„Човек няма природа, има история” – казва Хосе Ортега-и-Гасет. Той има предвид, че ако искаме да опознаем някого, най-добре е да разровим дълбоко в наистина всичко, свързано с него. Това ровене може да започне от произхода на рода му, при това – колкото по-близо до Адам и Ева стигнем във времето, толкова по-добре.
Пиано
Философията на Хосе Ортега-и-Гасет най-често се определя като „философия на живота”. Не, няма се предвид онази „житейска философия”, която всеки от нас уж носи и уж изповядва. По-скоро това е част от едно не особено широко, но мощно течение, което за по-ясно се нарича още „витализъм”. Самият Ортега много държи да се знае, че когато говори за философията на живота, той няма предвид някакъв друг, например отвъден живот, не чисто физиологичния живот или живота на мистика, а, както сам казва – „говоря за този, моят живот, човешкият живот”.
И отсича категорично – „да живееш, значи да бъдеш ангажиран с нещо. Ако трябва да сме съвсем стриктни, аз имам отношения с всичко, което е в света, а светът е всичко, с което имам отношения - и нищо повече.” Още няколко неща трябва да се изяснят тук. Според Ортега-и-Гасет самият край на живота, фактът, че той има край, превръща живота ни едновременно в проблем, но и във възможност. С други думи – краят на живота ни помага да намерим целта му. Животът не е нещо дадено, а нещо, което човек прави.
А след като е решение, то той е свързан и с определена темпоралност, с някакво развитие във времето. Задълбоченото познание на живота не се постига чрез чистия разум на рационалистите, а чрез нещо, което Ортега нарича „витална причина”. То, за разлика от разума, е нещо, което не се опитва да се откъсне от всичко останало, за да го изследва отстрани, а е част от всичко останало и затова го вижда отвсякъде едновременно. Вероятно не съм съвсем прецизен в тия последните обобщения, още повече преведени през два езика, но мисля, че в най-общи линии така, поне донякъде, се изяснява основата на тази философия. Самият Хосе Ортега-и-Гасет ще ви каже далеч повече, при това по брилянтен начин, който ще ви достави огромно удоволствие, ако го прочетете – независимо дали за първи път или за пореден, струва си.
Пиано
Хосе Ортега-и-Гасет е роден през 1883 година в Мадрид, в богато, либерално и интелигентско семейство. Баща му е журналист и директор на голям мадридски вестник, който пък е собственост на майчиния му род. Преди да преминем към другото обаче, да изясним принципа, на който е изградено това негово прочуто име, което често предизвиква уместни или не толкова уместни шеги. Принципът е прост и традиционен за испанската именна система. Хосе носи фамилията на баща си Ортега, а, заедно с това – и фамилията на майка си, която е Гасет.
И-то между тях пък си е „и”, на испански означава същото, каквото и на български. Така или иначе, детето Хосе Ортега-и-Гасет учи първо в Мадрид, после – 6 години в Йезуитски колеж в Малага, след това младежът за една година отива в университета в Билбао, а накрая завършва философия в Мадрид и взима докторска степен. Това става през 1905 и Ортега, в самия разгар на Бел епок, за повече от две години поема на своята първа европейска обиколка. Пътува най-вече из различни германски градове, ходи на философски курсове в прочути университети. Когато се връща в Испания, назначен е за преподавател по психология, логика и етика в известен колеж, а през 1910 вече е професор по метафизика в университета Комплутенс в Мадрид.
Шест години по-късно става съосновател на испанския всекидневник „Ел Сол”, „Слънцето” - и там публикува две от най-важните си произведения. В следващите години, като поредица от есета, вестникът отпечатва първо „Безгръбначната Испания”, а после, през 1929-та – и най-знаменития му труд „Бунтът на масите”, с който философът става прочут по целия свят.
Пиано
Ако всеки започне да прави изкуство и да претендира, че разбира от култура, какво ще стане с естетите, с тънките ценители на изкуството, с преподавателите и възпитателите в тази толкова важна област – пита Хосе Ортега-и-Гасет в „Бунтът на масите”. Някои възприемат тази негова книга като проява на консервативния страх от страна на една тънка прослойка, старите елити или аристократите на духа, можем и така да ги наречем, страха от повсеместното профанизиране, от настъплението не само на масовия вкус, но и на масовата претенция за значимост.
По общо погледнато, разбира се, това всъщност е едно изследване за произхода и развитието на тъй наречения „масов човек” и процесите, при които масите получават все повече власт в обществото. Разбираемо е, че процесът, който Ортега анализира, отразява до голяма степен ситуацията в Европа след разрушителната и за материалния, и за духовния европейски свят Първа световна война и раждането на тоталитарните режими. Според Ортега-и-Гасет една от основните характеристики на масовия човек е забравянето, изчезването, дори съзнателното или несъзнателно прикриване на миналото от самия него. „Този масов човек, пише авторът, е човек, който предварително се изпразва, разтоварва се от своята собствена история.
Той няма никакви чувства към миналото, никакви връзки с него и по тази причина е покорен на всичко, което му се представя за „международно”. В същото време, казва – „желанието за прочистване, за „чиста революция”, може да доведе само до руини, може да доведе човека само да варваризъм”. Опитвам се да се сетя коя от тези мисли на Ортега-и-Гасет не се оказа пророческа – като имаме предвид събитията в Европа през следващите поне 60 години. Става дума, разбира се, за възхода и развитието на масовата лудост при нацизма в Германия и фашизма в Италия, както и, в още по-голяма степен, в още по-масова, но и в още по-унищожителна за човека и човешкото степен – развитието на комунистическите режими в бившия СССР и съветския блок. Както пише Ортега в глава 8 – „Фашистите и синдикалистите се характеризират с първата поява на типа човек, който не се грижи да се мотивира или дори не се интересува от правотата си, а е просто решен да наложи собственото си мнение.”
Тук трябва само да изясня, че през 20-те и 30-те години на миналия век в Испания цялото комунистическо движение се подвизава като синдикалистко, затова и Ортега поставя „синдикалистите” наред с фашистите. Има и много индикации обаче, че започналият през 20-те години на миналия век и анализиран от Ортега „бунт на масите” намира начин да се развива и до днес - в специфични разклонения, но с не по-малко опасни за цивилизацията следствия. Например стряскащ е, отново е стряскащ, начинът, по който модерните средства за комуникация правят истинска революция в много сфери на обществения живот, но едновременно с това стимулират масово претенциите на пълни лаици в изкуството например, за пълноценно участие в творческия процес.
Всички станаха фотографи, защото имат телефон, всички станаха писатели, защото имат клавиатура на компютъра, всички станаха художници, защото има програми за рисуване на таблета…..Стряскащ е също начина, по който съвременната пропагандна машина, въоръжена с модерната техника, манипулира хората. На този фон считаните някога за върховни постижения на Гьобелс и компания са невинна детска игра. За всичко това обаче не е виновен Ортега, той е само вестоносецът, който не бива да се убива заради лошата вест, напротив – трябва да бъде изслушан, в случая – трябва да бъде четен пак и пак от кора до кора, за да си представи човек какво още масово обществено чудовище ни дебне зад ъгъла.
Пиано
В бурните за Испания години преди Гражданската война Хосе Ортега показва по-либералната си страна, избран е за депутат от републиканците, като, разбира се, не спазва политическата дисциплина, а се включва в група депутати-интелектуалци. Разбира се, като умен човек, той бързо се разочарова от републиканците, има пререкания с комунистите и се маха от страната, живее първо във Франция и Холандия, в Аржентина, а после известно време в Португалия.
През 1948 година се връща в Мадрид и основава свой хуманитарен институт, в който преподава до края на живота си през 1955. В Испания това са годините на Франко и твърде либералният по дух Хосе Ортега не е любимец нито на диктатора, нито на масите, които не се бунтуват, докато следват вожда си. Телом в Испания, през тези години духом Ортега всъщност живее в своята любима обща, но все още необединена Европа, за която в едно есе от книгата си „Мисли за Европа”, пише: „Европейските народи са общество, колектив, в същия смисъл, който тези думи имат, когато се прилагат към всяка една от съставляващите го нации”. Да, това е мисъл на същия философ, който написа, че „аз – това съм аз, плюс моите обстоятелства”.
Той, Хосе Ортега-и-Гасет, сигурен съм, би искал да има това, което ние вече имаме – обединена Европа като едно от важните „обстоятелства” в нашия живот.
Пиано
Тази събота гост на "Срещите" е ловецът на истории Георги Тошев. С него говорим си за големите имена в изкуството - Стефан Данаилов - Ламбо, Невена Коканова, Цветана Манева, Моника Белучи, Кристо... Как се чувстват творците днес - във време, в което липсва конкуренция в духа. Бъдете с Радио Пловдив.
Кадри от ежедневието, опита, мечтите, приятелствата и предателствата по пътя на Антония Маринова- Крейзи разглеждаме като в албум тази седмица. Колажът й е любим. Като пъзел от емоции са спомените, за които разказва - от причината, поради която избира този псевдоним, през първата "Практика", която я връща в Пловдив с нова кола, която не може да кара,..
Тази седмица в рубриката „Добро утро, ден!“ ни гостува Живко Петров - пианист, композитор, музикален продуцент и аранжор, но не само по професия, но и по призвание. Изпипва всеки детайл на своето творчество със смирение, характерно само за истински осъзнатите и отдадените творци. Казва, че най-голямата му награда е признанието на публиката, а с..
За работещите в радио Пловдив името на инж. Минко Кръстев е съизмеримо с легенда – човека, без когото радиото не може. Професионалната му съдба го свързва с радиото в продължение на 45 години, през които целият технологичен процес на излъчването преминава през него с всички положителни и негативни „екстри“, с които се е налагало да се справя за..
Днес, 10 октомври е професионалния празник на архивистите. Държавен архив - Пловдив отбелязват професионалния си празник с представяне на хронология от създаването му, първите сгради, първите приети архивни документи. Като част от честването на 70-годишнина от създаването на пловдивския архив, спомените си ще представят и предишни ръководители директори..