Страхил Делийски: Имаме крещяща нужда от промяна!

Дали предсказуемата политика е непременно скучна, има ли граници в политическото поведение, какво стои зад скандалите в управлението и какво прави медиите скучни в този контекст, коментира в „Мрежата“ по програма „Христо Ботев“ Страхил Делийски, преподавател по политическа антропология в Софийския университет "Св. Климент Охридски".

"Краят на историята" и краят на политическия конфликт

„Конфликтът винаги е седял в обществото. Това е едно от равнищата, на които се разви популисткият разлом – тези отгоре, политическият естаблишмънт срещу нас. Онези отгоре, които си администрират нещо, което много често се припознава като различно от нашия общ интерес. В рамките на такъв политически климат станаха възможни фигури като Тръмп, които върнаха конфликта в политиката и вкараха политиката на терена на противопоставянето, там, където винаги ѝ е било мястото. Големият въпрос е в природата на завърналия се конфликт в политиката. Как бива той наричан, по какъв начин бива изразяван, и то не само на равнището на стилистиката, а и на равнището на съдържанието. Големият разговор е, че ако приемем, че за демокрацията е здравословно наличието на конфликт, как този конфликт да бъде конструиран? Как да бъде назован, по какъв начин да може да бъде изразен?“

Конструкция на новият конфликт

„Той беше конструиран на равнището на културата. Отново отиваме в САЩ, но много препратки можем да направим и за България, защото ние пренасяме голяма част от моделите на политика. Това е културният конфликт между консервативното и прогресивното начало в представата за политическия свят. Този конфликт трябваше да замени онова, което ние наричаме социоикономически конфликт. Конфликтът е между тези, които имат една идентичност, и тези, които имат друга идентичност. В такъв политически свят не остава никакво място за социално-икономическия конфликт. Второто нещо са  равнището и начинът, по който се води този конфликт – агресивно, изключващо различната гледна точка. И в един момент се наруши ключов принцип на демокрацията, а той е, че всяко мнение е натоварено с еднаква валидност."

Медиите и политическите конфликти у нас

„Медиите имат вътрешноприсъща тенденция да персонифицират политическия конфликт. Да го разказват през мотивите и поведението на индивидуални актьори. Изгражда се една картина, в която някакви обикновено неморални хора вършат някакви почти винаги нечисти неща, които са функция на тяхната неморална представа за света. Много често това се нарича корупция. Това става, без ние да достигнем до системното равнище на причинно-следствените връзки, а такова съществува. Конфликтът движи медийната история, но конструиран по най-лесния възможен начин – през скандал. Тази пикантна скандалност на българска медийна и политическа публичност – записи, в които премиерът се изразява по един характерен начин, снимки, които не се разбра истински ли са или не, но пък се оказа, че премиерът знае кой ги е правил. Въпросът е – нужни ли са ни такива брутални образи, за да се сетим, че съществуват. Всичките разговори за корупцията по високите етажи на властта намират израз в тези образи. Ние се фокусираме върху образите на тези неща и като че ли забравяме за същинските причини и процесите, които се развиват, за да станат възможни.“

Истинските причини

„Това е корумпиращото влияние на големите пари върху политическите демокрации. И това е въпрос, който тормози умовете в цял свят – как да направим такъв тип система, такъв тип процедури, чрез които да се ограничи влиянието на големите пари в демокрацията. Представата, че ние само формално с вота си даваме власт на някакви хора, които впоследствие изпълняват желанието на техните големи спонсори, това е представа за съвременната демокрация, която трови съзнанието на гражданското общество по цял свят. Да, чекмеджета и всичко останало, са образността, но ние се фокусираме върху естетиката на тази образност, без да стигнем до дълбочината на разговора.“

Кой трябва да постави повърхностната част на конфликта в общественополезна рамка

Това е поделена функция. Естествено медиите, но тук отново отваряме големия въпрос за това как функционират медиите, какви интереси защитават, връзката на медиите с големите пари и т.н. На второ място, това са политическите партии. Те са онези институции в либералните представителни демокрации, които трябва да акумулират даден обществен интерес, да го институционализират на политическия терен, и по този начин да го вкарат в дневния ред. Но тук пък отваряме другия въпрос за връзката на политическите партии с тези спонсори и тяхната свобода да наложат такъв дневен ред. И на трето място, са гражданските организации, т.нар. "структури на гражданското общество". Те също имат влияние върху формирането на дневен ред, макар и техните ограничени ресурси да не им позволяват това влияние да бъде голямо. Защото четвъртият ключов играч при формирането на дневен ред, т.нар. "едър бизнес" и всякакви други такива "стейкхолдъри", от тях не можем да очакваме да вкарат това в дневния ред.“

Особеният случай на политическият конфликт в България

„Имаме една политическа система, която е в тотална невъзможност да регулира политическия конфликт чрез автентично представителство. Погледнете данните на социологическите проучвания. Там има голям крясък – между 15 и 18%, които харесват начина, по който се управлява и хората, които ни управляват, 20%, които тотално не ги интересува какво се случва, и едни 60%, които казват "така повече не може". И в същото време няма абсолютно никаква представа как може и кой може да промени това управление. Имаме политически сили с много тънко политическо представителство, затворени в своите ядра, които не могат да комуникират смислен алтернативен дневен ред отвъд "вижте колко е зле в момента". И това е по силата именно на тези специфични взаимоотношения – и с големите пари, и с медиите, и ако щете с някои определени структури на гражданското общество. Сякаш сме в онзи момент, в който, ще трябва да цитирам Грамши: "старото умира, но новото още не се е появило". И както казва Грамши, точно това е ситуацията, в която се случват най-гадните неща в едно общество. Да, имаме очевидна невъзможност на старите структури – политически, социални, икономически, да удържат своята легитимност. Това е крещяща нужда от промяна, можем да я видим от Facebook до площадите, ние го видяхме. В същото време обаче липсват онези нови структури, чрез които да се случи алтернативният разказ. И ние седим в това, което обикновено се нарича лимбо ситуация, и в ступур очакваме да ни се случи най-лошото, надявайки се, че ще се случи нещо добро. Това е много драматично състояние на социалния ум. И тук става въпрос за един затворен цикъл. В това състояние трудно може да се произведе смислен разказ. Много е тъжно за съжаление.“