Великите европейци - Тацит

Дните ни са пълни с чудеса и мнозина повтарят като папагали, че онова, което не е показвано по телевизията, не се е случило. Това може би е добра метафора, но е безумие да се приема за светата истина. Защото, помислете, римляните дават на Европа много неща: латинският език, юридическата система, хубавите пътища, дори моловете - но не и телевизията. И въпреки това тяхната дълга, широка и дълбока история, не само се е случила, но и ние знаем много за нея. 

Песните на универсална Европа, ІІІ, 0. 00 – 0. 20 

Историческа ирония е фактът, че много малко се знае от личната история на историка Тацит. Предполага се, че е роден около 55-та година от новата ера и умира около 65 лета по-късно. Месторождението му също тъне в мъгла. За най-вероятна се приема обаче възможността то да е в Южна Франция, в земите, наричани Gallia Narbonensis, Нарбонска Галия. Северна Италия е другата възможност, а някои казват, че може би се ражда в Рим, но расте в провинцията, откъдето се сдобива и с акцента си. Произходът на Тацит е благороден, идва от семейството на конници, както в Рим наричат онези аристократи-войни, които няколко века по-късно са известни като рицари.

Обосновано, но пак не сто процента сигурно, е предположението, че баща му е Корнелий Тацит, в един период от живота си прокуратор на тогавашната римска провинция Белгика. Прокуратор, както вероятно се сещате заради Пилат Понтийски, прочутият прокуратор на Юдея, който разпъва Христос, е доста висока длъжност. Това е големият началник, наместникът на Рим, нещо като съдия и главнокомандващ едновременно, човек с много правомощия и свобода на действие. Белгика пък е голяма северна римска провинция, която обхваща земи от днешна Белгия, Северна Франция, Люксембург, Холандия и цялата немска област Рейнланд. На всичкото отгоре не е съвсем сигурно и първото име на човека, когото знаем като Тацит. Това всъщност е третото му име според римската традиция, второто е Корнелий, също както името на предполагаемия му баща, но първото е или Гай, или Публий - в зависимост от това на кой от древните източници предпочитаме да вярваме. 

Когато е на 22-23 години, Тацит се жени за Юлия Агрикола, дъщеря на прочутия генерал Гней Юлиус Агрикола, който завладява Британия. За брака им обаче също не се знае нищо, включително дали имат деца. Факт е, че около 130 години след смъртта на прочутия историк един римски император – Марк Клавдий Тацит, настоява, че е негов внук и нарежда съчиненията му да се издават масово. Той е сред от онези императори, които управляват твърде кратко, само година. Тогава вече Рим запада и просто очаква варварите да дойдат - но свидетелството на Марк Тацит е интересен щрих към неизвестната история на историка.

Песните на универсална Европа, ІІІ, Изтокът срещу Запада, 45.00 

Известните неща за самия Тацит и живота му са май по-малко и от неизвестните. Освен че говори с особен акцент, знае се също, че обича лова и разходките сред природата. Като младеж го намираме в Рим да учи реторика – може би при прочутия Квинтилиан, като подготовка за кариерата на адвокат или политик. Около 25-годишен, Тацит е вече сенатор по времето на император Веспасиан, а след това, при Тит, става квестор. 

После се издига през различни длъжности, докато през 88 година става квиндецемвир - ако правилно го произнасям - един от петнайсетте римляни, които държат официалните богослужебни книги и организират свещените игри. По време на най-големия терор при император Домициан, Тацит е някъде из провинцията, най-вероятно в Германия, било като командир на легион, било на цивилен пост – при всички случаи обаче гледа да е далеч от столицата и да не се набива на очи. След убийството на тирана, император става Нерва и по негово време Тацит за малко дори е консул. Той обаче е отвратен от политиката и някъде към стотната година, вече при управлението на Траян, се оттегля от активна политика и пише основните си книги – „Агрикола”, „Германия”, „Истории” и „Анали”. 

Оттеглянето му обаче е временно. През 112 или 113 година Тацит е назначен за губернатор на важната за Рим провинция Азия, сегашните земи от Западен Анадол със столица Ефес. През цялото това време, освен като политик, Тацит е известен адвокат и един от най-добрите римски оратори. Нали си представяме колко много приказки трябва да е изприказвал през живота си, за да стигне дотам. Не е млъквал – и очевидно го е правил, без да му пука от факта, че думата „tacitus” на латински означава „мълчание”.

Песните на универсална Европа, ІІІ, Пътуване на Юг, 29. 33

Политическото мълчание на Тацит е запълнено с писане на истории. През І век в империята вече има много съчинения за историята на самия Рим, различните провинции или отделни военни кампании. В императорската епоха обаче цялата работа започва да запада и причината е в полюсните политически възгледи. Онези писатели, които подкрепят империята, се придържат към официозната версия и гледат да не зачеква спорните или дори срамни постъпки на даден император. 

Онези, които са верни на републиканските възгледи пък, нямат достъп до истинските документи, които от един момент нататък се преместват от архива на Сената в архива на императора. Те нямат достъп и до свидетелите на дадено нелицеприятно събитие, които обикновено се оказват мъртви. На всичкото отгоре в Рим се налага и нещо като цензура, за да не се промъкнат в обръщение съчинения, в които чрез исторически аналогии се критикуват днешните времена. Тацит е наясно с това, така че първо пише биография на тъста си – „За живота на Юлиус Агрикола”. Освен победната военна кампания в Британия, тук той дава доста географска и етнографска информация. Но вкарва и оценка за съвремието, като в предговора нарича управлението на император Домициан „загубено време за Рим”. 

Второто съчинение на Тацит е „За произхода, разположението, нравите и населението на Германия”. „Германците не могат да бъдат победени с война, но могат да бъдат победени с вино” – пише Тацит. Някъде от ХV век нататък това съчинение, макар не всичко в него да е лицеприятно за германците, се вплита в развитието на идеята за немския национализъм. „Диалог на ораторите” пък е съчинение, в което се обсъждат въпроси за упадъка на ораторското изкуство в Рим, а някои смятат, че с него Тацит обосновава решението си да захвърли кариерата на оратор и да стане историк.

Песните на универсална Европа, ІІІ, Нощ над нашата империя, 41.27 

Най-известните съчинения на Тацит си остават неговите „Истории” и „Анали”, писани в периода 109 – 110 година. Първо излизат „Истории”, които описват времената от 69-та до 96-та година. Започва в годината, когато на престола се сменят цели четирима императори и завършва с падането на династията на Флавиите. В „Анали”-те пък, макар да излизат по-късно, се описват по-ранни времена – от кончината на Август до тази на Нерон. 

В книгите си, макар да обещава безпристрастие и сдържаност, Тацит не винаги успява да спази обещанието си – той използва повече литературен, отколкото исторически език, пише с красива, метафорична фраза, щом няма преки доказателства за дадено събитие, цитира слухове. Тацит е сред хората, затвърдили историческата традиция, която приема ролята на личността като основен фактор за историята. Неговите съчинения са пълни с характери, заговори, умни или безумни постъпки, тоест, с много цвят и аромат. Е, както може да се предположи, книгите на Тацит не са дошли до нас цели, а на парчета, с повече липсващи части, отколкото налични. Но въпреки това има достатъчно, за да го броим и до днес за най-значимия историк от римската императорска епоха. В интерес на истината, Тацит не е особено популярен приживе, освен в най-интелектуалните римски кръгове. 

В следващите векове, чак до късното Средновековие, съчиненията му тънат в забвение и това не е случайно – в един прочут пасаж от „Анали” той първо пише как след пожара в Рим през 64-та година има слухове, че лично Нерон е подпалил града и продължава: „И тъй, за да премахне тази мълва, Нерон прехвърлил вината върху омразните поради позорните им дела човеци, които народът наричал християни, и ги наказал с най-необикновени наказания. Този, от когото иде това име, Христос, бил наказан със смърт, през управлението на Тиберий, чрез прокуратора Понтий Пилат…..” Въпреки че това е едно от малкото свидетелства на нехристиянин за самия Христос, църквата все пак избягва Тацит заради лошото му отношение към християните. 

Нещата се променят през Ренесанса и оттогава насам хората намират в съчиненията му нещо, което ги вдъхновява, дава им урок или поражда важни аналогии със съвременни времена и нрави – обикновените неща, заради които пишем и четем историята.  

Песните на универсална Европа, ІІІ, Императорът на тези земи, 51.51