През 1981 година, след триста и петдесет години живот, прочутата Френска академия на безсмъртните за първи път приема жена. Казват, че в тази свръх консервативна институция тогава се случва невероятно събитие – налага се добавянето на втора тоалетна. И освен онази, с табелката „Мосю”, появява се и новата, на която обаче не пише „Мадам”, а направо - „Маргьорит Юрсенар”. Трябваше да добавят и – писател.
Кейт Буш, Дишай
Особено последното май се оказва много важно качество в очите на академиците, които се смятат призвани да запазят вечността каквато винаги си е била. Освен анекдота с тоалетната, разбира се, приемът на Юрсенар в Академията не минава и без истинска история. Тя има и противници, които се сещат, че отдавна вече живее в Щатите и е американски гражданин, а академик може да стане само френски гражданин. Тогава президентът Валери Жискар д`Естен по изключение разрешава на Маргьорит Юрсенар двойно гражданство. Така си е – на закона като цяло не му пука за никакви творчески стойности, но бюрокрацията понякога е по-умна, отколкото законът повелява.
Кейт Буш, Брулени хълмове
Рожденото име на Юрсенар е Маргьорит Антоанет Жан Мари Гислейн Клийнуърк де Крийонкур. Юрсенар всъщност е анаграма на нейната фамилия, която тя започва да използва още през 1921 година, когато е на 18 и публикува първата си диалогична поема „Градината на химерите”. Маргьорит Юрсенар е родена в Брюксел, богатият и баща е французин, а майка и, която умира малко след раждането, е белгийка. През детските години тя пътува с баща си по света, той се грижи и за нейното образование, като набляга на езиците и класическите текстове.
Така тя взема матурата си, без да е ходила и ден на училище, но, освен родния френски, знае още четири езика – латински, английски, гръцки и италиански. През 1929 година, заради краха на Уолстрийт и неумело управление Маргьорит почти губи наследството от майка си, а баща и се разорява и скоро умира в бедност. Казано така, звучи ужасно, но всъщност нещата са относителни. Маргьорит все пак получава и от двете страни някакви пари, които очевидно не са малко, защото в онзи момент решава да прекара следващите 10 години от живота си в „луксозна свобода”, както се изразява. За нея това значи – да пътува по света, да пише и да се отдава на сексуални удоволствия. Разбира се, към наследените пари се добавят и парите, дошли нейния първи, наистина скандален, но и белязал цялото и творчество роман – „Алексис”.
Това е разказаната от първо лице история на мъж, който напуска дома заради откритата си в хомосексуалните удоволствия нова самоличност - макар че в книгата думата „хомосексуализъм” не се споменава нито веднъж, защото Юрсенар я смята за прекалено медицинска. Да, самата писателка е бисексуална и биографите казват, че докато през 30-те години изживява годините си на луксозна свобода, тя прелъстява много жени и има поне две нещастни афери с мъже.
Кейт Буш, Чувствен свят
Освен кратките любовни истории обаче, през 30-те години с Маргьорит Юрсенар се случват няколко важни неща. Тя издава книгата си „Огньове” – поеми в проза, които изразяват нейните чувства и философия за любовта, чрез герои основно от гръцката митология. Това пренасяне чрез героите в миналото по-късно ще стане основен похват в най-известните и романи – „Мемоарите на Адриан” и „Творение в черно”. През 1937 година пък Маргьорит Юрсенар среща Грейс Фрик, американка, преподавател по литература в колеж и преводач.
Скоро двете стават любовници, но и много повече - започват дълго и ползотворно съжителство, съчетано с творческо сътрудничество. Грейс превежда всички книги на Юрсенар и е основният двигател за нейната популярност в Съединените щати. Отначало двете живеят в Ню Йорк, после в Хартфорд, Кънектикът, а след това купуват имение в Мейн, което ги приютява завинаги. Някои биографи твърдят, че в случая става дума за доста обидна форма на хомосексуален брак, при който Грейс поема цялата грижа да домакинството и досадните всекидневни дела, докато Марго запазва за себе си възвишената част – заниманията с литература, история, митология.
Не съм съвсем сигурен обаче, че коя да е от тях е недоволна от ролята си, защото иначе едва ли този „брак” щеше да продължи цели 40 години, както се случва в действителност. Да, съжителството им, което свършва през 1979 година със смъртта на Грейс Фрик, започва още през зловещата 1939, в навечерието на Втората световна война в Европа, когато Грейс кани Маргьорит на спокойствие в Щатите.
Кейт Буш, Сватбеният списък
През 1951 година спокойствието и любовта, които намира Маргьорит Юрсенар в Омелика, водят до издаването на може би най-знаменития и роман – „Мемоарите на Адриан”. Главният герой е четвъртият от петимата „добри” римски императори, а романът е под формата на писмо, което Адриан пише до сина си Марк Аврелий, последният от петимата добри, може би най-странният император в историята, защото в същото време е и велик философ-стоик.
„Паметта на повечето мъже е изоставено гробище, където лежат, невъзпяти и непочетени, умрелите, за които те са престанали да се грижат” – пише император Адриан на сина си. Или пише Маргьорит Юрсенар в романа си. Или пише самата Вселена, чрез своя герой, писателката Юрсенар, която е влязла във Вселената на своя герой, императора Адриан, за да напише онова, което и се диктува по такъв начин, че ние, читателите, да го разберем и да му повярваме. Самата Маргьорит определя романа като „гласов портрет” и сигурно съвсем неслучайно на едно място в него Адриан казва: „Написаните думи ме карат да чувам истинския човешки глас повече, отколкото великите статуи са ме научили да ценя телесните движения”.
В тази книга може да се види наистина цялата Маргьорит Юрсенар – с нейния типичен лиричен стил, с нейните дълбоки исторически проучвания и вярност към детайла, с нейния сдържан еротизъм, с нейните изтънчени философски и словесни изблици. В същото време, чрез характера и обществената позиция на основния герой, в романа е вплетена и дебела политическа нишка със съвременен за авторката адрес - годините след края на Втората световна и началото на Студената война. Това е идеята за империите, разсъжденията върху завладяването и управлението, за природата на политиката и войната.
И в същото време е роман за писането, за отпечатъка на словото върху живота на човека и живота на света. „Истинското рождено място е онова, в което някой за първи път поглежда интелигентно към себе си; моите първи родни земи са книгите” – четем в романа, но повече няма да се опитвам да гадая дали това е признание на героя или на неговия автор, излишно е. Всъщност, кой знае защо, през цялото време, докато говоря за „Спомените на Адриан”, се опитвам да си представя как Маргьорит Юрсенар седи пред пишещата машина и трака, а отляво, през прозореца на къщата, се виждат замръзналото езеро и заснежените поля на щата Мейн. Искате ли да чуете и вие ритъма на нейното писане и нейния глас?
Юрсенар пише и говори
„Спомените на Адриан” излизат на френски, но бързо постигат успех и сред критиката, сред и публиката. Маргьорит Юрсенар вече е известен по целия свят писател, получава редица награди, но щастието, малко или много, е нарушено от новината, че Грейс Фрик е болна от рак. Въпреки това изследователската и писателската работа не спират край езерото в Мейн, което често замръзва. През 69-та година излиза другата ключова творба на Юрсенар – „Бездната” или, както по-често се превежда по света – „Творение в черно”.
В тази книга има повече подмолност и алхимия, повече Средновековие, повече бунт, а, както изглежда – и повече горчивина. „Малко двуноги от времето на Адам насам са достойни за името „човек” – пише в книгата Марго, която по принцип е сдържана и рядко си позволява подобни изблици. Въпреки това обаче винаги, когато споменавам нейното име, аз повече се сещам за неистовия и човешки призив - „Да се опитаме да влезем в смъртта с отворени очи”.
Това също не е голямо признание за наличието на достойна човешка визия, но пък звучи като добра програма за нейното постигане. И няма значение, че всъщност го казва не самата Маргьорит Юрсенар, а Вселената. Важното е, че го прави точно чрез нейния герой, добрият император Адриан.
Кейт Буш, Движение
Тази събота гост на "Срещите" е ловецът на истории Георги Тошев. С него говорим си за големите имена в изкуството - Стефан Данаилов - Ламбо, Невена Коканова, Цветана Манева, Моника Белучи, Кристо... Как се чувстват творците днес - във време, в което липсва конкуренция в духа. Бъдете с Радио Пловдив.
Кадри от ежедневието, опита, мечтите, приятелствата и предателствата по пътя на Антония Маринова- Крейзи разглеждаме като в албум тази седмица. Колажът й е любим. Като пъзел от емоции са спомените, за които разказва - от причината, поради която избира този псевдоним, през първата "Практика", която я връща в Пловдив с нова кола, която не може да кара,..
Тази седмица в рубриката „Добро утро, ден!“ ни гостува Живко Петров - пианист, композитор, музикален продуцент и аранжор, но не само по професия, но и по призвание. Изпипва всеки детайл на своето творчество със смирение, характерно само за истински осъзнатите и отдадените творци. Казва, че най-голямата му награда е признанието на публиката, а с..
За работещите в радио Пловдив името на инж. Минко Кръстев е съизмеримо с легенда – човека, без когото радиото не може. Професионалната му съдба го свързва с радиото в продължение на 45 години, през които целият технологичен процес на излъчването преминава през него с всички положителни и негативни „екстри“, с които се е налагало да се справя за..
Днес, 10 октомври е професионалния празник на архивистите. Държавен архив - Пловдив отбелязват професионалния си празник с представяне на хронология от създаването му, първите сгради, първите приети архивни документи. Като част от честването на 70-годишнина от създаването на пловдивския архив, спомените си ще представят и предишни ръководители директори..