Досега 50-ото Народно събрание не свърши много, но пък се самоизпрати във ваканция шумно.

Сред доведените докрай промени са скоростните в Закона за предучилищното и училищното образование, с които депутатите забраниха "пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната."

В допълнителните разпоредби поясниха:

"Нетрадиционна сексуална ориентация" са различни от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове."

Пояснение, което остави още повече неясноти, провокира експертни, академични, международни и граждански критики, протести и призив към президента Румен Радев да наложи вето на промените. Такова нямаше и днес тя бяха обнародвани в "Държавен вестник".

На този фон от "Има такъв народ" предложиха още промени, след като приключи парламентарната ваканция.

Насред разразилите се спорове за нормалното и ненормалното, традиционното и нетрадиционното, допустимото и недопустимото в училище, но и в обществото, от "Изотопия" ви припомняме един от скорошните ни събеседници.

От 35 години той е бургундец, но над 20 е влюбен в българския фолклор. Клемон Боло-Суков се хваща на първото си хоро в родния Дижон като ученик. Днес живее у нас и изучава традициите ни.

Дипломиран бакалавър и магистър, Клемон вече е докторант в пловдивската Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство "Проф. Асен Диамандиев". Не забравя и професията на фризьор.

С Клемон разговаряхме в навечерието на 24 май. Срещнахме се в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Там Клемон представи научното си изследване върху танците на състезание за докторанти франкофони. Ученици и студенти в публиката му дадоха специална награда.

Клемон бе сред лицата на София Прайд 2024. Тази година прайдът мина под надслов "България е и нашият дом". Кампанията предложи свой прочит на родолюбието и националната принадлежност в контекста на ЛГБТИ+ общността.

Клемон определи 22 юни като двоен празник. Освен че София Прайд се случи тогава, отбелязахме и Деня на българския фолклор.

Още преди юнското шествие Клемон Боло-Суков говори открито в ефир: за семейството във Франция и новото, което гради в България, за истинските учители, които помним с благодарност, защо настръхва от вълнение при спомена за сладките баби по селата, които го черпят с гюзлеме, как можеш да осиновиш нова култура и как тя осиновява теб.

Вероятно Клемон знае повече народни песни от народните ни представители. Изучава българите от личните срещи и теренните изследвания, но и от литературата ни. Навярно и по това се различава от повечето депутати, на които предстои поредна кампания. Дали ще имат време за смислени разговори с избирателите и за Антон Страшимиров?

Е, ако не намерят, знаем кой намира с удоволствие.

Първата българска дума

Символично за Клемон тя е "благодаря". Когато я чува от брат си преди 22 години, му се струва много сложна. "Той беше със самоучител вкъщи. Планираше да се премести в София да живее и в семейството тепърва откривахме какво е България, какво са Балканите и този странен звук от странния език."

Клемон няма български роднини, но когато прави ДНК-тест преди сватбата си, разбира, че баща му има 10% генетично сходство с балканците, а майка му – 5%. "Въобще не знаехме, ние сме си кореняци от Бургундия, но явно винаги сме смесени. Може би връзката е, че хората тук ни приеха много добре, топло и любезно и това на нас, двамата, ни допадна. Като му идвах лятото на гости, и аз усетих тази топлота."

Братът поема в друга посока, но пък идва ред на Клемон да заживее в България.

"Засега оставам, пиша докторантура, купих си имот, така че засега съм обвързан с България, макар че душата винаги е свободна, но засега съм тука и ми харесва."

Клемон, Клеман или Климент?

Когато се запознава с българи, Клемон често им казва, че може да го наричат и Климент. Името му във Франция е по-рядко, макар че сред връстниците му между 30 и 40 години се намират популярни адаши, някои от тях – политици. "Явно съм си провалил живота, щом не съм министър", шегува се Клемон и допълва: "Нашите не искаха трисричкови имена, не знам защо, да може по-лесно да ни се развикат."

Шегата настрана, вероятно не са викали твърде много, защото са кодирали в името на сина си благ характер. Clément означава "мил", "мек", "добър", "милостив", "човек, който прощава лесно".

"Първата разлика, която открих в България, при вас може да има прякори и да се говори на галено, нашите никога не са искали. От дете ми викат Клемон вкъщи, имах други прякори, но на база на моето име нямаше Клем, Клюмка... В България са ми измислили 100 000 имена: Климент, Мони, Монко, Клеймо, Клеман за тези, които говорят френски, защото неправилно са ми тълкували името и по документ е с "о"."

Клемон кандидатства за българско гражданство и дори се е замислял да се прекръсти. "Във Франция, когато сме имали преди много, много време много мигранти, най-много от Азия, за да им е по-лесно да се интегрират, ги накараха да изберат – ако искат, да сменят името." Въпросът обаче не е от първостепенно значение. "Толкова пъти са ми бъркали името, че не се впечатлявам. Аз съм си образ по външен вид и толкова, това ми стига."

На учителя с любов

Клемон разказва за себе си отвън и отвътре в Ректората на Софийския университет, чийто патрон св. Климент Охридски е сред книжовниците ни с най-голям културен принос в историята и един от най-тачените на 24 май. Затова с докторанта разсъждаваме какви са най-добрите учители, как се учи в живота, от какво и от кого.

"Учи се от човек, който има страст и търпение, може да е родител, леля, баба и да е скромен човек. Никога не ми е харесвал преподавател, който намеква, че знаем по-малко от него. Винаги съм се възхищавал от преподавателите, които се държат обективно и наравно с всички, което не е лесно. Винаги сме със сантимент към хората, които харесваме повече.

Рядко преподавам, но покрай докторантурата ще се сблъсквам повече с преподаване и ще се старая за това. В академията в Пловдив съм се впечатлил от преподаватели, които се държаха с мене съвсем наравно с другите, макар да са усетили разлики в моите реакции и подход към часовете, но това не е проблем.

Търпение, страст, скромност, все пак малко чувство за авторитет, за ред. Да се уважава науката, но и да не се трепери за науката. Науката се надгражда", коментира Клемон, за когото наизустяването не е ценност.

Да се загубиш и откриеш на село

Изследването на фолклора вади Клемон от академията и го води по села и събори, където търси автентични песни и танци. "Първо в Родопите. Обиколих толкова много Родопите, че мога да се движа без GPS. Знам половината от селата, поне тези, които имат читалища с народни танци. Бил съм при капанците в Разградско, в Силистра съм бил. Имам голям списък от села, в които съм бил. Никога не е еднакво.

Има хора, които много са ме трогнали, така и не разбрах как и защо. Понякога няма толкова страст, но пък уча нещо интересно за околностите. Харесва ми, че има първобитност в това изкуство. Въобще не си давах сметка колко е сложно за усвояване, особено за западняк като мен. Мисля, че съм запознат вече повече от 20 години с този фолклор, колко уж с лекота правят много сложни неща, сложни решения в краката, в пеенето и това много ми харесва."

И на Клемон от Дижон не се разминават баниците и мекиците при традиционното посрещане в селата, където щедро черпят гостите.

"При капанците беше още по-тържествено. Всички винаги черпят, но капанците много ме трогнаха. И в Родопите също. Не бих сравнявал кой повече, кой по-малко."

Бисери от спомени

Така Клемон описва преживяванията на село. "Винаги искат да ми намират булка и винаги ми е сладко. Мъжът ми е до мене, но не е предмет на разговорите. Виждам в очите на бабите как ме оглеждат: "А, ето тази мома, тя би се радвала." Винаги ми е сладко, защото го правят от сърце."

Докато бабите героично търсят булка на омъжения Клемон, му разказват за своя бит и за живота на своите баби и прабаби. Връщат го поне век и половина назад. Първоначално го оглеждат, "може да съм им странен", но след 5 минути свободно споделят кое хоро по какъв повод играят, коя песен от кого са научили. Дават незаменим материал, който съвременните танцьори и хореографи няма как да измислят сами.

Клемон възприема себе си като част от "междинно звено". Чувал е любители на танца да упрекват академичните хора, че са "сухи теоретици", но разбира ролята си другояче. "Хем гледаме да има наука, да пишем доклади, статии, хем винаги знаем, че основата е по селата и по живия материал." Осъзнава отговорността на учените да опазят и архивират видяното и чутото, "че да е полезно за други колеги".

Да осиновиш култура

За французина Клемон българският фолклор е целенасочено усилие да развива любовта си и методично да изследва и изпълнява нашите танци и песни. А на какво може да ни научи той?

"Не бих могъл да науча българите да се откъсват от етноса, че може да си друг и да приемаш нещо чуждо като свое. Да осиновиш друга култура, както тя може да те осинови. Усетих, че е трудно и няма да се боря за това." По-скоро се вижда като носител на нова перспектива към запазването на фолклора.

"Всеки път като ми говорят, че умира, може би е така, но като отивам някъде, виждам колко е живо, колко кипи. Всеки път като отивам при състави за автентични танци с бабички и дядовци, виждам как графикът им е пълен една година напред, поне 30-40 участия, празник на локумите, празник на луканката... Обикалят постоянно и това наистина е много хубаво.

По-скоро мога да дам външна препратка, ако не са се усетили, ако им е омръзнало да го правят, да знаят, че това е богатство. Както ние си пазим сирената и се опитваме да пазим този занаят по разни загубени френски села. Това е тяхното богатство. Може да им се струва еднакво от 60, 100, 300 години, но това наистина е богатство.

Често дори без да им кажа колко е важно, сякаш моето присъствие и моят интерес... веднага започват да се отлепват от телата си и да се наблюдават. Всеки път има автор от селото, който е писал книга и е докладвал, баба, която е писала стихотворения, вицове, шеги, хумор, както го казват в Копривщица."

"Слуховете за моята смърт са силно преувеличени"

Макар смъртта на фолклорното изкуство за някои хора (разбира се, не за Марк Твен) да изглежда предизвестена, Клемон вижда колко младежи и деца го поддържат и възраждат. "На 7, на 10, имат телефони и таблети, но все пак отиват с мама да играят. Това означава, че (фолклорът – бел. ред.) е нещо, което живее. Да, може би не като преди 200 години от потребност да живеят тези обреди и обичаи, но все пак има още памет, която се пази."

Фолклорът не омръзва на Клемон, защото се ръководи от древногръцката сентенция, че колкото повече знае, толкова повече разбира незнанието си.

"Записах бакалавър и си казах: "Аз съм голяма работа", като записах магистратура си казах: "Боже, нищо не знам". Чух, че след докторантурата най-накрая претенциите се припокриват с истински знания."

Не му омръзват срещите с хора, обиколките по селата, научните доклади и книги, спектаклите. Кладенец без дъно, в който да откриеш топлата вода, смее се Клемон. Има енергия и мотивация, защото под всеки повдигнат камък се крие нещо още по-интересно.

"Книга за българите"

Все пак някои камъни се оказват костеливи орехи. Като "Книга за българите" на Антон Страшимиров, подарък от приятелка.

"Всеки път като се запознавах с българи в чужбина, ги питах откъде са и винаги се опитвах да разбера дали външният им вид отговаря на нещо. Ако са от Видинско, Русенско, Варненско, дали бих намерил външни белези или са еднакви. Не знам дали го имаше това, но благодарение на тази книга намирам много интересни ключови неща за характера. Дали са по-консервативни, че тракиецът бил малко по-показен, че в Мизия бяха малко по-консервативни и е много интересно, че на толкова малка територия имало такива ясни характерни белези, психологически белези. Засега съм само с една или две глави, тепърва предстои да откривам и други неща."

(Не)посилната лекота на битието

Характера трудно можем да променим с танц, настроението – далеч по-лесно. Клемон е преподавал български народни танци и на французи, и на украински бежанци у нас. Знае как играят и безгрижните хора, и тези, които търсят успокоение за болки и тревоги.

"Най-лесно е да играеш, когато ти е весело, обаче ако се стремиш да играеш, дори когато не ти е добре, мозъкът може много добре да ни лъже и изведнъж ти става добре", казва Клемон. Пример дава със себе си, когато е танцьор в дижонския ансамбъл "Гайда". Струпвали са му се репетиции, изпити, спектакли и пътувания за кратко време, но главоболието и преумората не се усещат на сцената. Затова Клемон съветва всички, които са в беда или просто смятат, че танцът няма да се получи: дори в първите секунди да играят насила, после ще е хубаво и приятно, "всичко ще олекне".

Първите народни песни и хора à la française

За "Катерино моме" и "Македонско девойче" Клемон научава от диск на брата, прокарал пътека към България. Тогава Клемон свири на цигулка и се опитва да ги повтори. Признава, че е правил аранжимент и на невестиното хоро от Пиринския край, но класическата цигулкова школа не му дава пъргавината, от която се нуждае за фолклора.

Първото хоро е ръченица. "Бях на 8 или 9, в коридора на нашите". Музиката съпътства семейството от сутрин до вечер. "Брат ми слушаше вкъщи постоянно музика и му беше главен будилник. Аз съм се будил с "Видински танц". (...) Близо година съм се будил и със сръбска музика, направо чупи прозорците."

В бъдеще Клемон се вижда като строг хореограф, който новаторски вписва най-доброто от майсторите преди него. "Обикалял съм много сцени из България, искам да взема най-доброто от това, което съм гледал." Признава, че има слабост към ансамбъл "Тракия", защото повечето му преподаватели са от там, но не само. Оценява съзидателността в ансамбъла и разнообразните им творби. Иска да разказва истории с танц като проф. Кирил Дженев, създателя на "Тракия". Представя си танц-театър или фолклорна опера.

"Това ме влече, но изисква голям състав с много танцьори и да съм търпелив, това се изгражда с много дълъг опит и се шлифоват всичките изкуства – хор, музика и танц. Като хореограф да съм добър и някой ден да ми признаят, че имам качества и компетентност. Ако не, няма значение, поне да ми е приятно и да се кефя като го правя."

И ако първата българска дума на Клемон е "благодаря", то най-мелодична му се струва "тържественост". Полага усилия да не говори с чуждици и търси думите със славянски корен. "Старая се и на френски да говоря добре и с голямо разнообразие на думи. Мисля, че ще бъда по-добре разбран и с повече нюанси, може би от по-интересни хора, ако вплитам колкото мога повече интересни и сложни думи. Най-много искам да бъда разбран както съм си го намислил, а не по кривия или по развален начин."

Носиите

Клемон ги облича за спектакли, репетиции и фотосесии. Би искал и на фестивали като тези на Рожен и Копривщица, но го плашат летните жеги. Представя си се с носия там, където никой не очаква да го види в нея, за да изследва реакциите на околните. Представя си се и на прайд с носия, "защото си мисля, че това шествие е за всички независимо откъде сме, кои сме." Връзката между наглед несъчетаемото е самият той:

"Аз съм Клемон, аз съм французин и гей, и пиша докторантура, и уча народни танци. Аз съм образът, който събира тези неща."

От модата, която вълнува фризьора Клемон, до традицията, загнездила се в сърцето на танцьора – съчетанието го провокира да се замисли дали да не подари на малката си кръщелница в Дижон цървулчета. Струва му се сладко, колкото сладки са възрастните хора, с които Клемон Боло-Суков си говори из България. Хора, при които е отишъл от уважение към уменията и спомените им. Хора, при които политици почти не стъпват.

На чия страна е традицията тогава?

Българския разказ на французина Клемон Боло-Суков за двете му родини чуйте в звуковия файл.

Снимки: личен архив на Клемон Боло-Суков

Милостив по документи и на дела. Историята на Клемон Боло-Суков

"Бисерите от спомени" на френското момче от ЛГБТИ+ общността, влюбено в българския фолклор