"Великите европейци"- Папа Урбан II

Най-важната и ефективна реч в европейска история, както се смята, е произнесена не през ХХ или ХІХ, а през ХІ век, на 27 ноември 1095 година, по време на църковен събор във френския град Клермон. Това е речта, с която папа Урбан ІІ призовава да се освободи от мюсюлманите свещения християнски град Йерусалим и така поставя началото на дълга поредица кръстоносни походи, чиито морални и материални ефекти се протягат през времето дори до днес, почти 1 000 години по-късно.

От знаменитата реч на Урбан ІІ има запазени пет различни версии, нито една от които не е оригиналната. Текстовете им обаче дават доста добра представа както за начините, по които е подпалена искрата на кръстоносците, така и за причините, поради които те са призовани да тръгнат към Светите земи. „Всеки, който отива там, в случай че умре, да знае, че отсега му се опрощават греховете” – щедро обещава всемогъщият божи наместник на земята и продължава: „Нека да встъпят в бой с неверниците, който ще им донесе изобилие от трофеи, онези хора, които досега са свикнали да воюват срещу своите едноверци – християни. В онази земя текат мляко и мед. Да се превърнат в истински войни онези, които досега бяха разбойници и се биеха срещу братята и съплеменниците си. Който тук е беден, там ще стане богат.” Като цяло и петте запазени версии на речта на папата са съгласни по тези основни опорни точки. В тях ясно се вижда как, като се използва моркова на богатството, съчетано със съзнанието за мисия в служба на бога, чрез кръстоносните походи се прави всъщност опит да се постигнат няколко цели. Едната е да се завоюват Светите земи за прослава на Римската църква и за възхода на християнството. Втората – да се изпусне парата, за да не избухне пълният с противоречия и напрежение котел, какъвто е Западна Европа по онова време. Третата цел е материалното обогатяване на хората и обществото. Има и четвърта, политико-църковна, но не толкова явно заявена в използвания по-горе цитат. Тя е да се помогне на Източната римска империя, тоест, на Византия, срещу селджукските турци, които я тормозят по онова време. А тази помощ пък да се използва като възможност за преодоляване на източно-западната църковна схизма от 1054 година и опит за ново обединение на двете християнски църкви, разбира се, под общия скиптър на папата.

Бъдещият папа Урбан ІІ се ражда във френската област Шампан някъде около 1035-1040 година като Одо или Одон от Шатильон-сур-Марн. Той е от стар благороднически род и получава добро за времето си образование първо в Соасон, а после в Реймс, където става архидякон. Назначен е от епископа на Реймс за негов помощник в административните дела и заема тази позиция над 10, може би дори 15 години. През 1067-та става монах при бенедиктинците, а три години по-късно вече е помощник абат на прочутия манастир в Клюни – най-важния център за реформи на монашеството през ХІ век в Европа. Тези два поста дават на Одо богат опит в църковната политика и администрация, срещат го и го сближават с редица влиятелни хора. През 79-та година абатът на Клюни изпраща помощника си на специална мисия в Рим, мисия, която му отваря широко пътя към заемането на папския престол 9 години по-късно. Одо активно подкрепя реформите, които се опитва да въведе папа Григорий VІІ, а междувременно става кардинал и епископ на Остия. През 1084-та е папски легат в Германия, а на следващата година, малко преди смъртта си, Григорий VІІ го посочва като един от четиримата най-достойни приемници на папския престол. За папа обаче е избран Виктор VІІІ, който също е от кръга на кардиналите-реформатори, а Одо подкрепя и него в краткото му пребиваване на поста. Следва около тригодишен период на безвластие и противоречия, доколкото църковните реформатори се опитват да се справят с антипапата Климент ІІІ, назначен по-рано от германския крал и император на Свещената римска империя Хенрих ІV. Най-после идва подходящият момент и на 12 март 1088-ма Одо е избран за папа под името Урбан ІІ, като остава на престола 11 години.

Една от основните задачи на новия папа Урбан ІІ е да закрепи властта си в Рим и да неутрализира антипапата Климент ІІІ, като в същото време продължи започнатите от Григорий VІІ реформи. Те са насочени най-вече към запазване единството на църквата и постигане на необходимите за целта баланси със светската власт. По онова време все повече владетели на европейски държави се опитват да се откъснат от влиянието на Рим, като изискват от местните епископи преданост повече към владетеля, отколкото към папата. Това определено е заплаха за църквата и една от целите на споменатия вече събор в Клермон е да разреши този проблем. Съборът обаче остава в историята с друго – с факта, че поставя началото на кръстоносните походи. Макар класификацията да е спорна, приема се, че тези походи са общо 8 и продължават близо 200 години – от 1096 до 1270-та. Всъщност те започват десетилетия по-рано, с нашествието в Испания и Италия на норманите, които там се изправят срещу арабите. При папа Григорий VІІ все повече християнски поклонници, които се завръщат от Светите земи, разказват за гонениятата, на които са подложени там от завоевателите на Йерусалим, селджукските турци. По този повод папа Григорий пише на император Хенрих ІV: „Голяма част от задморските християни биват изтребвани от езичниците в нечувани поражения... и ежедневно християнският род се унищожава". В същото време, на фона на тази силна пропагандна кампания срещу мюсюлманите, в Западна Европа се трупат и все повече напрежения, свързани с редица сериозни вътрешни социално-икономически проблеми. Първо, феодалната система вече е достигнала върха си и ограничава възможността да се повишават богатствата, защото рентите няма накъде повече да растат и няма как да се налагат още повинности на селяните. Второ, на континента няма вече свободни земи за разпределяне и все по-често се стига до преразпределяне със сила. Трето, въвежда се майоратната система, според която единствен наследник на земевладелецът е неговият първороден син, а останалите деца се оправят кой както може. Голяма част от тях се оправят, като стават скитащи рицари, които попълват и без това голямата армия от авантюристи и разбойници. Четвърто – селяните са изтощени не само от тежките феодални зависимости, но и от дълга поредица сухи и неплодородни години. Те, според описания на съвременници, водят понякога дори до откровен канибализъм. Всичко това е благодатната почва, върху която папа Урбан ІІ чрез речта си в Клермон просто хвърля семена и те се оказват готови веднага да поникнат.

Проповедта на Урбан ІІ на събора в Клермон е толкова вдъхновяваща, че още там, на място, слушателите започват да се готвят за големия поход на Изток. Като се връщат по родните си места, те започват да убеждават роднините си, съседите си, стават силен рупор за разпространение на идеята. Във Франция, Германия, Италия и други страни същото правят всички църковни служители. Така искрата се раздухва бързо и силно, а скоро избухва и първият пламък. Той обаче се оказва не особено качествен и това е напълно разбираемо. Словото на Урбан ІІ ражда движение, но не създава организация на това движение. И така, още през пролетта на 96-та година тръгва тъй нареченият „поход на голтаците”. Воден от хора като Петър Пустинника и Валтер Голтака, в него се включват най-бедните и отчаяни хора. Неекипирани, невъоръжени, без никаква военна подготовка и водени по-скоро от идеята за грабеж, отколкото за освобождаване на Светите земи, те в голямата си част са избити още по пътя през Източна Европа от унгарци, българи и византийци. Онези, които все пак стигат до Константинопол, са прехвърлени от императора на бърза ръка в Мала Азия, там ги довършват селджуките и походът на голтаците, очаквано, се проваля. Истинският Първи кръстоносен поход, който е една изключително сложна логистична операция, започва същата година, но вече много по-добре организиран от френски, германски и италиански благородници. Те са добре въоръжени и снабдени, разбират от военно дело, водят се от обща цел и, поне донякъде, спазват необходимата дисциплина. Когато стигат Константинопол, рицарите получават подкрепа от византийския император и успешно се справят с посрещналите ги отряди от селджукски турци. Походът им към Йерусалим продължава, дори след като между водещите рицари възникват противоречия още с успешното завладяване на Едеса. За този успех вероятно голяма роля има и фактът, че мюсюлманските владетели в района са раздробени и всеки се страхува повече от съседа си, отколкото от новопоявилите се кръстоносци. Така или иначе, на 15 юли 1099 година европейските рицари завладяват Йерусалим и, докато още съвсем буквално газят в кръв до глезените, основават там новото християнско кралство, начело с Готфрид Булонски. Две седмици преди вестта за това да достигне до Рим, папа Урбан ІІ умира и така никога не разбира, че най-голямото дело на живота му е наистина реализирано.