Проф. Венелин Терзиев: Устойчива икономика се развива с устойчива наука

Народното събрание прие Стратегията за развитие на висшето образование в Република България за периода 2021-2030 г., която вече е публикувана в Държавен вестник на 8 януари 2021 г. Вече приетата стратегия определя нови приоритети, като създава набор от мерки и дейности, по които те да се реализират. Възникват много въпроси, относно изпълнение на предходната Стратегия, как настоящата ще даде и осъществи възможност за справянето с натрупаните проблеми във висшето образование, дали и как създадените приоритетни професионални направления отговарят на потребностите на бизнес средата, дали и как нови учебни планови и програми ще подпомогнат този процес и дали съществуващите закони в тази област би следвало да се променят?

Проф. Венелин Терзиев даде повече разяснения в "Законът и Темида".

"Добра или лоша, Стратегията за развитие на висшето образование е приета и е факт, т.е. изпълнението ѝ, мониторинга и актуализирането на плановете за действие вече са в ход.

Една стратегия може да бъде успешна, когато стане част от живота на всички, в случая – когато се превърне в мисия и цел на всеки университет, на всеки член на академичната общност. Дали това е така и ще се случи, е въпрос на времето, което ще покаже. Академичната общност по време на обсъждането на документа не беше особено активна, като се надявам да е активна при осъществяване на нейната реализация.

Няма да се връщам към анализ на самата Стратегия, защото това вече е безсмислено като действие, но не мога да пропусна факта, че визията на висшето образование е леко обезкуражаваща общността, доколкото я определя като развиваща се във вътрешно самодостатъчен план. Висшето образование днес има мисия да бъде гарант за модерното развитие на обществото ни, не да мисли за собственото си „...развитие в полза ва обществото“. Оттук ефективността на прилагането на Стратегията очаквано трябва да се преосмисли.

Като всеки документ, приет за развитие, Стратегията не може да се възприема като панацея, особено в условията на поредица от кризи, в която се намира не само висшето образование, а и цялото общество.

Каквито и очаквания да сме имали или пък сме нямали, висшето образование е процес, то никога не е било в застой; винаги е с положителен знак, независимо колко „нагоре“ и колко „надолу“. И в този процес непрекъснатият анализ винаги е задължителен. Със или без Стратегия…

А той, анализът, естествено е многопосочен и още по-належащ след стратегията, и може да бъде „събран“ в отговорите на следните важни въпроси:

Дали достъпът до висше образование е достатъчен, дали висшето образование дава някаква принадена стойност на регионите за тяхното развитие, дали се подобрява качеството и завършващите висше образование се реализират в съответствие с получената специализация и квалификация, остават ли те безработни или емигрират… Все въпроси, на които е рано да се отговори днес, но за чиито положителни отговори си мечтаем.

Доста отворени въпроси остават след приемането на Стратегията. Един от тях е как да очакваме резултат от определянето на приоритетни направления, макар да знаем, че с обучение на малко на брой студенти в една специалност, (защото не сме успели да проведем достатъчно добра кампания, която да „запълни всички бройки“) няма как да се реализира това очакване (двама или трима студенти в конкретна специалност). Качеството при такова обучение е съмнително...

Очакваме резултати и от променения принцип на финансиране по набор от критерии, определящи качество, а не количество, което обаче трудно се проследява. Качеството на студентската подготовка се определя чрез оценяването, а качеството на преподавателската работа – чрез оценка на научната и преподавателска дейност – атестиране или научно израстване – показатели по наукометрични данни от съответните реферирани бази, принос с обществена значимост, икономически ефекти и др. Усвояването на финансови средства все още не е качество, а успеваемостта на студентите е показател, който не дава пропорционална съизмеримост с качеството на учебния процес. Той е силно зависим и от много други фактори, а субсидията, определяна на брой студенти, категорично дава превес на стремежа за запазване на броя и на преминаването им в по-висок курс. Това качество определено е лъжливо. Остава да се надяваме на качеството на преподаването и научната дейност в университетите. Тук също критериите са доста различни и не водят до еднозначни изводи. Усвояването на средства за научни изследвания (колкото и малко да са те) или усвояване на средства по европейски проекти не доведе до сериозни (забележими) икономически резултати, а това трябва да е водещо в този процес. Устойчива икономика се развива с устойчива наука и добре подготвени специалисти, което зависи от преподаването и от качеството на изследванията в университетите. Тук очакването е, че подобрената в резултат на тези финансови ресурси материална база и повишените заплати на академичния състав ще дадат резултат в много близък период от време. Но дали тя ще бъде съпроводена с така очаквания скок в качеството на преподавателската и научна дейност, това вече е сериозен въпрос и отговорът не може да бъде лесен.

Мерките, предвидени в Стратегията, като че ли разписват задълженията на университетите, които те и без нея трябва да спазват, за да се развиват. За едно постоянно развитие университетите трябва да осъвременяват, адаптират, развиват и подобряват учебните си планове, учебните си програми и инструментите, с които се осъществяват преподавателската и научната работа.

Дали това се случва в условията на общо взето консервативно израстване на академичния състав и липсата на „реален пазар“ на преподавателската и изследователските общности? Дали това не превръща академичния състав в един многопрофилен ресурс, който с едни и същи умения и компетентности обслужва различни области? Сега това вече е разписано в задължение, но всъщност, когато вътрешната отговорност се превърне във външно задължение, може би случването на нещата ще бъде по-сигурно. Едно такова отношение към академичната общност влиза в известна колизия с автономността, но очевидно се явява като необходимост за придвижването ѝ напред. Самостоятелността в преподаването и научните изследвания е рамкирана, въпрос е на прилагане на конкретни стандарти за управление, които да постигнат предвижданите определени резултати. Предстои да видим дали това ще се случи!?

Тук е мястото и за въпроса с ефективността от прилагането на Стратегията. Как ще се определи тя? Как ще изпълним със съдържание целите „Изграждане на ефективна връзка образование – наука – бизнес“ и „Повишаване на ролята на висшите училища като активен фактор за регионално развитие“ – предстои да видим. Именно те излизат извън вътрешните проблеми на висшето образование и именно те са свързани с мисията на висшето образование.

Ефективността на една стратегия е свързана освен с всичко друго и с духа на общността, с вътрешната свобода и стремление към развитие, с умението да се състезаваш с най-доброто, с личната отговорност и способността да се раздаваш, без да чакаш някой да ти казва „направи това и не прави онова“, с нагласата за полезност, кооперативност, пренебрегване на организационната конкуренция и излизане на открито научно състезание, с идеята за споделеност, с устойчивостта на моралните стойности.

От друга страна, ефективността означава не само полезност, тя е условието за общия резултат от прилагането на която и да било стратегия. Въпросът каква е ефективността на фундаменталните, научноприложните и чисто приложните изследвания на университетите придобива изключителна важност предвид динамиката в световен мащаб. Бизнесът, като носител на развитието на икономиката, има избор между резултатите от българското и чуждото образование и особено наука и често предпочитанията му не са в полза на българското. Ефективният бизнес търси ефективно образование и ефективна наука. Това е разковничето и бъдещето на Стратегията.

В условията на COVID пандемията ще съумее ли академичната общност да я превърне в свой вътрешен инструмент и да я използва за излизане от неблагоприятните кризисни и не толкова критични времена? Беглият поглед показва, че нито проектът, нито приетата стратегия са обект на публичност в самите университети. Едно усещане за разделеност на висшето управление на образованието от университетските управления. Чувството за пластовост при реализиране на политиките и организиране на приоритетите не може да не бъде отбелязано в анализите. Дори политиките, които Министерство на образованието и науката е извело за всеки университет – според мен неправилно наречени политики, защото отговарят на определението за технологии, мерки и набор от критерии, по които университетите ще бъдат оценявани, не са обект на публичност в университетите. Едно такова отношение показва или незаинтересованост, или търсене на начини за чисто административно определяне на нещата, или неумение на университетските ръководства да управляват целенасочено процесите на развитие на образованието. Да не говорим за процес на внедряване и изпълнение на стратегията, което е достатъчно сложно."