Великите европейци - Уйлям Блейк

Тигре, Тигре, жива жар, 
лумнал полунощен звяр,
кой Ум вечен разчерта
твойта стръвна красота?

Така започва едно от най-прочутите стихотворения на Блейк – „Тигърът”. Дивата, красота на света, събрана в образа на тигъра, от гледна точка на поета е несъмнено доказателство за наличието – и величието - на Бога-творец, който мисли и изпипва, без който съвършенството не би могло да съществува. Несъмнено доказателство ли? Я пак помислете и нека чуем още от стихотворението, за да разберем…..

Тигърът /продължава/

Чий бе чукът? Кой кова
кръвожадната глава?
Кой те в жупела с ръжен
шари, ужас нажежен?

Стрелометните звезди
като плувнаха в сълзи,
кой със смях твори те? Кой!
А Агнеца? Пак ли Той?

Въпроси. И въпроси, натрупани върху още въпроси. Това да ви прилича на увереност? Защото на мен ми прилича на неистово питане. На вопъл към Вселената ми прилича, който гласи – има ли те, Господи. А ехото на този вопъл откънтява - ако те няма, нима съвършенството може да се самозаражда случайно? А ако си тук, защо тигърът е така съвършен, но не и целият свят около него. Не ми се сърдете, ако ви се стори, че леко дописвам великия английски поет Уйлям Блейк. Не го дописвам, опитвам да намекна за факта, че прочутият мистик и философ, също както всеки обикновен човек, носи в себе си повече въпроси, отколкото отговори. А разликата му с нас, обикновените божии творения, е само тази, че той знае как да попита, така че всички да го чуят. Дори Бог.

Блейк, Градината на любовта, хор

Блейк, Градината на любовта, глас

Аз влязох в градината на любовта

и видях, което никога не бях виждал –

църква се издигаше в средата,

където бях свикнал да играя на тревата.

Така започва прочутото стихотворение на Уйлям Блейк „Градината на любовта”, част от книгата му „Песни на опита”. Вратите на църквата обаче са затворени и героят не може да влезе, затова се обръща да огледа градината на любовта, където толкова много цветя са се раждали. Но изведнъж вижда, че градината е осеяна с гробове. 

Блейк, Градината на любовта, глас

И аз видях - тя беше пълна с гробове.

И надгробните камъни бяха цветя,

и свещеници в расо въртяха се в кръг,

и завързваха с тръни мойте наслади и мойте желания.

Блейк, Градината на любовта, хор

Уйлям Блейк е роден през 1757 година в Лондон. От смъртта на Шекспир са минали близо 150 години, обаче Шекспир е толкова голям, че засенчва всичко и английската литература все още не може да роди своя нов гений. Е, сега знаем, че това е Блейк, макар той самият и неговите съвременници, изобщо да не са се досещали. Всъщност, цял живот Блейк е по-известен като илюстратор и гравьор, отколкото като поет, малцина са онези, които прозират голямата дълбочина и стойност на неговото словесно творчество. Като цяло, в обществото човекът Блейк минава за леко асоциален, дори може би малко лудичък. Причината? Ами не си държи езика зад зъбите. 

С други думи, в тогавашното английско общество, вече е изобретило куртоазията като крепител на статуквото в отношенията между хората, Блейк си позволява да казва точно онова, което мисли. И при това се изразява доста рязко и безцеремонно. Как да не го помислиш за луд, нали? Така по-лесно ще преглътнеш онова, което не разбираш. „Общите знания са тези знания, които са притежание на идиотите” – твърди Блейк. И също – „Изкуството не може да съществува, без да показва голата красота”. Едно от любимите ми негови нагли изказвания обаче е това – „когато казвам някаква истина, то не е, за да убедя тези, които не я знаят, а за да защитя онези, които я знаят”. 

Като малък обаче Уйлям не дава вид, че ще стане един от големите гении на човечеството. Той е роден в Сохо, изкарва в началното училище малко време, колкото да се научи да чете и пише, а след това се дообразова с помощта на майка си в къщи. Както и с помощта на една голяма Библия, която чете непрестанно цял живот. По религия семейство Блейк са, както се казва на английски – dissenters, типично английско явление, нещо като дисидентска група вътре в англиканската църква, която самата е дисидентска спрямо католицизма. Другото занимание на малкия Уйлям е да прави копия на рисунки от античността, пътечка, по която бързо стига и до творбите на Рафаело, Микеланджело, Дюрер. През 1772 той постъпва като чирак при един майстор-гравьор, а след седем години, когато е на 21, сам получава правата на майстор.

Сватбата на небето и ада

През 1782 година Уйлям Блейк е с разбито сърце. Преживял е голяма любов, която е завършила с отказ на предложението му за брак. Някъде по това време среща девойка на име Катрин, и един ден, докато е на гости у тях, разказва пред нея и родителите и тъжната история на своето нещастие. После се обръща към Катрин и пита: „Съжаляваш ли ме?” И когато тя отговаря утвърдително, той добавя – „Тогава аз те обичам”. И предлага брак. 

Не знам как да характеризирам подобна постъпка, но, въпреки че по-късно Блейк написва една от най-невероятните си поеми, която се казва „Сватбата на небето и ада”, в този негов странно започнал брак сякаш има далеч повече небе, отколкото ад. Катрин, макар да е умна, е неграмотна, върху брачното им свидетелство, което и днес може да се види в църквата „Сейнт Мери”, тя се подписва с кръст. Така че през първите години, освен изучаването на любовните наслади, към които Блейк е не само физически, но и философски привързан, те двамата си доставят и голяма наслада от ученето – Уйлям обучава Катрин на четмо и писмо, както и на гравьорския занаят. Тя бързо се превръща в незаменим негов помощник и истински спътник в живота. За цял живот – въпреки трудния му, не, а непоносим характер. И въпреки хроничната недостатъчност на пари, която мъчи семейството.

Малкият скитник, песен по текст на Уйлям Блейк

Малкият вагабонт, се казва тази песен на Блейк. Той самият обаче не е никак малък вагабонт през целия си живот. Има доста радикални идеи, близко приятелство го свързва с неукротимия по дух англо-френско-американски революционер Томас Пейн, както и с една от майките на феминизма, Мери Улстънкрафт. 

С нея и нейната компания той е много близък, дори се говори, че, под влияние на идеите за свободната любов на феминистките и на Сведенборг, Блейк опитва да придума жена си, за реализация на някои сексуални нововъведения в семейството, но, дори това да е истина, работата се разминава само с думи. В същото време той цял живот се издържа основно от гравьорство и дори прави нововъведение в професията, като измисля нова технология на стария офорт, която му позволява да издава поетичните си книги, като ги гравира изцяло – буквите заедно с илюстрациите.  

В деня на смъртта си Блейк гравира „Ад” на Данте. Изведнъж спира, обръща се към Катрин и казва – „стой, където си, искам да те нарисувам, цял живот ти беше истински ангел за мен”. След като портретът е готов, той оставя моливите, сяда и започва да пее химни, докато умира.

Музика по Градините на любовта

Ах, слънчогледе, уморен от времето,

ти, който броиш на слънцето стъпките,

търсейки златния, сладостен хребет,

където пътуването най-сетне свършва,

където е мъртва младостта от желания

и бледата девственост със сняг е покрита.

Над гробовете техни изгрей и избягай,

там, мой слънчогледе, дето искаш да идеш.

Музика по Градините на любовта