Обновена беседка в Осен събира малки и големи

Калин Манчев: Трудно е, но има смисъл - да създаваме условия за бъдеще в нашето село

публикувано на 09.07.24 в 12:10

Разговор с Калин Манчев

В Осен продължават дейностите, свързани с обновяване на врачанското село. След възстановяването на стадиона, наскоро бе подновена и беседката там. Мястото за отдих е направено преди 12 години. То е в центъра на селото и в него често сядат да си починат и да си поговорят местните хора. След години ползване беседката е почти разрушена. Затова няколко приятели от селото, с инициатор Калин Манчев, решават да ѝ вдъхнат нов живот и за няколко дни успяват да я ремонтират изцяло. Разговарям с Калин Манчев:

"Ако не бяхме взели решение да ремонтираме беседката, тя сама би взела решение да се срине...

Беседката е рожба на общностна инициатива от 2012 година. По онова време в нейното изграждане се включиха десетки дарители - кой с труд, кой с лични средства, най-често и с двете. Мнозина от тях вече свършиха своя земен път, но ние сме тук, живи, дейни, борим се с каквото можем. Участвали сме активно в нейния градеж. Вложили сме в нея душите си. Това не може да се изостави току-така. И няма...

Отново с няколко приятели и две-три деца, свършихме работата. Тежко беше, няма да се лъжем. Три дни живот ни отне. Кога до полунощ работихме, кога до 10 вечерта. Боли ме да си спомням даже, колко немощни бяха станали телата ни.

За финансова подкрепа никой не е повдигал въпрос. Неудобно е да кажа, че почти всички разходи напуснаха банковата сметка на един дарител, който и да е той. Не е акцент. Делото е по-важно от името на дарителя. Един приятел доброволно подкрепи едно от разходните пера. Да е жив и здрав, за което.

Аз съм щастлив и смея да мисля, че всеки друг пряк участник в ремонта изпитва същото. Телесните болки и преумората си отидоха от нас, а беседката ще остане цяла. Имаме още малко довършителни дейности, преди да я оставим на мира и да продължим към следващи проекти, но вижте... Този разговор губи плътност и съдържание, ако не се приближим, макар и с думи, до дълбоките основания на случващото се. Нека кажем следното: висим на ръба на дилема - да го има или не, нашето село; да го оставим да си отиде пред очите ни, оплаквайки го полуживо или да се борим, за да продължи да съществува.

Българското село, помни се, е векове назад изграждано, основно на доброволни начала, от нашите покойни предшественици. Какво ще завещаем ние на нашите потомци, зависи от нас, нашите съсредоточени усилия, бих казал, и от нашата залиняла способност да се солидаризираме около общи каузи.

Общностните инициативи са ключ, който може да промени посоката на историята. Без тях продължаваме все по-надолу да тичаме. Изключително важни са за всяко село и най-вече за умиращите селски общности. Важни са, защото ги е имало, за да ни има. И най-сетне, ценни са, защото вдъхват живот там, където той си отива...

Най-лесно е да загърбим селското си минало и да си гледаме живота по градовете. Да не се връщаме назад. Да се самоосъществяваме, да се забавляваме, да сме успешни. Модерно е да се каже. По-трудно е, макар и граждани, да се връщаме и да се борим. Трудно е, обаче има смисъл, и ние избрахме тъкмо това - да създаваме условия за бъдеще в нашето село. Да откъсваме дръзко малки късчета от селския безпорядък и да ги вдъхновяваме за нов живот. "

Изпитва болка от факта, че създаденото не се поддържа, а напротив - руши се. За радост, децата попиват положителния пример от Калин и неговите приятели и очакванията са, че те ще бъдат собствени инициатори на промяната.

Повече може да чуете в звуковия файл.