Когато дракон срещнал нимфа край Атрани…

Режисьорът Алесандро Д'Аурия казва: "Независимо дали сте дете или възрастен, не можете да спрете да вярвате, че русалките съществуват". 20-те момичета, направили чудото възможно, са от цял свят – Австралия, Великобритания, Испания, Гърция, Франция, Белгия и… България.

Петя Петкова, основателка на първото българско училище за русалки...

...и Мария Йорданова, националната ни рекордьорка в свободното гмуркане при жените, са българските сирени в шарената, буквално и преносно, русалска компания.

"Единият от моментите, които са ми останали най-силно: в 10.30 ч. вечерта беше представлението и хората виждаха само това, което е осветено във водата от прожекторите. Всичко останало е тъмница. Ние стоим малко по-встрани, скрити зад лодките. Бях от първите, които трябваше да доплуват, и съм се хванала за една от лодките, където се държат всички. Обръщаш се и виждаш 20 русалки, скрити, дебнат и гледат представлението на хората. Беше сюрреалистичен момент."

Така Петя и Мария изживяват приказката на Андерсен.

И за двете шоуто минава на един дъх, въпреки дългите репетиции в студената вода. Премръзнали, посинели от студ под опашките, но щастливи, че изживяват детската си мечта, при това – пред 1500 зрители.

"В този момент бяхме русалки. Не бяхме ние си, бяхме дъщерите на нимфите и дракона, които се крият и чакат техния момент да се появят", казва и Мария, която активно преследва отколешни желания, за да ги направи реалност.

Въпреки че не вярват в случайностите, точно така попадат на информацията, че техният кумир Хана Фрейзър, първата професионална русалка в света, ще има мастър клас в Атрани.

Кандидатстват и са избрани за елитната русалска група от едва 20 момичета от целия свят.

Атрани е повече от подходящ мизансцен за подводна приказка. Средновековното морско градче е едно от най-малките в Европа и сред най-гъсто населените в Италия. На около 50 километра северозападно от Неапол, сгушено до много по-популярното Амалфи.

От Пунта Ликозия до Пунта Кампанела – Амалфийското крайбрежие е скалисто и стръмно, но живописно – с традиционна архитектура и вдъхновяващи гледки. Привлича творци като Макс Ешер и туристи. Част е от Световното културно наследство на ЮНЕСКО. Привлича и нашите сирени, готови да разкрият стара тайна.

"Местна легенда разказва, че в миналото, когато Слънцето е властвало над всички елементи, Драконът слиза от планината, защото иска да защити хората и да обедини силата на огъня със силата на водата. Драконът среща морската нимфа и се раждат русалките", обяснява Петя.

Да бъдат професионални русалки и двете научават благодарение не на дебелите книги с приказки, а от социалните мрежи, къде малко по малко се оформя настоящата русалска общност. Най-активни са русалките от САЩ, индустрията там е за над половин милиард долара.

Повече за съвременните професионални русалки разказва и поредицата на Netflix Merpeople, документален минисериал, чиято премиера бе на 23 май. В него русалките са всякакви – слаби, пълни, с различен цвят на кожата. Има русалка, която се възстановява от зависимост, друга основава Срещата на афрорусалките. Във филма са включени и русали или тритони, тоест мъже, които работят професията, както и производители на опашки.

"В проекта участват хората, които от години следим в социалните мрежи. Хана се появява, Ерик Дюшарм, който е един от най-големите и най-популярни производители на русалски опашки", обяснява Мария, която е доволна, че страстта ѝ към русалството е световно споделена. "Не сме единствените, които имаме тази леко шантава идея в главата си, всъщност има доста хора, които в някакъв момент са си мечтали да бъдат русалки или са впечатлени от това митично създание."

С Петя обаче срещат и трудностите в професионалното поприще на русалка. По-хубавите текстилни опашки са скъпи и рядкост в Европа. 90 на 100 се правят на ръка от специфични материали, силикони, подходящи за средата, естествени миди и морски звезди. Моноплавниците, с които се плува под водата, също не са евтини.

За Петя да си русалка е изкуство – от ръчно рисуваните, но реалистични опашки до техниките на плуване под вода и хореографията. От спорта обаче русалките заемат тренировките и дисциплината:

"Плуваш с отворени очи, бавно, грациозно, с плавни движения, докато ти влиза вода в очите, носа, ушите, пари ти на окото от хлорираната вода или от солената. И в двата случая не е много комфортно. Изисква усилие да се движиш с опашката. Но с тренировки е начинът да накараш това да изглежда толкова лесно и ефирно и в крайна сметка толкова естествено", разказва Петя.

Усилията в тренировките могат да направят русалката не просто професионалист, а спортист с постижения.

Мария поставя българския рекорд в свободното гмуркане за жени през март. И той има много общо със страстта ѝ да бъде истински морско същество: "Когато започнах да следя всички тези инфлуенсъри, ми направи впечатление, че са доста умели да стоят под водата доста време, да слизат на по 10, 15, 20 метра."

Така Мария открива предизвикателния тих свят на гмуркането без кислород. "Просто се влюбих в идеята да съм толкова свободна под водата."

Свободното гмуркане има различни дисциплини. Веднъж можете да измерите колко издържа състезателят под вода в статично положение. Засега времето на Мария е 3 минути и 5 секунди. Втори показател, който се следи, е дълбочината, на която се гмурка без кислород. Тук време не се измерва. Мария се е гмуркала на 34 метра дълбочина в Гърция, където условията са подходящи за тренировки.

На трето място са дисциплините в басейн: колко метра може да плува човек на един дъх. Мария постига рекорда за България със 114 метра. Готви се около месец. Целта ѝ не е да стане най-добра, а да тренира. Световните рекорди са по-амбициозни, но и поставени след много повече тренировки.

Има още един важен компонент на успеха, пък и на удоволствието от свободното гмуркане. "Това е 80% психологически спорт, изключително тежък за психиката на човек, тъй като вървиш срещу най-основния си инстинкт – да си поемеш въздух, и тялото ти се опитва да сигнализира по всякакъв начин, че това не е ок. Много лесно можеш да претренираш и да намразиш спорта, ако не внимаваш с тренировките", споделя Мария.

Точно на подводна тренировка, която не върви по вода, тя слага русалската опашка, за да се разсее. Оттогава очите ѝ светят, когато разказва как е станала русалка, потвърждава Петя.

Това е и в основата на училището за русалки – хората да се забавляват, да се приемат такива, каквито са, да преодолеят страха си от водата, ако го имат, или просто да изживеят фантазията си, защото и Петя, и Мария вярват, че има хора амфибии, на които по-лесно се отдава да бъдат под вода.

"Не мога да си обясня откъде идва това, но винаги съм си мечтала да съм под водата, да мога да се движа под водата свободно. Може би съм го наследила от дядо ми. Той беше грък. Много пъти ми е разказвал как е влизал и се е гмуркал за миди, рапани. С часове е седял във водата", спомня си Мария.

Дядо ѝ живял в Солун. През 40-те години на миналия век семейството му мигрира към България. Сестрата на Мария също има физическите данни да спортува под вода, но няма интерес. "Тук вече идва собствената мотивация, защо искаш да го правиш, защо ти харесва. За мен няма по-прекрасно нещо от водата, защото под водата е последното тихо място на света."

"Като дете на 90-те, израснало с това филмче, имам представата за Ариел от него, но така и не разбрах какъв толкова беше проблемът с избора на актрисата. Пя феноменално, игра разкошно, перфектно се вписа в ролята и най-важното – всички тези коментари ги направиха възрастните. На децата им е все тая, изобщо не ги интересува дали русалката е с жълта, бяла, кафява кожа. Те виждат русалката, виждат приказката и това е най-прекрасното. В края на краищата това е детски филм, който е направен по приказка. Това е сюрреалистичен образ. Нямаме научни доказателства с каква кожа са русалките, може би са сини, няма как да знаем", разпалено коментира Петя и продължава:

"Това не можем да го усетим в България. Ние си имаме съвсем различни културни и социални проблеми, но в световен мащаб все повече виждаме какво значение има, когато нещо е достъпно за всички. (...) Когато правиш нещо, което ти носи удоволствие, сбъдва мечта, носи радост и очевидно не вреди на никой друг, не разбирам защо трябва да има ограничения."

Уточнението тук е, че все пак трябва да сте над 6-годишна възраст и да можете да плувате. Иначе нищо друго наистина няма значение. А психологическият ефект върху хората е осезаем: "Както каза и Мария – спираш да мислиш за всичко друго и просто се наслаждаваш на момента, по естествен начин преодоляваш вътрешни бариери, страхове или притеснения. Това е реалната суперсила да плуваш като русалка."

За пътя към оформянето на крехка, но жизнена българска русалска общност, за рекордите и мечтите – чуйте цялото интервю със суперрусалките Петя Петкова и Мария Йорданова.

Снимки: Michele Abbagnara, личен архив на Петя Петкова и Мария Йорданова