов приятел чете във Philosophical Transactions, изданието на Лондонското кралско научно дружество, за някакъв италиански майстор на лещи и пише до редакцията - пък тук едно наше момче прави лещи, които „далеч надхвърлят всичко видяно и описано”. В Дружеството първо има разногласия, защото великият Робърт Кох е скептичен към информацията. 

Все пак през 1673-та първото от стотиците писма на Льовенхук до Кралското научно дружество е преведено и публикувано, а скоро Кох е така запленен от откритията на дилетанта от Делфт, та специално научава холандски, за да може да чете писмата му пръв и в оригинал. Известна пречка възниква, когато през 1676 година Льовенхук праща описание на едноклетъчните организми. Това прелива чашата, още повече, никой в Англия, пък и в света, няма толкова силен микроскоп, че да провери опита. Льовенхук вече има доверието на великите учени, защото е много прецизен, но сега те се раздират между желанието и невъзможността да му повярват, толкова фантастично е откритието на животни, които се състоят само от една клетка. И Кралското дружество праща инспекция, която да провери и потвърди. А какви са последствията от откритието на едноклетъчните ли? Ами за развитието на науката биология са фундаментални. 

Но има и още. Малко по-късно неукият Льовенхук е приет за действителен член на кралската академия в Лондон, а после и в Париж. Прочел за откритието му пък, на гости в Делфт пристига един много сериозен и малко смешен ирландец. Името му е Джонатан Суифт, онзи същият, който, вдъхновен от новият свят, видян през лещите на Антони ван Льовенхук, описва приключенията на дребния Гъливер в страната на великаните и на великана Гъливер в страната на лилипутите. Та какво по-добро признание за науката от това тя внезапно да се превърне в литература?

Конрад Хърлебуш, Концерт за два обоя, 1.00.04