Феноменът Санремо - преди и сега: девети септември започва с два часа италианска музика от фестивала

На 9 септември в полунощ ви предлагаме избрано от фестивалите в Санремо. Ще чуете 29 изпълнители от 4 поколения, написали историята на най-стария песенен фестивал в света: Нила Пици, Адриано Челентано, Джулия де Палма, Тони Ренис, Миранда Мартино, Теди Рено, Серджо Бруни, Милва, Джани Мечиа, Куки Мадзети, Луиджи Тенко, Вилма Гоич, Масимо Раниери, Доменико Модуньо, Донателла Реторе, Ерос Рамацоти, Фиорела Манойа, Фаусто Леали, Лена Биокати, Лука Барбароса, „Фанданго”, Микеле Дзарило, Джорджия, Пауло Валези, Лаура Паузини, Масимо Ди Каталдо, Ариана, Луна.

Ретроспекция на фестивалните издания на Санремо
Историята на италианския песенен фестивал Sanremo започва в далечната 1951 г. Идеята за създаването му е на радио RAI и общинското казино в град Санремо. Провокирани от необходимостта италианската песен да получи своето световно призвание, първото издание се провежда на 29, 30 и 31 януари 1951 г. в залата на общинското казино. Състезават се 20 песни, десет от които отиват на финала. Конкурсните вечери директно се излъчват по радиото. Нунцио Филогамо е водещ на първото издание на фестивала Санремо, а песента „Благодаря за цветята”, представена от Нила Пици печели първа награда.
„Един ден – разказва Нила Пици – ни съобщиха, че заедно с оркестъра на радио RAI трябва да замина за Санремо на някакъв фестивал, но никой не ни обясни значението на тази дума, тогава непозната за нас”. В „Празничният салон” на казиното в Санремо зрителите са насядали около маси като в кафе-шантан .Изпълнителите с листче в ръка се смущават от глъчката: „Една бира, моля…, един джин…”
Звънтенето на прибори и чаши изведнъж стихва: Нила Пици е запяла „Благодаря за цветята”.

© Снимка: Здравко Петров

Така с тази песен в интерпретацията на Нила Пици, се слага началото на най-големия, най-престижния и най-стария фестивал за песен в света, който, за разлика от много друг негови събратя, през годините не е бил прекъсван. Приносът на Санремо за развитието на италианската песен и световната попмузика е огромен. Няма италиански изпълнител, който да не е участвал във фестивала, някои от които многократно. Според музиковеда Еди Енселми, изследовател и историк на фестивала Санремо и автор на книгата „Илюстрован алманах на фестивала Санремо”, излязла през 2009 г., от първото  издание от 1951 до това през 2009 г., на Санремо са изпети над 3000 песни.
През 50-те години организаторите на фестивала възприемат класическия модел регламент, при който определен брой песни се състезават за призовете, оформяйки крайното класиране, състоящо се от десет песни - финалисти. От тях журито определя победителите и носителите на първите три награди.
От 1954 г. фестивала Санремо се излъчва директно и по телевизията, а от 1956 той се гледа в почти цяла Европа по европейската система за радио-телевизионно разпространение Евровизия. Тук е мястото да отбележа, че песенният конкурс на Евровизия е създаден през 1956 г. по подобие на фестивала Санремо, както и на много други фестивали: Sopot - Полша (1961 ), „Златният Орфей” (1965), „Братиславска лира”(1966) и други.
50-те години бележат важен етап в развитието на фестивала Санремо. През това десетилетие от сцена в казиното изгрява една плеяда звезди, из между които Клаудио Вила, Доменико Модуньо, Джино Латила, Мина, Карла Бони, Бети Куртис и други. С участията си на Санремо те начертават бъдещото развитие на италианската музика и разнасят славата й по света.
В първото издание участват само Нила Пици, Акиле Толиани и дуо „Фазано”. Побеждава Нила Пици, която заема и второ място с Толиани. Следващата година певците са вече шест. Първото място отново печели Нила Пици с песента „Лети гълъб”. На третото издание на фестивала от 1953 г. участват вече два оркестъра. Песните се класират от седем журита, разположени в различни градове на страната. Започват и първите скандали. При изпълнението на песента „Джарабуб” един от присъстващите журналисти започва да скандира „Джарабуб, Джарабуб” и братът на пеещия в момента Джино Латила се нахвърля върху него. Разменят се юмруци, шамари… И друга новост в регламента от тази година, който изисква песните да бъдат представяни с различни аранжименти от двама италиански изпълнители. Така например през 1953 г. Карла Бони и Фло Сандос побеждават с Viale d’altuno - Есенна алея.
1954 е вече годината на Джино Латила. Той е безспорният победител с песента „Всички майки”. За първи път през тази година на Санремо се появява София Ладзаро, звезда на фоторомана, която малко по-късно ще се прочуе под името София Лорен. Тази година се появяват и първите малки плочи на 45 оборота в минута и в играта влизат дискографските къщи. В програмата се включва и балет, превръщайки конкурса в шоу.
През 1955 г. на Санремо пристига Клаудио Вила, който редовно печели първи награди от други фестивали.
Следващата година регламентът на фестивала е променен: стига звезди! Ще участват само млади, неизвестни изпълнители. Утвърждават се някои нови имена, които скоро ще разнасят славата на родината си Миранда Мартино, Карла Винченци, Тонина Ториели…
През 1957 фестивалът се връща към старите си традиции. Победител е Клаудио Вила. На водещия помагат две субретки. Едната от тях, Мариза Алазио, се прочува с гафовете си. Те са толкова много, че на заключителната вечер я молят най-учтиво да си остане в гримьорната. Никой не забелязва отсъствието й.
Циклонът Доменико Модуньо нахлува в Санремо през 1958 г. С песента си Volare - „Летя” той е безспорен победител и се прочува в цял свят. Същата година за тази си песен грабва две награди Грами, а в Америка „Летя” е 6 седмици на първо място. Модуньо побеждава в Санремо и през следващата 1959 с Ciao, ciao bambina-„Чао, чао бамбина”. Тези две песни са обявени днес за най-известните в Италия, а оттогава до днес съществуват около 300 кавърверсии.
Следващата 1960 г. победител е Ренато Рашел и Тони Далара с песента „Романтика”. Избухва скандал. Цели два месеца преди заключителната вечер се е знаело, че това ще  бъде отличената песен.
През 1961 г. приза печели Лучано Тайоли (пренебрегван дотогава от италианското радио заради недъга си, който го принуждава да пее с патерици) и Бети Куртис с песента Al di la - „Отвъд”. И отново скандал! Спор около едно ново име - Адриано Челентано, който изпълнява песента „Двайсет хиляди целувки”, обърнат с гръб към публиката. Адриано е втори, а Мина - пета с песента на Карло Умберто Роси „Хиляда сини мехура”. Това е последният фестивал, на който участва певицата, след което тя публично заявява, че никога няма да стъпи там в знак на протест срещу машинациите на журито и крайното подреждане на песните - финалисти.
1962 г. е забележителна със съюза между Доменико Модуньо и Клаудио Вила. Двамата постигат третата си победа, откакто е стартирал фестивалът през 1951 г. с песента „Сбогом, сбогом”. Решават да използват благоприятната обстановка за едно съвместно турне, но в последния момент Модуньо се отмята. Разярен, Клаудио Вила няма да му проговори цели 16 години! Но когато Модуньо получава мозъчен кръвоизлив, Клаудио Вила всеки ден го посещава в болницата.
И един истински парадокс на Санремо през 1962 г. Тони Ренис е четвърти с Quando, Quando („Кога, кога”), но след фестивала с тази песeн той продава планини от плочи в цял свят. Успехът й е сравним с този на Volare - „Летя” на Модуньо.

© Снимка: Здравко Петров

Изглед от Санремо

През 1963 година, след като шоуто „Канцонисима” е спряно за малко поради спорове между радиото и телевизията, Санремо остава единственият италиански фестивал за песен в Италия. Тази година не е успешна за него и преминава доста бледо. Победител е Тони Ренис със скромната песен „Един за всички”. Това е компенсация  за неполученото от предишната година признание.
От 1964 г. организаторите включват в регламента на фестивала участието и на чужди изпълнители, които паралелно с италианските представят една и съща песен, но в различни интерпретации. Джани Равера, организатор на голям брой от фестивалите през 50-те и 60-те, разказва:
„Когато изложих идеята си, ме обявиха за луд. Но след това всички се втурнаха да ми предлагат чуждестранни гости, защото това е една отлична реклама за италианската песен. А да се съгласува присъствието на такива звезди беше невероятно трудно. Например американската звезда Кони Френсис пристига в последния момент, когато репетициите за нейната вечер бяха почти приключили. На всичко отгоре беше извънредно суеверна. Искаше да участва седма поред и категорично отказваше всяко друго решение. Не можехме да й помогнем, защото жребият беше явен. Оставаше да се доверим на шанса и той ни помогна: Кони изтегли  номер 7!...”
Джилиола Чинкуети е едва 16-годишна през 1964 г. и побеждава с песента „Малка съм аз да те обичам” в оспорвана конкуренция с Боби Соло. Същата година, със същата песен грабва приза и на Евровизия.
През 1965 Боби Соло убедително печели с песента „Ако плачеш, ако се смееш”. Следващата година е богата на събития: един от конкурентите - Пепино Галиарди, пее само с броеница в ръка, припада, когато му съобщават, че песнта му „Приятели мои” е отхвърлена, припада втори път, когато научава, че все пак на втори тур песента му е приета. Побеждават Доменико Модуньо и Джилиола Чинкуети с песента „Господи, колко те обичам”. Сензация предизвиква отпадането от конкурса на Челентано и песента му „Момичето от улица Глук”, която същата година ще стане шлагерът на Италия.
През 1967 г. Санремо е опръскан с кръв: Луиджи Тенко, талантлив 29-годишен композитор и певец, се самоубива в хотелската си стая, след като научава, че песента му е отхвърлена. Това е едната версия, а другата е, че Тенко слага края на живота си след семеен скандал с френската звезда Далида.
След смъртта му фестивалът продължава и Лучо Далла, един от близките му приятели, пее: „Трябва да знаеш и да губиш!” Победителите Клаудио Вила и Ива Дзаники му пригласят в песента „Не мисли за мен”, която става първа.
Луиджи Тенко е погребан на 29 януари, непосредствено след закриването на фестивала. Едни изживяха успеха си, други - поражението. Така или иначе никой от колегите му не изпрати едно цвете.
През 1968 г. в конкурсната програма участва и великият Луис Армстронг. И отново скандал! Никой не може да проумее как е възможно да го извикат толкова отдалеч и да му платят такъв царски хонорар за една-единствена песен. Победител в конкурса е Серджо Ендриго с „Песен за теб”.
Ива Дзаники и Боби Соло са следващите носители на първа награда през 1969 г. с песента „Циганката”, а съпрузите Адриано Челентано и Клаудия Мори са абсолютни първенци през следващата 1970 г. с песента „Който не работи, не може да обича”.
След победата на Челентано и Мори, идва двойният успех на Никола Ди Бари - победител през 1971 и 72 със „Сърцето е циганин” и „Дните на дъгата”.
На следващата година след затишие на Санремо, отново се появява Пепино Ди Капри, който взима приза с песента „Една голяма любов и нищо повече”, последван от Ива Дзаники през 1974 със „Здравей скъпа, как си”.
В 1975 г.фестивалът се  организира без посредници от общината в Санремо. Победителка е Розанджела Скалабрино с артистично име Джилда, която представя песента „Момичето от юг”. Мълви се, че е много близка на един от най-големите и влиятелни местни  босове, които й осигурили победата. Името й по-късно веднага се забравя. То се появява отново през 1982 г., когато наемен убиец застрелва мъжа й.
Път на младежта! Такъв е лозунгът на фестивала Санремо - 1976 г. Побеждава „сенаторът” Пепино Ди Капри с „Никога повече няма да го направя”. Следващата 1977 г. не е по-добра. Постепенно фестивалът изпада в криза, въпреки че провеждането му е преместено в току-що престроения театър „Аристон”. Телевизията изцяло го предава цветно. Побеждават групарите „Хомо сапиенс” с песента „Красива, та чак да умреш”.
И още една група побеждава на следващото издание от 1978 г. - „Матия Бадзар” и то заслужено според критиките, защото пеят добре, особено вокалистката им - Антонела Руджеро. Песента - победител е „Време да си кажем чао”. На това издание се появява и една чернокоса девойка, за която се говори, че била от албански произход - Ана Окса. Облечена в стил „пънк”, тя е приета със снизходителни усмивки. Но когато променя стила си и се превръща в руса красавица, се налага мигновено. През 1989 г. Окса печели Санремо в дует с Фаусто Леали.
1979 година ще се запомни с участието на тайфуна Тина Търнър и победителят Мино Верняги с песента „Да обичаш”.
През 80-те години кризата в Санремо постепенно започва да отмира, фестивалът минава изцяло на синбек.
1980 година. Победител е Тото Котуньо с „Ние, само ние”, който тогава се нарича още Салваторе и е познат във Франция, пишейки едни от най-хубавите песни на Жо Дасен.
Аличе си извоюва победата на Санремо през 1981 г. с песента „За Елиза”, а през следващата 1982 г. Рикардо Фоли, напуснал вече група „Пух” избира самостоятелна кариера и  побеждава с „Историята на всички дни”.
Тициана Ривали е следващата фаворитка на журито и публиката, класирайки се на първо място с „Каквото ще да става” през 1983 г. От тази година  конкурсът е разделен на две категории. В първата се представят утвърдени певци, категорията е наречена Big - големи, а във втората,наречена Giovane – млади, участват нови и непознати имена, иначе казано, дебютанти.
1984 е годината на Ал Бано и Ромина Пауър, спечелили първото място с „Ще бъде”. А след многократни опити в началото на 70-те да грабнат приза в Санремо, „Рики е повери” осъществяват амбициите си чак през 1985 г., като стават първи с „Ако се влюбя”.
Звездата на Ерос Рамацоти изгрява през 1984 г., когато той е първи в категорията „млади” с песента Terra promessa - „Обещана земя”. На следващата година Ерос отново е на Санремо, но участва с Una storia importante, която е пета в крайното класиране. След оспорвана конкуренция на изданието през 1986 г. Ерос Рамацоти побеждава с Adesso tu  „Там, където си ти”.
През 1987 г. на Санремо водещият Пипо Баудо съобщава на всички трагичната новина за смъртта на Клаудио Вила. Това обаче не пречи фестивалът да отбележи най-големия си успех от самото създаване. Сценографията е впечатляваща - дело на Гаетано Кастели. Песните - коя от коя по-хубава. Печелят триото – Джани Моранди, Умберто Тоци и Енрико Руджери с песента „Можем да дадем повече”. На това издание Тото Котуньо е втори с „Деца”. Участва с още три песни, но като композитор, представени от „Рики е повери”, Фаусто Леали и Пепино Ди Капри.
Следващата година Санремо отново бележи успех. От фестивала излизат хитове и това е добър знак, че той все още има бъдеще. Победител е Масимо Раниери с „Да загубиш любовта”, сред финалистите са Лука Барбароса, Ана Окса, Тото Котуньо, Фаусто Леали и други. От младите открития първата награда печели Миетта. Този успех тя повтаря и през 1989 г., когато отново е първа в категорията „млади” с песента „Песни”. В категорията „утвърдени изпълнители” приза взимат дуета Ана Окса и Фаусто Леали” с песента  „Ще те оставя”.
1990 е годината на ренесанса на фестивала. След пауза от близо 18 години, на Санремо италианските песни са представени и от чужди изпълнители, сред които Рей Чарлз, Джиджи Бриджуотър, Ника Коста, дуета „Каома”, Санди Шоу, Ла Тоя Джаксън, Сара Джейн и други. Чуждото участие продължава и през следващата 1991 г., след което организаторите се връщат на старата схема. Освен това от 1990 г. до последния фестивал от тази година, симбекът е вече в историята. Песните се съпровождат от голям смесен оркестър на RAI и Община Sanremo, разположен в театър „Аристон”.
През 1990 г. побеждават група „Пух” със „Самотни мъже”.
От 90-те години Санремо е и едно грандиозно зрелище, в което сценографските новости доминират пред  всичко останало. В няколко поредни години сценограф е Гаетано Кастели, последван от Армандо Нобили, и Марио Каталано.
На изданието от 1991 г. Марко Мазини е едва трети с песента „Защо го правиш”, засягаща проблемите  на наркозависимите в Италия. Втори е Ренато Дзеро с „Рамена в стената”, а първи - Рикардо Кочанте с „Ако сме заедно”. Но за милионите зрители, реалният победител е Марко Мазини.
Ще спра дотук с подробната ретроспекция на историята на фестивала Санремо и ще направя едно обобщение на написаното.
Санремо е фестивал, създаден във време, когато Италия ближе раните си от Втората световна война. Другата, на съперничество между Севера и Юга, Изтока и Запада, тепърва започва. Основан като конкурс за песни, се превръща в конкурс между певци. Победата на един означава разочарованието на друг. Класирането винаги символизира елиминиране. На финала са „богоизбраните”, тези - „с многото пари”. Това се харесва на публиката. С появата на първите сингли на 45 оборота в минута в играта влизат дискографските къщи. Намесват се и модните къщи, които се надпреварват да рекламират колекциите си за съответната година и превръщат фестивала и в дефиле. 60-те и първата половина на 70-те са най-силните години на фестивала. В края на 70-те и началото на 80-те години - нови закони. Всички са на финала и нито един не е забравен. Това е прелюдия към новия регламент, който осигурява на известните изпълнители сигурността през бъдещите 10 години да участват във финалната вечер (конкурсните вечери са общо 5). От 80-те години до днес дискографските къщи не желаят да рискуват. Твърде скъпо е да подържащ един певец в Санремо. За това се основават две категории - млади и утвърдени изпълнители. За вторите това е ревю, в което те просто трябва да се покажат, за да обърнат внимание върху новия си албум. За първите е сигурен залог за бъдеща слава. Дори и да не им провърви, милиони зрители вече са ги гледали. Доволни са певците, доволни са авторите, доволни са импресариите. Да живее Санремо!... Но има едно но!... Не е вярно, че при утвърдените имена не съществува конкуренция. Щом има победител, има и некласирани песни. Списанията довършват работата на журито (в Италия материалите за музика се пишат от квалифицирани музиканти). В тяхната класация понякога последните са първи и именно те стават истинските победители. Но така или иначе безспорен е фактът, че Санремо е трамплин, от който са тръгнали всички певци на Италия и сигурно традициите няма да се нарушат още дълги години, а аз имах щастие,  да видя всичко това с очите си, представяйки БНР вече пета година на този най-престижен световен песенен форум.

Значението на Санремо и италианската музика върху формирането на българската
През 50-те, 60-те и 70-те години на XX век италианската популярна музика, или както се нарича в Италия - мusica leggera, е сред водещите в света. Тя става модел на подражание, има огромен принос и значение за развитието на световната популярна музика, в това число и на българската. В структурно отношение италианската песен е с широкоразгъната мелодична линия, в която спецификата на песенния текст съдържа закономерности, на които е подчинено свързването на словото с музиката. Формата й много често е двуделна или триделна, като между дяловете се съдържат оригинални като композиторски решения свързващи елементи. Със създаването на  фестивала Санремо (1951 г.) италианската музика добива световна известност. Значителен е  броят на песните, излезли от фестивала, които покоряват Европа и Америка и влизат в репертоара на много световни знаменитости, като Том Джоунс, Енгелберт Хъмпърдинг, Дъсти Спрингфилд, Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Кики Ди, Петула Кларк, Ди Ди Бриджуотър и много други.

© Снимка: личен архив

След 9 септември 1944 г. в България се налага т.нар. понятие „естрадна музика”. Естрадна песен е жанр със силно социално съдържание (като тематика), до известна степен натоварен идеологически през 50-те години. Тя получава това определение (естрадна) от съветската практика. Жанрът става масов, защото е популярен, а е популярен благодарение на текста, който съдържа съвременна проблематика, в много случаи любовна, както и на ритмичното разнообразие на мелодичната линия, и стиловото, в много случаи модно влияние.
Първите естрадни песни в България се раждат през 50-те години на XX век първо, под силното влияние на съветската масова и естрадна песен - въздействие, разпространено от филмите и идеологията и второ, под влияние на италианската песен, френския шансон и някои световни образци в областта на популярната музика. Италианско влияние в песенния стил откриваме в много от ранните и някои късни творби песенни творби на Ангел Заберски, Тончо Русев, Атанас Бояджиев, Петър Ступел, Борис Карадимчев и много други.
След спечелването на първото място с Volare на Санремо през 1958 г. от Доменико Модуньо, може да се каже, че италианската песен навлиза масово в бита на българина. Италианската песен е сред „позволените” за излъчване в програмите на тогавашното Радио София, днес БНР. Почти няма български изпълнител по онова време, който да не е включвал в песенния си репертоар италианска песен, но задължително с български текст, най-често адаптиран по оригиналния. Безспорна е и огромната заслуга на певеца Димитър Йосифов, който е най-големият й популяризатор в България. В репертоара си той има само една-единствена песен на български композитор. Всичко изпято и записано на звуконосител от Йосифов през годините от него е хит, излязъл от поредното издание на фестивала в Санремо. Днес интересът към италианската музика в България видимо е снижен до минимум. Причините се търсят в англоезичната и американска песенна инвазия, която диктува правилата в световната популярна музика днес.