Как съдебната практика на Съда на ЕС пряко засяга европейските граждани

Рубриката "Съдебната практика на Съда на Европейския съюз" на предаването "Законът и Темида" се излъчва със съдействието на Съда на Европейския съюз. Можете да я слушате веднъж месечно, всеки последен петък на месеца от 10.00 часа по програма "Христо Ботев". Това е седмо издание.

Европейската комисия (ЕК), като пазител на учредителните Договори в качеството ѝ на орган, контролиращ ефективното прилагане и спазването на нормативната уредба на ЕС. По-конкретно, спираме се на две дела, по които е установено неизпълнение на задължения, произтичащи от правото на Съюза, от страна на държави членки. Съдия Марияна Кънчева.

В първата част на настоящата рубрика ще разгледаме новоизлязлата съдебна практика на Съда на ЕС относно ролята на Европейската комисия (ЕК) като пазител на учредителните Договори в качеството ѝ на орган, контролиращ ефективното прилагане и спазването на нормативната уредба на ЕС. По-конкретно, ще се спрем на две дела, по които е установено неизпълнение на задължения, произтичащи от правото на Съюза, от страна на държави членки.

Във втората част на тази рубрика ще ви представим три конкретни примера как съдебната практика на Съда на ЕС пряко засяга европейските граждани в случаите на установено несъответствие на правните норми на национално ниво с европейските изисквания и минимални стандарти.

1.)  Първите две дела, които ще разгледаме днес, са C808/21, Комисия/Чешка република и C814/21, Комисия/Република Полша. Двете решения по тези дела са постановени на 19 ноември 2024 г. от Съда, заседаващ в голям състав.

Те се отнасят до гражданството на Съюза и по-специално до въпроса може ли да се откаже на гражданите на Съюза, пребиваващи в държава членка, без да са нейни граждани, правото да членуват в политическа партия, а съществуването на такъв отказ не нарушава ли правото на Съюза. И двете съдебни процедури имат за предмет установяването на неизпълнение на задължения,произтичащи от правото на Съюза, съответно от страна на Чешката република и на Република Полша.

Ето казусът: През 2010 г. и 2013 г., в рамките на системата за наблюдение на прилагането на европейското право EUPilot, Европейската комисия информира както Чешката република, така и Република Полша за несъвместимост на техните национални законодателни разпоредби с първичното право на ЕС и по-конкретно с член 22 ДФЕС, който гласи, че всеки гражданин на Съюза, пребиваващ в държава членка, на която не е гражданин, има право да избира и да бъде избиран в държавата членка на пребиваване както в местни избори, така и в изборите за Европейски парламент, при същите условия, както и гражданите на тази държава. Чешкото и полското законодателство обаче предоставят само и единствено на своите граждани правото да членуват в политическа партия. Според Европейската комисия от това следва, че гражданите на Съюза, пребиваващи в тези държави членки, без да са техни граждани, не могат да упражнят правото си да бъдат избирани в общинските и европейските избори, каквото право е закрепено в правния ред на Съюза, при същите условия като за чешките и полските граждани. Според Комисията тези две държави членки не са изпълнили задълженията си по член 22 ДФЕС и не са предоставили равен достъп на всички граждани на ЕС до местните и европейските избори. Като налагат такова изискване за гражданство, Чешката република и Република Полша не осигуряват равно третиране с гражданите си, що се отнася до ефективното упражняване на пасивното избирателно право в общинските и европейските избори.

След близо десетгодишна административна процедура, на 21 декември 2021 г., Комисията предявява пред Съда два иска за установяване на неизпълнение на задължения, съответно срещу Чешката република и Република Полша, тъй като счита, че такъв отказ представлява забранена от правото на Съюза разлика в третирането, основана на гражданството.

Съдът уважава двата иска, като установява неизпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите, от страна на Чешката република и на Република Полша. Той отбелязва, че ефективното упражняване на избирателните права в общинските и европейските избори, гарантирани от правото на Съюза, изисква гражданите на Съюза, пребиваващи в държава членка, без да са нейни граждани, да имат равен достъп до средствата, с които разполагат гражданите на тази държава членка, за да упражняват ефективно същите тези права.

Според Съда политическите партии имат съществена роля в системата на представителната демокрация, която е конкретен израз на демокрацията като ценност, на която се основава Съюзът. По тази причина забраната за членство в политическа партия поставя тези граждани на Съюза в по-неблагоприятно положение от това на чешките и полските граждани що се отнася до избирането им в общинските и европейските избори.

Съдът заключава, че тази забранена от правото на Съюза разлика в третирането на европейските граждани не може да бъде обоснована със съображения, свързани със зачитане на националната идентичност.

Както споменах в началото, юриспруденцията на Съда на ЕС има пряк ефект върху ежедневието на европейските граждани. В тази връзка, днес подбраните три казуса се отнасят до Германия, България и Италия.

2.) Да започнем със случая по дело C-295/23 Halmer Rechtsanwaltsgesellschaft, което се отнася до преюдициално запитване, отправено от Съда на адвокатурата в Бавария (Германия) до Съда в Люксембург относно съвместимостта на национална правна уредба (чл. 59а и 59е от Федералния закон за адвокатурата), изключваща възможността за участие на финансов инвеститор в капитала на адвокатско дружество. Съдът се произнася в голям състав на 19 декември 2024 г.

Ето казусът: Подобно на българския Закон за адвокатурата, Федералният закон за адвокатурата в Германия предвижда, че единствено упражняващи професията адвокатиили физически лица с други сходни професии, като напр. представители по индустриална собственост, данъчни консултанти, одитори и т.н., могат да се сдружават и да придобиват дружествени дялове.

В разглеждания случай 51 от 100-те дружествени дяла на германско адвокатско дружество в Мюнхен са прехвърлени през 2021 г. на австрийско инвестиционно дружество с ограничена отговорност с чисто финансови цели. След вписването на тази промяна в Търговския регистър, надлежната информация за изменението на учредителния акт на адвокатското дружество е изпратена на Адвокатската колегия в Мюнхен, която в отговор уведомява адвокатското дружество, че прехвърлянето на дяловете на инвестиционно дружество е забранено от Федералния Закон за адвокатурата. Въпреки това, въпросното адвокатско дружество потвърждава ефекта на прехвърляне на дяловете, вследствие на което вписването му в Колегията е заличено.

Оспорвайки това решение пред Съда на адвокатурата в Бавария, адвокатското дружество претендира, че тази забрана нарушава правото на свободно движение на капитали, гарантирано в член63, параграф1 ДФЕС, свободата на установяване, гарантирано в член 49 ДФЕС, както и допустимото ограничаване на свободното предоставяне на услуги, определено от член 15 от Директива 2006/123 относно услугите на вътрешния пазар. Съдът на адвокатурата на Бавария отправя запитване до Съда в Люксембург относно съвместимостта на въпросната национална регламентация с правото на Съюза.

Съдът, сезиран с преюдициалното запитване, започва своя анализ, подчертавайки, че разглежданата национална правна уредба цели да се попречи на всякакво участие в адвокатско дружество от страна на лица, които нито са адвокати, нито упражняват някоя от професиите, визирани от Федералния закон за адвокатурата.

След това Съдът напомня, че задачата по представителство от адвокат, която се изпълнява в интерес на доброто правораздаване, се състои преди всичко в това да се защитят по най-добрия начин интересите на доверителя при пълна независимост, както и при спазване на закона и на правилата на професионалната етика. В този смисъл Съдът подчертава, че докато целта, преследвана от чисто финансов инвеститор, се свежда до търсенето на печалба, адвокатите не упражняват дейността си само с икономическа цел, а са длъжни да спазват професионални и етични правила.

Съдът заключва, че държава членка може да забрани участието на чисто финансови инвеститори в капитала на адвокатско дружество. Такова ограничение на свободата на установяване и на свободното движение на капитали е оправдано от целта да се гарантира, че адвокатите могат да упражняват професията си независимо и в съответствие с професионалните и етичните си задължения.

Съдът отговаря в своето решение, че свободното движение на капитали и Директивата относно услугите, конкретизираща свободата на установяване, допускат национална правна уредба, която забранява дружествени дялове от адвокатско дружество да бъдат прехвърляни на чисто финансов инвеститор (който няма намерение да упражнява в това дружество изискуемата професионална дейност) и която уредба предвижда заличаване на вписването на дружеството в адвокатската колегия в случай на нарушение  на тази забрана. Такава забрана е оправдана, за да се гарантира независимостта на адвокатите.

3.) Следващото дело C-61/23, което ще разгледаме днес, е по преюдициално запитване, отправено от Административен съд Хасково, постъпило на 7 февруари 2023г., с което Съдът в Люксембург е сезиран с молба за тълкуването на член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, наричана по-нататък „Директива 1999/62“.

Ето казусът: Запитването е отправено в рамките на спор между българската транспортна фирма „Екострой“ ЕООД и Агенция „Пътна инфраструктура“ (България), наричана по-нататък „АПИ“, по повод на имуществена санкция, наложена на „Екострой“ за използване на участък от автомагистрала, без да е платена дължимата ТОЛ такса, както и евентуално заплащане на компенсаторна пътна такса с фиксиран размер.

В случая, с електронен фиш АПИ налага на „Екострой“ имуществена санкция в размер на 2500 лв. на основание член 187а, алинея 2, точка 3 във връзка с член 179, алинея 3б от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). АПИ иска от фирмата да заплати също така и пътна такса в размер на 167 лв. на основание член 10б, алинея 5 от Закона за пътищата (ЗП) поради невъзможността да се установи действително изминатото разстояние от превозното средство. В същия фиш обаче се посочва, че на основание член 10, алинея 2 от ЗП „Екострой“ може да се освободи от имуществената санкция и от пътната такса, ако в 14-дневен срок от получаването на електронния фиш заплати компенсаторна пътна такса в размер на 750 лв.

Запитващата юрисдикция изразява съмнения дали санкциите, налагани за нарушения на задълженията, предвидени в българските законодателни актове за транспониране на член 9а от Директива 1999/62, съответстват на съдържащите се в нея изисквания. Всъщност глобата и компенсаторната такса, чието заплащане освобождава нарушителя от административнонаказателна отговорност, също били с фиксиран размер.

В това отношение запитващата юрисдикция добавя, че тя няма право да изменя размера на предвидените санкции в зависимост от характера или тежестта на нарушението. Всъщност българският закон налагал забрана да се определя по-леко наказание или да се приеме, че дадено деяние представлява маловажен случай, независимо че конкретно разглежданият случай бил именно такъв. Ето защо българският съд счита, че е изправен пред невъзможността да извърши преценка на съразмерността на тези наказания и да отчете специфичните характеристики на конкретните случаи.

Съдът в Люксембург установява, че запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото там изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която да предвижда налагане на глоба или друга имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, с възможност за освобождаване от тези наказания чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

В своето Решение от 21 ноември 2024 г. Съдът приема, че разглежданата в главното производство система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища, което е непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза, според които цели е нужно създаването на справедливи механизми за налагане на такси на превозвачите. Съдът прави извода, че налаганите глоби от АПИ противоречат на основния принцип за пропорционалност и съразмерност на имуществената санкция с тежестта на извършеното нарушение, поради което постановява в диспозитива на преюдициалното решение, че посоченото в член 9а от Директива 1999/62/ЕО изискване за съразмерностне допуска система от наказания, която да предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им.

4.) Следващото, последно за тази рубрика Решение на Съда, от 7 ноември 2024 г., е по дело С-126/23 Burdene и се отнася до италиански казус, който също като предишният е обусловен от съразмерността, но този път не на налаганите административни санкции, а на изплащаните обезщетения от държавните фондове за подпомагане на жертвите в случай на извършени с насилие умишлени престъпления.

Ето казусът: През 2018 г. италиански съд осъжда мъж, извършител на убийството на бившата си партньорка, да заплати обезщетение на членовете на семейството на жертвата. Тъй като извършителят на убийството е неплатежоспособен, италианската държава изплаща обезщетение, но по-ниско спрямо първоначално предвиденото и само на децата на жертвата и на съпруга ѝ, с когото тя от години е била в раздяла.

Италианският режим за обезщетяване на пострадали от извършени с насилие умишлени престъпления предвижда, че родителите на починало лице могат да получат обезщетение само при липсата на съпруг и деца и че братята и сестрите могат да го получат само при липсата на родители.

Родителите, сестрата и децата на жертвата сезират Tribunal ordinaire de Venise (Общ първоинстанционен съд, Венеция) с искане за „справедливо и подходящо“ обезщетяване, което да отчита реално претърпените от тях вреди от убийството.

В този контекст италианският съд иска от Съда в Люксембург да установи дали национална правна уредба, която автоматично изключва изплащането на обезщетения на някои членове на семейството на жертва на извършено с насилие умишлено престъпление, е съвместима с Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 г. относно обезщетението на жертвите на престъпления.

С решение от 7 ноември 2024 г. Съдът най-напред уточнява, че въпросната Директива задължава държавите членки да въведат режим за обезщетяване, който да обхваща не само самите лица, които са били подложени на умишлени престъпления, извършени с насилие, в качеството им на преки жертви, но и близките членове на семейството им, когато търпят косвено последиците от тези престъпления в качеството им на непреки жертви.

Освен това, Съдът припомня, че въпросната Директива задължава държавите членки да въведат режим за обезщетяване на жертвите на извършени с насилие умишлени престъпления, който да гарантира справедливо и подходящо обезщетяване. Макар държавите членки да разполагат със свобода на преценка в това отношение, те не могат да се ограничат до символично или явно недостатъчно обезщетяване с оглед на тежестта на последиците за тези жертви от извършеното престъпление с насилие. Съдът подчертава, че автоматичното изключване на някои членове на семейството на жертвата на убийство не гарантира присъждането на „справедливо и подходящо“ обезщетяване.

Обезщетението трябва да компенсира съответно страданията, на които жертвите са били изложени, за да допринесе за поправянето на претърпените имуществени и неимуществени вреди. Освен това, ако съответният национален режим предвижда фиксирано обезщетяване, то таблицата с размерите на обезщетенията трябва да е достатъчно подробна, за да не се допусне обезщетяването за определен вид престъпление да се окаже явно недостатъчно.

Поради това, в отговор на преюдициалното запитване, Съдът постановява, че национален режим, който автоматично изключва възможността някои членове на семейството да получат каквото и да било обезщетяване единствено поради наличието на други членове на семейството, без да се вземат предвид други съображения (като например имуществените последици, произтичащи за тези членове от смъртта чрез убийство на съответното лице или обстоятелството, че са били на издръжка на починалото лице или са съжителствали с него), не може да доведе до изискуемото „справедливо и подходящо обезщетяване“.

Снимка – личен архив