Когато чуя името му, винаги си представям някой, който се промъква през гъст мрак, а лицето му се вижда само когато се обърне, за да погледне учудено – къде отивам. Или подканящо – следвай ме. Или иронично – защо ме следваш, глупако. Понякога трудно се различава кое от трите. Така или иначе, дори егоцентричните модерни мислители го наричат „принцът на философите”. А великият испанец Мигел де Унамуно писа за него: „Както някои хора ги боли ръка или крак, така Спиноза го е болял Бог”.
Трябва да се признае, че да те боли Бог наистина изглежда като един от най-достойните начини, по който истинският философ може да преживее живота си. Поне отстрани е така. Ако за подобно достойнство се раздаваха чинове, то Барух, Бенедикт или Бенедиктус Спиноза, както също е известен, би бил поне „страхотен генерал” или нещо подобно. Но и не бива да забравяме, че тази божествена болка е не само безкрайно силна, а и безкрайна.
Цената, която Спиноза плаща за способността си да мисли, се състои от постоянни нападки и страх от наказание, неистова самота, граничеща с отшелничество, аскетичен живот и лоша смърт. Той е нападнат с нож, обруган и изгонен от своята еврейска общност още като младеж. Първата му ранна любов се превръща в последна, носи му голямо разочарование и се смята, че всъщност никога не е имал никакъв сексуален живот. Първата му отпечатана приживе книга е посрещната на нож от властите и също се превръща в последна - а следващите му писания се разпространяват или под чуждо име, или излизат след смъртта му.
Барух Спиноза живее повече от скромно, не харчи почти нищо и някои наричат живота му „почти свят”. Казват, че ако изобщо има извършен някакъв грях, то това е склонността му понякога да се забавлява, като стои до прозореца и гледа как паяк лови муха в паяжината си. Умира от тежък белодробен проблем едва на 44. Да, това е същият Барух Спиноза, който в едно късно писмо до бившия си ученик Албърт Бърг заявява: „Аз не предпоставям, че съм открил най-добрата философия, аз знам, че разбирам истинската философия”.
Барух Спиноза е роден през 1632 година в Амстердам. Този факт според мен може да се оцени еднозначно като „добър” - макар че като философ точно Спиноза развива идеята за относителността на доброто и злото. Според него в преценката си за добро и зло ние често грешим, защото сме неспособни да разберем истинската природа на нещата – прекалено сложни са заложените в тях вселенски поредици от причини и следствия.
Но какво имам предвид, като казвам, че рожденото му място със сигурност е „добър” факт? Просто е – въпреки всичко неприятно, което се случва в живота на Барух Спиноза, все пак Амстердам, пък и изобщо Нидерландия през ХVІІ век, е най-разкрепостената във всяко отношение европейска земя. Тогава тя се намира в своя Златен век, страната забогатява неимоверно, като търгува с народи по целия, открит вече, свят. В същото време самата дълга борба на хората от Провинциите за независимост изгражда у тях култура на истинска толерантност към чуждото мислене, чуждия бог, чуждата визия. Докато в Испания, откъдето произхожда семейството на Барух Спиноза, властва Светата инквизиция, която трудно понася друго мнение, друга религия, друга народност. Същото е и в Португалия, където прадедите на философа се изселват през 1492 година.
Това става, след като в Испания Фернандо и Изабела с прочутия си Декрет от Алхамбра дават три месеца срок на местните евреи или да се покръстят, или да напуснат страната под страх от смърт. В Португалия семейството преживява 6 години, преди да бъде притиснато отново, този път от португалския клон на инквизицията, и да приеме, все пак, католицизма. Минава почти век. В търсене на по-спокойно място, фамилия Еспиноза се мести във Франция, в Нант, откъдето обаче са експулсирани през 1615-та и заминават за Ротердам. Там, след като си стъпва малко на краката, Мигел, бащата на Барух, отива в Амстердам и възстановява принадлежността си към еврейската религия и общност. Той е успешен търговец, дарител и настойник на синагогата и еврейското училище в града. По-късно това не помага на сина му, който заради неназовани точно чудовищни грехове, е изритан от общността. Най-чудовищния му грях, който, така или иначе, става известен, защото не може да се скрие, е неговото свободомислие.
Малкият Барух, чието име, впрочем, във всичките му варианти означава „благословен”, още от бебе расте с много майчини езици. Освен идиш, езика на сефарадите или испанските евреи, той от малък научава испански, португалски, френски, италиански и, естествено, холандски. По-късно учи и латински, защото това е езикът на образована и цивилизована Европа. Спиноза учи в училището на еврейската общност в Амстердам и тъй като е изключително умен, готвят го за равин. Той обаче отрано започва да се отклонява от правия път, като задава прекалено много въпроси по отношение на редицата противоречия, които съществуват в Петокнижието, свещената еврейска Тора.
Постепенно Спиноза започва не само да развива, но и да споделя публично своите виждания, че Петокнижието не може да е вдъхновено от Бог, а е изобретение на човешкото въображение. Така постепенно той се оказва обърнат против правилата на еврейската религия и в общността срещу него започват да се развиват сериозни настроения. Едва на 17, Спиноза се оттегля от училище и започва да се занимава с бащиния си бизнес, а също, по-скоро неслучайно, се сближава с разни християнски волнодумци и подозрително свободомислещи типове. На 20 Спиноза започва да учи латински с Франсис ван ден Енден, бивш йезуит, трансформирал се в радикален демократ, който го запознава и с цялата християнска философия, включително с рационализма на модерните мислители като Рене Декарт.
Междувременно младият Барух среща Клара, дъщерята на ван ден Енден, и се влюбва в нея. Според различните версии обаче, тя е или твърде, твърде млада, за да участва в каквато и да е любовна история, или го отхвърля заради друг. Така или иначе, Бенедиктус, както вече се нарича нашият младеж по онова време, разбира от личен опит що е човешка любов. Но скоро разбира и що е човешката омраза. Един ден, когато отива в синагогата, където продължава да ходи, защото го боли Бог, с викове „еретик”, върху него се нахвърля с нож ортодоксален евреин – не успява да го нарани, но пробожда плаща му. Така заради греха да мисли, на 24 години Спиноза е изключен от еврейската общност, а на 28 е и официално осъден от Синагогата като „заплаха за благочестието и морала”. Тази присъда е в сила и досега, над 350 години по-късно.
В едно донесение на испанската Инквизиция от Амстердам, писано около времето на отлъчването се казва, че Спиноза отхвърля законите на Мойсей и безсмъртието на душата и че „приема съществуването на Бог само във философски смисъл”. Като за доклад – добре казано, но всъщност нещата с философията на Барух Спиноза са много, много по-сложни. Да, една от линиите в нея е тъй нареченият библейски критицизъм, който той развива като истински рационалист.
Другата линия е най-добре развита в неговата прочута книга „Етика”, смятана и досега за „изключително загадъчен шедьовър”. Както става ясно там, той изповядва нещо, което обикновено се възприема като пантеизъм – Бог и природата са едно и също нещо, самата първична Субстанция, тоест, цялата природа, е Бог. Само че, както сам Спиноза пояснява, тук не става дума за пасивната представа, че бог е във всеки предмет и, след като веднъж го е създал, си стои кротко в него. Напротив, идеята е, че Бог е не просто създател, а движеща сила, че той е не просто сбор от предмети, а онова, което стои зад тях и което не спира да твори. Разбира се, и днес някой веднага ще възкликне – ами защо тогава този ваш Бог е създал злото, не е ли могъл да направи света само и изцяло добър.
Глупаво питане, според Барух Спиноза, защото доброто и злото не са това, което са, те само на нас, неспособните да видим целия проект на мирозданието, ни изглеждат такива. Оттук, естествено, произтичат и неговите идеи за ролята на Съдбата, за фактическата липса на свободен избор и свободна воля. Всъщност – не, свободна воля според Спиноза човек има, но тя се състои в това да разбере той защо действа по начина, по който действа. А в същото време този свят, който съществува, защото съществува, е и най-добрият възможен, в него човек има два стремежа – към щастие и към истина. Зает с тези свои стремления, през втората половина от живота си човекът Барух Спиноза се занимава основно с две неща. За да храни душата си, той пише философски книги, които не публикува, за да не бъде заради тях наранено тялото му. А за да храни тялото си, шлифова лещи, чрез които и душата му се просветлява.
На ръката си носи пръстен, в който, освен неговите собствени инициали, е изобразена роза и латинската дума caute, „предпазливо”. Умира едва на 45 години от тежка белодробна болест но мнозина християни го смятат за светец. Доказателството - въпреки, че е евреин, който никога не приема християнството, погребан е двора на църквата Нюве Керк в Хага. Какво да се прави, както сам Спиноза пише в своя „Трактат за усъвършенстване на интелекта” – „всички неща в природата произтичат от определена необходимост и с максимално съвършенство”.
Поканихме Красимир Лозанов в качеството му на литературен гид, който да ни въведе в най- актуалните събития от литературния свят и да представи заглавията на книгите, на които можем да спрем вниманието си. Лозанов твърди на базата на опита си в едно от най- големите български издателства че по някакъв странен парадокс успехите на авторите в..
В предаването за книги на Радио Пловдив на 02.11.2024г. бяха представени следните заглавия: Рубрика „Напълно непознати“ Тенеси Уилямс. Пиеси. 264 стр., тв. к. ок. 6А, Лист, 2024. Шерщин Екман. Вълчи бяг. 276 стр., ок. 5А, Знаци, 2024. Мануел де Педроло. Последен ход. 196 стл., ок. 4А, Ерго, 2024. Стив Бери...
В галерия „Ромфея“ художничката Лили Кючукова открива изложба - живопис и рисунки. Експозицията е озаглавена „Експресии“. Авторката е завършила факултета по изобразително изкуство в университета „Св.св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Има над 30 самостоятелни изложби в България и в чужбина. Творби на Лили Кючукова са собственост на..
„Сънища и реалност – магии и стихии“ е заглавието на дебютната изложба живопис на художничката Мария Дипчикова в изложбеното пространство на Регионалния природонаучен музей Пловдив, зала „Лотос“. Експозицията съдържа картини, рисувани с акрилни и акварелни бои. Посланието на авторката е да обичаме и съхраняваме заобикалящата ни природа,..
Арт-киното на Пловдив LUCKY Дом на киното отбелязва 10 години от своето създаване с 10 специални прожекции на 10 от култовите филми, останали в паметта на зрителите. Прожекциите ще бъдат в 10 поредни дни. Организаторите са подбрали заглавия на знакови режисьори, драматични фестивални заглавия и любими комедии, излъчвани от 2014-та..