Иван Стоянов: Тръгнах да печеля за живота, а спечелих Живот!

Иван Стоянов е бесарабски българин от Молдова. Екипът ни се срещна с него в българския храм "Свети Софроний Врачански", където подготвихме поредния епизод на подкаста "Мост на вярата", посветен на Българската православна църковна община в Лион, Франция.

Семейството на Иван – миловидната му съпруга, с двете им момчета и малката им дъщеричка веднага привлякоха вниманието ни с тяхната сплотеност, с особената топлота и грижа помежду им. Сърдечното им отношение към другите българи от общността и най-вече благочестивото им и благоговейно поведение по време на богослужението се открояваха.

Нашият сънародник е от Молдова, а във Франция живее от 15 години, където семейството му се е устроило в Бордо. Завършил е Теоретичния лицей "Иван Вазов" в Тараклия (Южна Молдова), а после успял да спечели едното от двете места, определени за българската общност там, за висше богословско образование в България – едното за Великотърновския университет, а другото за Шуменския. Така Иван заминава за България и завършва Богословие в Шуменския университет.

Докато разказва историята си се просълзява, при спомена за баща му, който никога не е виждал България, но е закърмен с любовта към нея. Спомня си заръката му, когато го изпраща да следва в Шумен: "Иване, когато стигнеш там, целуни земята!".

Целунал я. А когато потеглил за Франция, взел част от тази свята, за него и за близките му, земя със себе си. За да не вехнат корените му.

Във Франция заминал по прозаични причини – да намери препитание за себе си и семейството си. Тръгнал да "печели за живота, а спечелил Живота", както сам изразява тайнството на единението си с Бога, укрепнало в дните на изпитанията, през които преминава в чуждата страна.

"Защото, само когато сме надалече, ние ценим нашите традиции, езика, бащината любов", отбелязва Иван и добавя:

"Затова съм в Църквата. Традициите се пазят в църковния живот. Църквата ни е в кръвта. Ако кажем "българин", веднага разбираме "православен християнин".

Така Иван Стоянов възпитава и децата си – в българския дух, който за него е равнозначен на духа на Православието.

"Децата ми ме виждат и те знаят за България само хубаво, знаят, че там са хубави хора. Разказвам им само за хубавото – какви са планините, какви са танците, как да се молят, за храбростта им разправям и те се гордеят с това. Виждат в мене баща и защитник. А аз разбирам, че без Бога не съм никакъв защитник. На Него аз се уповавам."

На Бога учи да се уповават и децата му. От Него да черпят и сили, и разум, и надежда, и подкрепа – целия си живот да пропиват с молитва. Каквото и да вършат, да го започват с молитва и без Бога и крачка да не правят.

"Растат трима – Иван, Димитър и София. Всяка сутрин ставаме, прегръщаме се, казваме си "Отче наш" и отиваме на работа, на училище. Връщаме се и преди да отидем в леглото, заставаме пред иконите и се прегръщаме и се молим, и заспиваме."

Като се обръща назад и поглежда всичко, което е преживял, Иван Стоянов разбира, че Бог го е водил през целия му път, че няма нищо случайно в живота му. Осъзнава и че Бог никога не го е оставял сам, а го е милвал, подкрепял и утешавал във време на изпитания. Вижда и разпознава със сърцето си Бога навсякъде около себе си и това Божие присъствие дава мир и радост на душата му:

"Когато се събуждах сутрин и бях щастлив да усещам слънце, бях щастлив да усещам дъжда… И тая топлина… Тук в началото бях сам и, както всички знаят, в началото е тежко, но само с Божията любов, с Божия дух, осъзнавах, че не съм сам. Това ми даваше кураж, енергия, любов… Във всичко виждах само хубавото. Разбрах, че когато подухне ветрец, никоя жена няма да те погали така. Когато виждаш капките дъжд, когато виждаш тревата как блести като диамант – навсякъде, навсякъде можем да Го видим, ако отворим душата си към Него. Та съм щастлив, че Господ ми даде тези изпитания. Знам, че Господ дава толкова, колкото можеш да изтърпиш, колкото можеш да носиш. Няма да даде повече."

Точно в тези изпитания, които понасят заедно, с вяра в Бога и уповавайки се на Него, семейството му се сплотява, защото имат за съсредоточие в живота си Господа. "Христос беше в центъра на всичко", отбелязва Иван.

Така се ражда и идеята, която споделят със съпругата му, да се организира създаването на енория в Бордо и вече работят върху осъществяването ѝ:

"С Божията милост, с Божия помощ ще стане това. Надявам се, защото има хора, има българи, боголюбиви и богобоязливи, които питат и виждам, че и те имат нужда, и аз имам нужда. Засега само се събираме, но с Божията помощ ще намерим помещение, ще можем да го оправим, за да се събираме, да живее българският дух и традиция. Да виждаме децата щастливи, да имат сол в тях."

Иван твърдо вярва, че само с българските православни традиции, които са съхранили народа ни през вековете, животът на децата му и на нашите сънародници ще запази своята "соленост". Именно тази "соленост" защитава от развалата на този свят, убеден е Иван и припомня думите на Спасителя към последователите Му: "Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена? Тя вече за нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците." (Мат. 5:13)

"Защото кои сме ние, ако оставим вярата? Тогава кои сме? – Да си зададем този въпрос: Кои сме ние без Христос? Няма да имаме сол. Ще бъдем изхвърлени. Ще бъдем потъпкани. Затова искам моят живот да бъде полезен на хората покрай мен, както ни показа Христос със Своя пример."

Снимки: Александра Карамихалева, Дарина Григорова, shu.bg