Великите европейци - Карл Велики - първа част

Тъмните векове. Осемстотин години след Христа. Римската империя е мъртва вече от три столетия. Варварите, които разрушават Рим, сега владеят цяла Европа. Династията на Меровингите, франки, които през V век приемат католицизма, буквално се разпада.

Шарлеман 

Не е известно кога точно е роден Карл. Неговият летописец и приближен Айнхард прави чудесно изложение в книгата си „Животът на Карл Велики”, но по отношение на раждането, детските и младежките му години, буквално мълчи. Все пак, когато описва смъртта му през 814-та, Айхман споменава, че Карл умира на 72 години, тоест, трябва да е роден през 742-ра. Идеята, че това не е вярно, се ражда скоро след смъртта на Карл Велики и е свързана най-вече с един християнски предразсъдък. Проблемът е, че 742-ра е две години по-рано от документираната сватба на неговите родители, тоест, внася сериозно съмнение доколко Карл е законно дете от църковна гледна точка. Според една по-късна хроника, „AnalesPetaviani”, Карл Велики е роден на 2 април 847 година. Това обаче също се оспорва, защото, казват изследователи, денят се пада Великден и „такъв знаменателен факт би предизвикал повече коментари на съвременници”. Най-късният вариант за раждането му, който се приема за възможен, е годината 848 и това означава, че когато Карл поема кралството на франките, той е на възраст между 20 и 26. Бащата на Карл носи малко смешното име Пипин ІІІ Къси, защото е наистина дребен. За сметка на това е първият признат владетел от династията на Каролингите. Предците на Карл, дядо му Пипин ІІ и прадядо му, прочутият Карл Мартел, който спира ислямското нашествие в Европа в битката при Поатие, макар да имат цялата власт, все още се водят майордоми на Меровингите. Пипин Къси обаче стартира новата управляваща династия с два забележителни хода – осигурява си подкрепата на папата и се жени за френската графиня Бертрада Лаонска. Тя ражда сина им Карл, който се изхитрява да наследи най-доброто от двата рода – държавническите и военни умения на баща си, плюс снажното телосложение, красотата  и безпогрешния политическия нюх на майка си.

Кармина Каролингиана, 53.10 

През 754 година новият папа, Стефан ІІ, потвърждава решението на предшественика си и пак коронясва бащата на Карл, Пипин ІІІ - изгоден политически ход, с който Каролингите вече окончателно вземат властта над франките, а папата получава защита срещу ломбардите или лангобардите – германски племена, заселени в Северна Италия, които го тормозят с набези. Докато Пипин се занимава с тях, избухват бунтове в Аквитания, област в югозападна Франция със столица Бордо. Потушаването им продължава 7 години и младежът Карл участва в кампанията. Както пише историкът Чарлз Ръсел в книгата си „Карл Велики – първият от модерните”: „По онова време да създадеш кралство от малки държавици изобщо не е трудно. Но, веднъж създадено, да го задържиш единно, е вече колосална задача”. През 768-ма година обаче Пипин Къси умира и, според древния обичай на франките, кралството се разделя между двамата му сина – Карл и Карломан. Споровете започват почти веднага, защото Карломан отказва да приеме идеите на брат си за справяне с бунтовете в Аквитания. Карл решава проблема, но напрежението между двамата се задълбочава. По онова време Карл има връзка с Химилтруда, от която е и първият му син, Пипин Гърбавия. Тя обаче явно не е важна карта в никаква политическа игра. 

Притеснена от напрежението в държавата, майката на Карл, Бертрада Лаонска, решава да намали поне външните заплахи. Тя го кара да се раздели с Химилтруда и да сключи брак с ломбардската принцеса Дезидерата, дъщеря на крал Дезидериус. Папата отначало има известни притеснения, но Бертрада ги тушира и за малко настъпва мир между франки, ломбарди и папата. Картината обаче се променя след смъртта на Карломан, когато кралство на франките пак се събира в едни ръце – тези на Карл. Това не минава без проблеми. Пак Бертрада се намесва, като този път лишава наследниците на Карломан от права върху короната. Те се жалват на ломбардския крал Дезидериус, който пък вече е бесен на Карл, защото той буквално изгонва дъщеря му от брачното ложе и се жени за 13-годишната швабска принцеса Хилдегард от Винцгау. Дезидериус оказва силен натиск върху новия папа Адриан І да отнеме кралството от Карл и да го даде на наследниците на Карломан. 

Вместо това обаче папата отлъчва Дезидериус от църквата и се обръща към Карл да  завоюва Ломбардия и да премахне най-после тази постоянна заплаха за църквата. И така, Карл се отправя на поход и обсажда столицата на Ломбардия Тицинум, днешна Падуа. Обсадата се проточва, а междувременно, той решава да посети лично папата. За първи път отива в Рим и тук се случват две важни неща, които в някаква степен определят по-нататъшния му път. Първо, Карл, който и без това е ревностен християнин, създава наистина близко приятелство с папа Адриан І и се превръща в убеден рицар на християнството. Второ, той е буквално зашеметен от величието на древния град и това засилва неговото убеждение, че високата образованост и развитието на изкуствата, са път към истинското величие на една държава.

Кармина Каролингиана, 1.06 

След срещата си с папата в Рим, Карл на бърза ръка побеждава ломбардите, прибавя тяхната „желязна корона” в колекцията си и се връща към продължението на един друг военен поход, който е започнал почти по същото време – походът срещу саксите. Става въпрос за същите германски племена, които по-рано създават англо-саксонската нация, но част от които остават да живеят в северните части на днешна Германия, по долината на река Рейн. Те са езичници, в основата на религията им стои митичното свещено дърво Ирмин или Ирминсул, което поддържа Вселената. Разбира се – поддържа и духа на народа на саксите. Тъй като обаче, както гласи древната мъдрост,”онова, което е горе, е и долу”, дървото Ирмин има и свой земен образ, то е конкретно дърво в горите край сегашния град Обермарсберг в провинция Северен Рейн-Вестфалия. 

Карл Велики завладява мястото и просто отсича свещеното дърво с идеята, че така напълно ще сломи противниците си. Е, не ги сломява веднага, а след още доста години на съпротива. Но случката е важна заради друго - така той самият дава знак, че всъщност походът му срещу саксите е не просто въпрос на обикновено териториално завоевание, а нещо като свещена война на християнството срещу езичеството. Той си поставя за цел не просто да завладее и обедини Европа, а да създаде християнска Европа, като я обедини. Занапред във всичките му военни походи и победи неизменно се съдържа и този елемент. И точно това по-късно води до коронясването му за римски император, до обожествяване на създадената от него империя и до канонизирането му за светец.

Служба в чест на Свети Карл 

Дълго след отсичането на свещеното им дърво саксите се бунтуват, но така само дават повод на Карл Велики да вложи усилия, за да реши въпроса веднъж завинаги и го прави не само като побеждава бунтовниците и забранява езичеството. Той въвежда нова система за управление, чиито основен елемент са графствата. Това е системата на самото кралство на франките, което всъщност не е силно централизирано държавно обединение. Стига само да попитам коя е прочутата столица на прочутия Карл Велики и всички ще се затруднят. Просто защото столица няма. Да, по-късно той се опитва да превърне в столица любимия си град Аахен, но не успява докрай. 

Всъщност дворът му пътува – през повечето време кралят е на война, а иначе отсяда тук и там. В кралството има 700 графства, но Карл въвежда хитра система за контрол, с което максимално намалява възможността за своеволия и бунтове. Казвам „максимално” и имам предвид – максимално за онова време, в което Западна Европа е така изостанала, че надали  ползва дори отдавна откритите в Сирия и Персия възможности на пощенските гълъби. Така или иначе, Карл Велики измисля системата за управление чрез нещо като „постоянна инспекция”. Той създава и облича в съответната власт един вид „контролни двойки” – един представител на краля и един на църквата, подбрани сред най-доверени хора. 

Те постоянно обикалят цялото кралство, проверяват всички важни аспекти от живота в съответното графство и пишат доклади, а поне един път в годината и лично докладват пред краля. Но, така или иначе, докато езичниците в Саксония се оказват само временен проблем пред европейските завоевания на Карл Велики, то мюсюлманските кралства на Пиринейския полуостров се оказват твърде голям залък, който той така и никога не успява да сдъвче и преглътне. Напротив, един от неговите многобройни походи срещу тях завършва толкова безславно, че героизма на загубата се помни дълго и след три века историята е обезсмъртена в епичната „Песен за Роланд”.

Шарлеман, 2.25