Великите европейци - Вилхелм Рьонтген

В началото на януари 1896 година една фотография е публикувана в най-големите вестници по света и за дни обикаля земното кълбо. Това е снимка на невидимото. Изображението представя изящна женска длан, но без плътта по нея – виждат се само костите и венчалния пръстен. Ръката принадлежи на Анна Берта Лудвиг, съпруга на немския учен Вилхелм Рьонтген. Той току-що е открил своите Х-лъчи и всички са буквално зашеметени По-нетърпеливите дори започват да смятат, че тези тайнствени и могъщи лъчи са всепроникващи, че с тяхна помощ може да се влезе не просто вътре в човека, а може да се стигне чак до неговата душа.

Юлиус Рьонтген, Концерт за цигулка №1

Ако приемем, че всеки от над 7-те милиарда жители на Земята миналата година се е разболял по веднъж, то цели 5 милиарда души са минали през рентгеновия апарат. Този апарат обаче помага не само да се излекуват живите, но и да се опознаят по-добре мъртвите. Редица значими открития на антропологията биха били невъзможни, без изучаването на рентгенови снимки на останки от хора, живели преди стотици и хиляди години. В биологията Х-лъчите допринасят за изясняването на пространствения строеж на хемоглобина и белтъчните вещества. В химията подпомагат спектралния анализ на елементите. В археологията дават представа за технологиите на изработка на артефактите. 

Това подпомага не само датировката им, но и говори много за характера и напредъка на различните общества и цивилизации. А за къде е съвременната криминалистика без рентген? Или кристалографията? Разбира се, когато открива своите прочути лъчи, самият Вилхелм Рьонтген първоначално няма представа до какви далечни хоризонти ще се разгърне неговото откритие. Нещо повече, той дори няма точна представа какво е открил, затова и нарича лъчите Х, математическата буква за неизвестно. Да не говорим за това, че самото си знаменито откритие Рьонтген прави случайно. Както сам казва по този повод – „Аз не мислех, аз просто експериментирах”.

Юлиус Рьонтген, Чело соната №2, оп. 41

Естествено, че историите за онзи учен, който забравя чинийка на прозореца, а после отрива в нея пеницилина, за другия, дето му пада ябълка на главата, та се сеща за  гравитацията и много други подобни, са до голяма степен мит. Да, може понякога някаква случайност да се намеси дори в тази строго подредена, както мислим, дейност – научният експеримент. Само че не знам дали си даваме сметка що за сериозна подготовка, дълбока мисъл и брилянтно въображение са необходими, за да разпознаеш плодът на подобна уж-случайност като полезен плод на науката. 

Така или иначе, до голяма степен митологична е и работата с откритието на Рьонтген. Разказва се, че един ден в началото на ноември 1895 година той просто си експериментира с катодни лъчи в тъй наречената Тръба на Ленард. Филип фон Ленард е негов колега-физик, а тръбата му е стъклена тръба, пускането на електричество през която кара газа вътре да свети. Тя обаче е обвита в плътна черна хартия, за да не пропуска светлинни лъчи навън. Насред експеримента Вилхелм Рьонтген изведнъж вижда, че случайно зарязаните наблизо при друг опит бариеви кристали светят. Става му интересно, защото в лабораторията няма пряк източник на светлина, който да ги подтиква към подобно необичайно поведение. Той изключва електричеството в Тръбата на Ленард и кристалите угасват. 

Пак го включва – те пак светват. Така започва всичко – с една от онези случайности. Но оттук нататък вече влизаме в полето на гениалността. Рьонтген се сеща, че в случая става дума за наличието на някакви тайнствени лъчи, които минават дори през плътната черна хартия и са невидими, докато не попаднат върху подходящ предмет. На бърза ръка той приготвя един екран, покрит с бариеви соли и го поставя недалеч от Тръбата на Ленард. Включва я и съответно екранът светва. Тогава започва да слага между тях различни предмети и установява например, че хартията не хвърля сянка върху екрана, докато металът хвърля. В един момент Рьонтген – и кажете ми сега случайно или не - поставя дланта си и вижда на екрана само изображение на костите, а меките тъкани очевидно остават прозрачни за тайнствените лъчи. Така се ражда първото рентгенографско изображение, а месец по-късно Рьонтген снима ръката на съпругата си и пише за откритието си научно съобщение от 9 страници, отпечатано веднага в изданието на физико-математическото дружество във Вюрцбург.

Юлиус Рьонтген, Сюита за обой и пиано

Въпреки, че публикацията на Рьонтген се появява непосредствено преди Коледа, когато в Германия вече никой не работи, а всички само пият греяно вино и пеят коледни песни, информацията се разпространява като пожар. Още на 3 януари 96-та съобщение за откритието излиза във вестниците, дни по-късно Кайзерът кани учения да изнесе доклад в двора, а на 23 януари е и официалното му представяне във Вюрцбургското научно дружество. За илюстрация, при представянето, Рьонтген снима ръката на един от колегите си и, въодушевен от видяното, онзи веднага предлага Х-лъчите да бъдат преименувани на рентгенови лъчи. Идеята бързо се приема от научния свят и това име остава завинаги. 

Самият им откривател обаче, който е скромен и съвършено отдаден на науката човек, до смъртта си продължава да  нарича лъчите, които открива – и които, в крайна сметка, го убиват – Х лъчи. Нещо повече, той отказва редица земни блага, които би могъл да получи покрай тях. На първо време - отказва на Кайзера благородническата титла, която му се предлага, заедно с добре платен пост в Академията на науките и поста шеф на катедрата по физика в Берлинския университет. Рьонтген също никога не патентова своето откритие, тоест, не получава възможните големи пари за него, защото, както сам твърди – „моите изобретения принадлежат на обществото и не бива чрез някакви патенти и лицензии да останат привилегия на отделни предприятия”. 

През 1901 година Вилхелм Рьонтген се оказва и първият носител на Нобеловата награда по физика. Оттам той получава значителната за времето си сума от 50 хиляди шведски крони, които веднага и изцяло дарява на университета във Вюрцбург, на който дълги години е ректор. Разбира се, покрай истинския научен интерес, около рентгеновите лъчи започва да се навърта и истинска гмеж от хора с всякакви безумни идеи. Учени и псевдоучени по целия свят изведнъж започват да откриват други видове лъчи - N, Mили S, които, според тях, имат още по-чудновати свойства от Х-лъчите. Започват да се раждат и страхотни идеи за приложението на рентгеновите лъчи. 

От всички най-много ми хареса идеята на един американец, който пише писмо на Томас Едисън с молба да изработи за него специален уред с Х-лъчи, чрез който да може да се гледа под дрехите на дамите. Едисън не изработва уреда, но цялата работа се разчува. По този повод пък един силно загрижен за обществения морал конгресмен от Ню Джърси внася проектозакон, който забранява използването на Х-лъчите в театралните бинокли.

Юлиус Рьонтген, Соната в С минор

Вилхелм Рьонтген се ражда през 1845 година в Ленеп, Германия. Учи в Утрехт, но така и никога не завършва средното си образование. Изгонен е след инцидент, при който упорито отказва да издаде на управата кой от приятелите му е нарисувал гадна карикатура на един от учителите. Затова университетът в Утрехт не го приема, но на цюрихската политехника явно не и пука за липсата на някаква си мъртва хартийка, след като живият Вилхелм взима блестящо приемните изпити. На 21 получава диплома за машинен инженер, а после специализира във физиката и прави дисертация на тема „Изследвания на газовете”. 

Става професор по физика в Страсбург, работи в Хесен, 12 години е професор по експериментална физика и ректор на Вюрцбургския университет. От началото на новия век се мести в Мюнхен, където остава до смъртта си през 23-та година. Междувременно се жени за споменатата вече Анна Берта Лудвиг. Двамата се срещат в едно кафене, по онова време тя е годеница на поета Ото Лудвиг, но го зарязва заради Вилхелм Рьонтген. Двамата се обичат много, но нямат собствени деца, а след време осиновяват Жозефина Берта, племенница на Анна. 

Тези две негови любими жени обаче умират и го напускат сравнително рано, така че в последните си години – вече слаб от старост, беден поради алтруизма си и болен от рак на дебелото черво, той пише до приятеля си Цендер: „Моят живот ми се струва тъй безсмислен”. Ние знаем, че не е така. Но дали нашето знание за огромният смисъл, който животът на Вилхелм Рьонтген има, е по-важно от знанието, което той сам има за собствения си живот?

Юлиус Рьонтген, Концерт за цигулка