Последният роман на Торлака : "Аз, ваксинаторът"

Все още се опитваме да свикнем с липсата на без време отишлия си от този свят Стоян Николов – Торлака, който някак уж на шега, а оказа се съвсем на сериозно, успя да се превърне в гласа на Северозапада. Останаха ни обаче неговите на моменти непоносими, но до един абсолютно незабравими герои, които продължават все така гръмогласно и напористо да присъстват в новата литература, заявявайки се по типичния си безкомпромисен и категоричен, очарователно грубиянски начин.
В последния роман на Торлака "Аз, ваксинаторът" се срещаме челно с няколко души. Няколко класически продукта на българския Северозапад, достойни наследници и силна конкуренция на пустиняците от Диви дол, които познаваме от поредицата „Северозападен романь“. Трагедията, разбира се, е пълна, комедията – гарантирана. По този край така се живее.
Транжорът поет Живко има простички амбиции. Да си върши добре работата в софийската транжорна, без която не може да си представи живота, и евентуално да издаде книга със стихове, които още не е написал. И по възможност да се отърве от онова безполезно леке братовчеда Зоран, който му виси на врата като воденичен камък вече шест месеца, та покрай него не може кьорава булка да се завърти в и без това тесния столичен апартамент. Да се отърве, ама не може, защото това би му навлякло излишни разправии с родата и най-вече със собствената му майка. В Северозапада кръвта е всичко. Добра – лоша, твоята си е и трябва да я уважаваш.
Братовчетът Зоран от своя страна има дори още по-малко амбиции от Живко, и по-конкретно никакви, ако не се брои за амбиция излежаването на дивана и яденето на каквото Живко донесе от магазина.
И не стига всичко това, ами на главата им се стоварва епидемията от ковид-19, Живко остава без работа, а кварталният клошар интелектуалец бай Димчо е осенен от бизнес идея, която Зоран обявява за блестяща. Защо пък да не се възползват от ситуацията и излишното свободно време и да поработят за себе си? Докато едни се страхуват от непознатия вирус, други просперират. Светът се върти от хора с амбиции, дето не ги е страх да яхнат всяка удобна вълна. И ако има наивници, дето са готови да платят за всяка глупост, защо пък да не им вземеш парите!
С други думи тримата, плюс госпожица Деспина – местна забележителност със страхотно тяло, съмнителен морал и смущаващо безсрамен прякор – решават, че сега е моментът да реализират идеята си за бърза печалба. По-конкретно решават да предлагат на народа чудодейна отвара, уж лекуваща де що има болест, в това число страховития ковид-19. Че няма да излекуват никого – няма, то е ясно, но няма и да навредят в крайна сметка. Никой няма да обеднее с тия няколко лева, но нашите новоизлюпени бизнесмени със сигурност ще забогатеят. Поне такъв е планът.
Както се казва, речено-сторено. Организацията започва с един повече от необходим душ за бай Димчо, с наемането на една стара баничарка и с разчистването на апартамента на бай Димчо от тоновете хартия, дето ги е довлякъл бог знае откъде през последните години, докато е спал по пейките в парка. И историята потръгва малко като туршия на августовско слънце – ферментира бързо, сравнително шумно и леко неконтролируемо.
Живко, все така копнеейки за литературна слава, се оказва по неволя главен логистик на проекта, Деспина – PR с деколте, защото народът вярва на много глупости, ама най-много вярва на едно добре запълнено деколте, Зоран остава в ролята на консуматор с идеи, които никога няма да реализира поради вродения си мързел, защото и такива хора си трябват, а бай Димчо изведнъж се превръща в отговорен алхимик със слабост към домашна ракия и цитати от плесенясали философи. А някъде наоколо, колкото съвсем да придадат колорит на абсурда, се мотаят една претенциозна красавица на име Дарина и бизнесменът Трендо, чиято слава е дори по-съмнителна от тази на леконравната Деспина. Общо взето, излиза, че всеки има роля, всеки има идея, дори цяла каруца с идеи, но никой няма капка здрав разум. И май по-добре, че е така, защото здравият разум е предпазлив и колеблив, а нашите герои имат нужда от всичко друго, но не и от излишна предпазливост, за да не изтърват момента да забогатеят за сметка на наивниците из социалните мрежи!
„Аз ваксинаторът“ е роман, с който няма да спрете да се смеете от първата до последната страница. Когато го затворите обаче, със сигурност ще установите, че май нищо не е чак толкова смешно, просто защото звучи твърде истинско. С последната си книга Торлака ни остави една абсурдно забавна, но и плашещо възможна пародия на реалността. И едни такива дребни съмнения… Дали пък не живеем и в момента в тази същата пародия