Великите европейци - Фридрих Ницше

Тази музика е на един почти неизвестен за широката публика композитор, но иначе безкрайно известен мислител - Фридрих Ницше, филолог, философ, писател. Освен като композитор, в България той не е особено известен и като поет, макар че и философията му се състои от много поезия. 

Дъжд

С грохот тежък, грохот вечен,

на земята пада

този дъжд – часове не спира вече

дългата тирада.

Сякаш някакво дрънкало,

дрънка и не спря…..

А денят погледна вяло 

И навън видя

що дъждът, без отдих малък,

на света вещае:

Всичко е така нищожно, жалко 

и животът – суета е.

Фридрих Ницше, Нова година, композиция за цигулка и пиано

„О, безсмъртни души, къде отлетя свободата ви?” - пита Ницше в знаменитата си книга „Тъй рече Заратустра”. Един отговор веднага дава сам, като се обръща към същите тия безсмъртни души и пише: „Едва ли не ми изглеждате като люде, които дълго време са гледали танца на развратни голи девойки: самите ви души танцуват.” Друг възможен отговор обаче Ницше дава в предговора на книгата, където изяснява болезнения данък, плащан за истинското безсмъртие на духа. „За да бъдеш безсмъртен, плащаш скъпо, като умираш много пъти приживе – казва философът и продължава: - Има едно нещо, което наричам „омразата на великото”, тоест, всичко велико – труд, дело или друго, веднъж създадено, се обръща безвъзвратно върху оногова, който го е сътворил. 

Именно това, че го е създал, прави твореца слаб, той вече не издържа делото си, не може да го гледа в очите. Да носиш в себе си нещо…..в което, сякаш като във възел, е стегната съдбата на човечеството – и изведнъж да съзреш всичко това обърнато срещу себе си! Върху себе си! То просто те смачква…..Омразата на великото! Другото нещо е оная зловеща тишина наоколо…..” Като стига до тия дълбочини обаче, великият ироник Ницше не спира до тях, а продължава, колкото и да боли, когото и да боли. В края на пасажа за зловещата тишина, породена от човешко неразбиране, която те обгръща, той отива до външната граница на сарказма, където жестоката самота се среща с жестоката способност да я осъзнаеш и опита така да я надмогнеш: „В едно подобно състояние веднъж усетих близостта на стадо говеда, далеч преди да съм го видял, просто поради  нахлуването на човеколюбиви мисли в главата ми – стадото носеше топлина…..”

Ницше, Фантазия

„Благодарение на музиката, страстите се наслаждават на самите себе си” – пише Ницше. И благодарение на писаното слово също, бих добавил, защото този страстен философ, който първо е страстен филолог, цял живот държи на склонността си към добрата фраза. Затова е оставил след себе си толкова много блестящи мисли, които хората обичат да цитират. Например онази, може би една от най-прочутите му – „Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен”. Или другата, която гласи: „Бог е мъртъв”. Заради по-специалните отношения на Ницше с християнството, тя има и доста вариации, като например – „Боговете са мъртви и човекът е оставен сам на себе си”. Или – „За да живееш в самота, трябва да си животно или бог”. 

Разбира се, поради силно ироничният стил на философа, някои подобни цитати утвърждават обратното на онова, което е на повърхността. Още по-лошо става, когато те се откъснат от контекста, така че по-добре е да внимаваме с цитатите от него. Само един пример – споменатата вече фраза, че Бог е мъртъв, в света на Ницше се отнася всъщност само до юдео-християнската версия на бога, не до бог изобщо. Но това рядко се казва пред широката публика, защото тогава фразата престава да е подходяща за манипулация и се превръща в научен въпрос.

 Въпреки че добре знам опасността от използването на цитати от Ницше, все пак смятам да рискувам с два от най-любимите ми – те ми се струват доста ясни и еднозначни, а и напълно съвпадат с моето виждане за нещата, така че не се плаша от изненади. Как ви звучи например класическото предупреждение: „Ако твърде дълго се взираш в бездната, и бездната ще се взре в теб”. Ако ви звучи като написано от Тери Пратчет, препрочетете си Ницше. Другата негова мисъл, която искам да ви цитирам, гласи: „Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. Студено лъже то и тая лъжа изпълзява от устата му – Аз, Държавата, съм народът.” 

Много ми се ще всичките тъй наречени държавници, които управляват поне през последните 60 години тук, в България, да бъдат задължени от някаква висша сила да наизустят тези две изречения на Фридрих Ницше и да ги повтарят на глас по три пъти на ден преди храна, като молитва. Ще ми се също и тъй наречените „обикновени хора”, които са подлъгани по тази лъжа - че държавата е народът, също да казват това като молитва. Но в добавка да си удрят и по три пъти главата в някоя стена за по-добро запаметяване, защото явно прекалено често забравят, че държавата не е „народа”.

Ницше, Хелденклаге, Екшън герои

Фридрих Ницше е роден през 1844 година в Прусия, Германия. В един момент обаче призивът за немско, повече немско и преди всичко немско му идва много, той се отказва от гражданството си, а живее и обикаля Швейцария, Италия, Франция като „апатрид”, тоест, човек без гражданство. В същото време през последните си години, когато пише текстове в промеждутъците на лудостта си, той твърди, че е потомък на полски протестанти, преселени в Източна Прусия четири поколения по-рано. 

Да, знае се, че четири поколения назад мъжете в рода му са лутерански пастори. Но че са от полски произход фактически никой изследовател не приема за вярно. Ницше още от дете е с изключително крехко здраве, плод и на лоша наследственост. Той страда от ревматизъм, късогледство и анизокория, тоест, има различни по големина зеници. Има също силна мигрена и в един момент изчислява, че главоболието го държи около една трета от годината. Докато служи в армията, пада с коня и е ударен от седлото в гърдите, къса гръдни мускули, вероятно и чупи ребра, месеци наред е неподвижен и се уволнява. После обаче все пак участва във френско-пруската война от 1870 година, но боледува от дифтерит и дизенетерия. Смята се, че тогава вероятно се заразява и със сифилис. 

Прочуто е диагнозата му сифилис, но повечето съвременни изследователи казват да не се вярва чак толкова в точните диагнози на тогавашните лекари. И още – съветват изобщо да не се вярва на версията, че той съзнателно се заразява, като отива нарочно при болна проститутка, за да може заболяването да му помогне да стане гений. Не си представям кой е измислил подобна глупост, макар че Томас Ман я използва много умно в „Доктор Фаустус”. Но нали си даваме сметка, че другите заболявания, от които Ницше така или иначе страда, са му предостатъчни, та да стане свръхчовек, като ги преодолее.

Ницше, Призив

Освен с трудния си живот и нелеката си философия, Фридрих Ницше е известен и със своя, как да кажа…..странен сексуален живот. Като описва един период от живота си в Италия, той твърди, че поне по два пъти на ден ходи при проститутки, а през повечето друго време онанира. „Можех да ходя и по-често при момичетата” – иронизира се сам. В живота му има и най-малко две болезнено нереализирани любови – към Козима, дъщеря на Лист и жена на Вагнер, с когото Ницше къса заради твърде немския му характер. Или заради безплодната си страст по жената на приятел, кой знае. 

После пък в Италия той се влюбва в рускинята Лу Саломе, а, както смятат други изследователи – и в приятеля си Пол Рии, който от своя страна също е влюбен в Саломе. Те обмислят да заживеят тримата, в цялата история има намек и за садо-мазо отношения, но, доколкото се знае, никой от тях с никого другиго не е консумирал под никаква форма влеченията си. В живота на Ницше има една силно доминираща жена и това е сестра му Елизабет. Тя го ревнува от Саломе, той я ревнува от мъжа и по подобие на скарването с Вагнер – само че този път обвинението е в антисемитизъм. Известно е, че и в книгите, а и в живота си Ницше многократно и открито се противопоставя на антисемитизма и някои други черти от „немския характер”, които се развиват най-пълно при Хитлер. 

Въпреки това, след умели фалшификации, извършени след смъртта му от сестра му Елизабет, той и досега е сочен като едно от знамената на нацизма. Добре, че вече не е жив, за да преживее поредното огромно страдание. Така или иначе факт е, че геният Ницше цял живот страда и цял живот преодолява страданието. Дори превръща това в средина на своята философия. Но струва ми се, че желанието да надмогнеш, да оцелееш въпреки всичко, е просто неговият начин да прояви истинската си, страстна любов към живота. Вероятно затова, още когато доста рано композира своя „Химн на живота”, той пророкува, че сигурно с него ще бъде погребан.

Ницше, Химн на живота