Великите европейци - Андрес Сеговия

Има един човек на този свят, който превърна китарата в истина. Накара ни да чуем истинската китара. Или може би просто ни поведе през гъстите струни и женствено меките извивки на този звук, събран между две човешки ръце, за да разберем що е то ангелско-дяволска музика. Както се сещате, той е испанец. 

Пърсел, Рондо, 4.20 

Не знам дали сте обърнали внимание, но във „Великите европейци” гледам да не представям хора изпълнители, независимо колко са талантливи и известни. Някои говорят за „изпълнителско изкуство”, но това е спорен феномен, доколкото му липсва една от важните характеристики на истинското изкуство – елементът вечност. Чистото изпълнителско изкуство е мимолетно. Да, един актьор, една балерина, един музикант може да е страхотен, фантастичен, идол на своето време и споменът за него може да живее дълго – но задължително изтлява. 

Обаче Чарли Чаплин е всичко това, но и не само – той промени изцяло света на киното и от забавление за тълпите го превърна във вечно изкуство. Коко Шанел не е просто добра шивачка, тя сътвори цялата нова философия на модата в модерния свят. Жан Мишел Жар ни научи как от студената електроника да вадим гореща музика. Искам да кажа, че представям такива хора не просто заради ореола от слава, в който са обвити, а заради онова „още нещо”, което носят. Така стоят нещата и с Андрес Сеговия – той не е просто китарист, а Китаристът с главно К, алфата и омегата на един музикален звук, чиито наченки са още в зората на човечеството.

Хенри Пърсел, Прелюдия 

Нещо като китара съществува още преди около 5 хиляди години. Това е времето, когато в Древен Египет започва тъй нареченият „архаичен период”, когато в Древен Шумер е измислено клинописното писмо и когато, според най-истинската история, живее Матусал – син на библейския патриарх Енох и дядо на библейския патриарх Ной. Да, същият Ной, дето спасява човешкия род от страховития Потоп. 

Инструмент, много подобен на китарата, се вижда на фигурки, намерени в днешен Иран. По-късно, в Древна Гърция, се появява и самата дума „китара”. Тя обаче май има финикийски произход и идва от името на бога на занаятчиите Кутар. Все пак в Гърция „китара” обозначава нещо малко по-различно, отколкото си представяме сега, нещо по-скоро като лира. После има голяма времева дупка, но през ХVІ век вече намираме китарата в Испания, както се смята - пренесена там от маврите. Горе-долу съвременен вид инструментът добива през ХVІІІ и началото на ХІХ век. До началото на ХХ обаче тя се възприема не като солов, а като поддържащ инструмент с ограничени възможности. Затова почти никой не пише специална музика за китара и тя има тесен кръг почитатели, обикновено един учител и няколко ученика. 

Така стоят нещата за по-високите обществени слоеве, за познавачите и критиците, за хората, които организират музикални салони в къщи. Обаче из кривите градски улички, по селата и в маргиналните общности на циганите или затворниците,  китарата е популярен инструмент, свързан с огненото фламенко. И как в тази ситуация един уважаван човек да ти разбере, че на нея може не просто да се дрънка ентусиазирано, а да се свирят фуги, сонати, сарабанди и менуети например.

Менует, 0.37 

Андрес Сеговия е роден през 1893 година в Линарес, Андалусия. Семейството му е бедно, а чичото и лелята нямат деца и когато е на две, родителите му го дават на тях. Този нещастен момент обаче крие и зародиш на щастие. За да го утеши след раздялата, чичо Едуардо взима разстроеното момче на колене и му пее ритмично – „за да свириш на китара, ти трябва здрава ръка и настойчивост”. 

„Тази песничка ми направи такова впечатление, че я помня до днес, тя предизвиква топло чувство у мен. Това бе първото музикално зърно, хвърлено в душата ми” – пише самият Сеговия в автобиографията си „Китарата и аз”. Така или иначе, малкият отрано показва склонност към музиката, чичо му наема учител по цигулка, но нещата не вървят. В следващите години той слуша само улично фламенко. „Нямах вкус за това” – казва години по-късно. Всъщност има вкус, но отношенията му с фламенкото са наистина доста сложни. В началото Сеговия, макар да жадува по-класически форми, свързани с китарата, просто няма избор. 

Докато овладява инструмента, става добър изпълнител и дори през 20-те години участва в един фестивал на фламенко. После се отдалечава от него, но запазва чувствителността си към онова, което нарича „истинско фламенко” и което противопоставя на късните изпълнители като Пако де Лусия. За тях Сеговия казва, че твърде много демонстрират техника и твърде малко - истинска душа. Аз лично смятам, че е леко несправедлив в случая, но кой съм аз да споря с човека, когото с основание наричат гений на китарата, неин патриарх или неин модерен пророк.

Тороба, Фандангийо 

„Музиката прилича на океан, а музикалните инструменти са като острови, разхвърляни в него. Моят остров е китарата” - твърди Сеговия и за дълъг период наистина сам е като остров, откъсва се от всичко, освен от китарата. Не завършва никакво училище, а няма къде да учи и самият инструмент, защото великият Тарега, единственият испански музикант, който се опитва да придаде класически вид на китарата, умира преди Сеговия да се запише при него. Все пак момчето успява да се научи да чете ноти и тогава започва наистина големия му поход в музикалния океан. „Сам си бях и строг учител, и изпълнителен ученик” – спомня си маестрото. 

Той научава, че в обръщение все пак има няколко класически музикални композиции за китара, най-вече адаптации, направени от Тарега и започва да ги търси в магазини, библиотеки и частни домове. По време на първото си сценично представяне в Гранада, когато е на 16, Сеговия все още не е достатъчно добър, за да изпълни част от онези класически пиеси, чиито ноти все  пак намира. Следва още много учене и концерти из провинцията. На 18 обаче Сеговия е вече достатъчно подготвен, за да очарова столицата. Той отива в Мадрид и успява да уреди нещо, което мнозина смятат за налудничаво – да застане сам на сцената в големия театър „Атенео” и да изнесе концерт, с който да докаже на всички, че китарата може повече, че може всичко. Хората наистина смятат идеята за налудничава не само, защото никой дотогава не го е правил, но и защото залата е твърде голяма, а се счита, че китарата не произвежда достатъчно силен звук. 

Сеговия обаче им готви изненада. За разлика от всички други китаристи, той свири не с върховете на пръстите, нито с ноктите, а с някаква своя комбинация от двете - хватка, което усилва страхотно звука на акустичната китара и дава възможност на нея да се изпълни всичко, например, дори много трудната за който и да било класически инструмент „Чакона” на Бах. 

Бах, Чакона 

За да застане на сцената в Мадрид обаче Андрес Сеговия трябва да има хубав професионален инструмент, а няма. Той отива при Мануел Рамирес, най-известният испански лютиер и иска да вземе от него под наем за концерта най-добрата му китара. Рамирес буквално се изсмива на младока, но все пак му дава най-добрата за проба. Докато Сеговия свири, в магазина има и друг човек – дон Хосе дел Хиеро, професор по цигулка в кралската консерватория. Накрая той се приближава и му казва – „младежо, аз харесвам вашият темперамент и вашата техника, колко жалко, че подобни умения ще се погубят в този малък и неразвит инструмент, китарата”. 

След което му предлага веднага да го запише в своя клас по цигулка. Само че Сеговия, който вече знае, че му предстои да изведе китарата до върха на световната музикална сцена и иска да върви по този път, колкото и труден да е той, отговаря със знаменити думи: „Аз никога няма да обърна гръб на китарата. Тя се нуждае от мен, цигулката – не”. Тогава пък лютиерът Рамирес е дълбоко впечатлен от пламъка, който младежът носи и му подарява китарата, като деликатно го моли във всичките си изпълнения занапред, да казва по една добра дума за неговия инструмент и да споменава производителя. Да, подобни неща стават и в живота, не само в холивудските филми. 

Така Сеговия получава страхотна китара, а Рамирес - страхотна реклама, защото младежът не се разделя със своя първи  професионален инструмент. С него по-късно той обикаля света, изнася знаменити концерти, прави записи на композиции за китара, които, покрай растящата му слава, започват сякаш да валят от небето, вдъхновява поколения китаристи. Андрес Сеговия умира на 94 и свири почти до последно. А аз още го чувам.

Албениз, Астуриас