Съвпадение или не, но през 2023-а отбелязваме две годишнини – нобелистката Светлана Алексиевич стана на 75 в последния ден на май, а точно преди 10 години от печат излезе и книгата ѝ "Време секънд хенд", история за разпада на Съветския съюз.
От цивилизацията на страха през цивилизацията на катастрофата до цивилизацията на страданието – как лошият живот става по-лош? Как "бъдещето отново не е на своето място"? Оказва се твърде просто. И настъпва времето секънд хенд.
Преди повече от три десетилетия с пет хиляди рубли, взети назаем, вестникарката Алексиевич си купува ролков магнетофон и тръгва по градове и паланки из Съветския съюз. Записва хората – жените фронтовачки, децата на Великата отечествена война, както руснаците наричат Втората световна, пострадалите от ядрената катастрофа в Чернобил през 1986 г., момчетата, които се бият в Афганистан и оцеляват, както и майките на загиналите. Ражда се нов литературен жанр – "жанрът на човешките гласове".
Жанр, втъкан в книги. Книги, преведени на десетки езици, сред тях и българският.
Първата, в която зазвучава специфичният многоглас, вече е на 40: "Войната не е с лице на жена" от 1983 г.
"Пиша книга за войната... Аз, която не обичах да чета военни книги, макар че по време на моето детство и юношество за всички това беше любимото четиво. За всички мои връстници. И това не е чудно – ние бяхме деца на Победата", свидетелства Светлана Алексиевич в дневника на "Войната не е с лице на жена".
И продължава:
"Казват ми: Е, спомени – това не е нито история, нито литература. Това е просто животът, осеян с боклуци и непочистен от ръката на художника. Суров материал от говор, всеки ден е препълнен с него. Навсякъде се търкалят тия тухли. Но тухлите още не са храм?! Ала за мен всичко е различно... Именно там, в топлия човешки глас, в живото отражение на миналото е скрита първозданната радост и е оголен неотстранимият трагизъм на живота."
Човешките терзания се преплитат все така и в "Последните свидетели", "Цинковите момчета", "Чернобилска молитва"… Свидетелства на хората, преживели твърде много в съветското и постсъветското пространство. Казват, че Алексиевич е първият журналист с Нобел за литература. Тя отрича да е така, не възприема писането си като журналистика.
Наричат я "археоложка на комунизма" и "морална памет на сриналата се съветска империя". За травмите от всяка война, идеологията и способността или по-скоро невъзможността ни да живеем без нея, за жертвите и палачите, които сменят своите места, за децата в този хаос... Алексиевич вече е на 75 и също е видяла твърде много.
Самата тя е родена в западния украински град Ивано-Франкивск, през 1948 г. съветския Станислав, в семейството на баща от Беларус и майка от Украйна.
"Родителите ми бяха селски учители. Баща ми беше директор на училището, живеехме на село. Домът ни бе пълен с книги, но на улицата беше много по-интересно. Да слушаш какво си говорят старите жени, които по селска традиция вечер сядат навън, разговарят. Само жени. Мъжете им бяха загинали. А ние бяхме малки, десет-дванайсетгодишни, и ги слушахме. А тези жени, останали без мъже, разказваха за ужасите на войната, за много страшни неща, но и за любовта. Как нейният Иван си тръгва, за последната нощ… Възторг пред живота, любовта и страшното…
Всичко бе смесено. А в книгите това отсъстваше. Истината въобще не се разрешаваше, нямаше я в книгите. Едва ли не излизаше, че нямаше загуби от руска страна. А пък аз ходех лятото при баба си в Украйна, веднъж вървяхме през едно поле и тя ми каза: "Не ми се ходи натам, ето тук убитите лежаха един връз друг." След войната, когато разораваха тези поля, излизаха кости, части от човешки тела. Така че животът бе страшен, интересен и тайнствен, а книгите – плоски и патриотични", разказва Алексиевич през 2018 г. в интервю на Ирина Недева за "Хоризонт".
И допълва, че родителите ѝ не говорели за миналото.
"Баща ми беше комунист. Почина неотдавна и преди смъртта си помоли да сложат в гроба му неговия партиен билет. Смяташе, че идеята е прекрасна, но Сталин я е развалил."
Бащата на Светлана Алексиевич бил механик във Военновъздушните сили. Обкръжен, мъкнал на гърба си приятел. Омазан в нечистотии, докато го измъкне. Разказал на дъщеря си историята само веднъж, след като пил. Не се държали така хората на село.
"Забелязах, още докато пишех книгата си "Войната не е с лице на жена", че у хората с образование се е натрупала много книжна лъжа, някаква баналност. А простите хора – без Чехов, без Толстой, без Дамян Бедни – казваха това, което си е."
Въпреки че израства в Беларус, там Светлана Алексиевич е преследвана. Заради режима на Александър Лукашенко е принудена да напусне Минск и да живее извън страната си 11 години – от 2000-ата до 2011-а. Активно протестира срещу несменяемия от 1994-а беларуски лидер.
През 2020 г. Алексиевич отново трябва да си тръгне. Отива в Германия.
Преследват я и в Русия, но това не ѝ пречи остро да осъжда режима на Владимир Путин.
В края на април Алексиевич бе част от 120-те световни творци, които с отворено писмо поискаха руският президент да пусне от затвора опозиционера Алексей Навални. Сред подписалите се са и други писатели с Нобел като Джон Максуел Кутси, Херта Мюлер, Орхан Памук, Олга Токарчук и Марио Варгас Льоса.
Да се спре с изтезанията над Навални поискаха и писателките Маргарет Атууд и Джоан Роулинг, актьорите Джуд Лоу и Бенедикт Къмбърбач, както и балетистът Михаил Баришников.
"Навални е държан постоянно в изолация, затварян в бетонна клетка с размерите на кучешка колиба, без вентилация", написаха хората на изкуството като се присъединиха към руските лекари, адвокати и регионални депутати, поискали незабавна помощ за Навални. От Кремъл не коментират състоянието му, но пък му спретнаха съд в наказателната колония, където е от три години.
В началото на юни Европейският съд по правата на човека постанови, че руското разследване за отравянето на Навални през 2020-а не е било достатъчно адекватно, и Русия трябва да изплати на опозиционера обезщетение от 40 000 евро.
Още през юни миналата година обаче руският парламент гласува да бъде прекратена юрисдикцията на съда в страната.
На този фон в европейския съд чакат за разглеждане почти 30 дела, заведени от Навални и близките му.
Протестите в негова защита продължават. Такива имаше и у нас – в София, Варна и Бургас. Далеч по-трудно бе на привържениците на Навални в Москва, които на 4 юни искаха да отбележат третия му рожден ден. Очаквано, полицията ги арестува.
От изолатора Навални заяви, че поддържа висок духа си, въпреки влошаването на условията, в които пребивава, и постоянното изпращане в карцера, за да бъде пречупен.
Нещо повече, Навални сподели писма, с които се е подигравал на затворническите власти в наказателната колония в Мелехово, на около 250 км източно от Москва. Там Навални излежава 11 и половина години за измама и неуважение към съда по обвинения, които според него са скалъпени, за да го накарат да млъкне.
И тъй като няма кой знае какви забавления освен кореспонденцията със затворническата администрация, Алексей Навални е поискал от нея бутилка лунна светлина, балалайка, жезъл, кенгуру, бръмбар, две кесии евтин тютюн, кимоно и черен колан.
Ето как изкуственият интелект Midjourney рисува Алексей Навални извън наказателната колония с част от животните и вещите, които е поискал.
Поискал още да се даде мегафон на психично болен, осъден в килия срещу неговата, за да "може да крещи още по-силно", както и затворническите власти да присъдят десети дан по карате на затворник, който очевидно е убил човек с голи ръце.
И двете искания са отхвърлени. От затвора отказват коментар. Писмените отговори към Навални обаче забавляват не само него: "Въпросът за присъждане на квалификации по източни бойни изкуства не се разглежда от администрацията", пише в отговор на 28 април.
Исканото от Навални разрешение да си отглежда кенгуру също се удря в стена: "Животното, посочено във Вашето искане, се отнася до торбестите двуутробни. Вашето искане е оставено без удовлетворение."
Запитването му дали има нужда от разрешително за отглеждане на бръмбар е удостоено с отказ на 3 май: "Идентифицираното насекомо във Вашето искане принадлежи към животинското царство."
Без кенгуру и бръмбар – така Алексей Навални ще посрещне поредното дело, този път за "екстремизъм". Ще се води директно в наказателната колония. Следващото заседание е насрочено за 21 юни. Лилия Чанишева, бивша ръководителка на щаба му в уралския град Уфа, вече получи седем години и половина затвор за "създаване на екстремистка организация". Има риск Навални да получи още 35 години затвор. Според него целта е да бъде държан в затвора до края на живота си.
В името на наглед неспасяемия – затова се събраха хората на изкуството, сред които и Светлана Алексиевич, която е прозряла защо историята за Путин, Навални, кенгуруто и бръмбара в наказателна колония са разказ за разпада на съветския човек и времето секънд хенд на постсъветския.
Нещо обаче изненада и нея, въпреки натрупания опит и наблюденията. Два дни след началото на войната на 24 февруари миналата година Алексиевич разговаря с журналистката от "Дойче Веле" Вера Неруш.
Тогава споделя – не е вярвала, че Путин може да се окаже такъв безумец и да започне война в Украйна, но очевидно е грешала.
"Мисля, че той гледа на себе си като на месия. Човек рядко може да остане толкова дълго на власт и да не се съблазни от нея", каза писателката за руския президент. Осъмни се, че Русия ще се събуди и ще се опълчи на властта във федерацията. Предрече, че ще има много жертви.
"Смятам, че путинова Русия е наранена и унизена империя, а такива държави са способни на страшни действия. Пример за това е нацистка Германия през 30-те години на миналия век. Тогава на власт в Германия дойде човек, който каза на хората: "Ще ви вдигна на крака, ще бъдем велика държава". И така се започна: върна си "своите" земи – судетските области, Полша, а след това тръгна да завоюва и света. Мисля, че точно така започва фашизмът", разказа Светлана Алексиевич пред "Дойче Веле" на 26 февруари 2022 г.
"Украинците са много горд народ, цялото ми детство е минало сред тях. Сега те са във война. Макар че не е правилно да наричаме това война – когато братя си забиват нож в гърба, това е предателство. Не съм и предполагала, че ще се окажем във война. Сега сме точно във война. Страшно е да си представим какво ще се случи с хората, които ще воюват. Нали са мислели да живеят в бъдещето, а не в миналото…"
През годините Светлана Алексиевич ни е предупреждавала многократно. Пред "Хоризонт" през 2018 г. разказва за живота в конфликт с властта, за атаките от чужди, но и от свои, за опитите за присвояване на колективната памет, за честността на т. нар. обикновени хора и за спокойствието пред лицето на опасността, защото отчаянието никога не е спасително. Тогава Алексиевич обясни какво е колективният Путин и отговори дали е оптимист или песимист. Напомни – обича хората, но не и историята им.
През 2023-а агресията е в своя пик. Излива се като вода от язовира "Нова Каховка", застрашил десетки хиляди по поречието на Днепър. Хора, които живеят във война, хора, които са и в контролираните от Украйна райони, и в тези, контролирани от Русия.
Преди 6 години Светлана Алексиевич все още имаше сили да обича човека.
През септември в Созопол ще имаме възможност да я попитаме дали още обича хората поотделно и дали историята вече не я отвращава.
Преди осем години Светлана Алексиевич взима Нобелова награда за литература заради нейното "многозвучно писане, монумент на страданието и смелостта в нашето време".
Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен метод грижливо да създава колажи от човешки гласове.
"Пиша всяка една от книгите си в продължение на 4-7 години, срещам се, разговарям и записвам между 500 и 700 души. Моята хроника обхваща десетки поколения. Започва с разказите на хора, които помнят Революцията, преживели са Войната, сталинските лагери и стигаме до наши дни – това са почти 100 години. Това е история на душата, на руската душа. Или по-точно на руско-съветската душа. История на великата и страшна Утопия – комунизма, идеята, която не е умряла окончателно не само в Русия, но и по света. Тя още дълго ще бъде дяволско изкушение и ще привлича човешките умове. И аз исках да оставя разказите на нейните свидетели и участници."
Защото Светлана Алексиевич знае:
"Има "държавна истина", а държавата си присвоява и колективната памет. Най-сложното в работата ми е следното: отиваш при човека и трябва да го освободиш от тази "държавна памет". За да пробиеш до личната му памет". Пробивите са не един и два.
"Нашите приказки са за късмета, за мига, когато ти провърви. За очакването на чудодейна помощ, яденето само ти влиза в устата. Да си лежиш до печката и да имаш всичко. Ако може печката сама да пече, а златната рибка да изпълнява всички желания. Искам това, искам онова. Искам царската дъщеря. И да живея в друго царство – с реки от мед и масло. Ние сме мечтатели, то се знае. Душата се труди и страда, а работата не помръдва, защото за нея вече не остават сили. Работата си стои. Загадъчната руска душа… Всички се мъчат да я разберат..."
"За нас кухнята не е само място да приготвиш храна, тя е столова, и гостна, и кабинет, и трибуна. Място за колективни психотерапевтични сеанси. През 19. век цялата руска култура е живяла в дворянски имения, а през 20. – в кухнята. И Перестройката също. Животът от 60-те – това е "кухненски" живот. Благодарим на Хрушчов! Точно при него излязохме от комуналките, сдобихме се с лични кухни, където можеше да се ругае властта и най-важното – да не се страхуваш, защото в кухнята сме си свои. Там се раждаха идеи и фантастични проекти. Разправяхме си вицове… Вицовете бяха в разцвет!"
"Интелигенцията обедня до безобразие. В нашия парк през почивните дни кришнарите разполагаха полева кухня и раздаваха супа и някакво скромно ястие за второ. Нареждаше се такава опашка от спретнати старци, че ти се свиваше гърлото. Някои от тях криеха лицата си. По това време вече имахме две малки деца. Буквално гладувахме. Започнахме с жена ми да търгуваме. Вземахме от завода пет-шест кашона със сладолед и отивахме на пазара, там, където има много хора. Хладилници няма, след няколко часа сладоледът вече протича. Тогава го раздавахме на гладни момченца. И каква радост! Жена ми продаваше, а аз ту донеса нещо, ту го докарам – на всичко бях готов само и само да не продавам."
Истории от времената втора употреба!
Сложния рисунък на човешкия живот Алексиевич обобщава така: "Книгата ми "Време секънд хенд: краят на червения човек" завършва с една най-обикновена жена, разказваща как не е случила на щастие. През цялото време повтаря: "Виж как люлякът цъфти, виж колко е красиво, как не ми се иска да остарея, а бях толкова хубава…". Ето го сложния рисунък на човешкия живот."
При излизането на книгата на български в интервю на Петър Волгин по "Хоризонт" проф. Тотка Монова, преводач на "Време секънд хенд" и познавач на творчеството на Алексиевич, разказва за тежестта да бъдеш постсъветски човек и за прекалено трудните морални въпроси, които задава книгата.
Но най-големият според Тотка Монова е този за нищото, което уютно се настанява в овакантеното от липсващата ценностна система пространство.
Освен че се чете, "Време секънд хенд" се поставя в много театри по света и у нас. След Нобеловата награда следва вълна от сценични адаптации в страните от бившия Източен блок.
През 2017 г. тук я интерпретира Иван Добчев с театрална работилница "Сфумато" под името "Светлото бъдеще на битака".
Предпремиерно на 5 май в Плевен гледаха пиесата на Михаил Дурненков "Нацията на влюбените", който пречупва историята през призмата на любовта в тоталитарната система.
Ще гледаме постановката по "Време секънд хенд" през септември в Пловдив, когато на "Сцена на кръстопът" ще бъде официалната ѝ премиера.
И други книги на Светлана Алексиевич са поставяни на театралната сцена. С ИКАР за дебют се поздравиха независимите артисти, прочели "Войната не е с лице на жена", за да създадат своите "Косвени щети".
В очакване на срещата със Светлана Алексиевич припомнете си защо е важно творчеството ѝ в звуковия файл.
Снимки и илюстрации: Pixabay, ЕПА/БГНЕС, Midjourney
В рубриката „Горещо сърце“ отиваме в балчишкото село Гурково, където ни отвежда кореспондентът ни в Добрич Мая Райнова. Там тя се срещна с председателя на читалище „Свобода“ Наталия Георгиева, която родом е от Велико Търново, но след години в чужбина решава не просто да се завърне в България, а да се премести близо до морето. "Човекът, който..
Юркие Фейзи вдъхновява всеки, който я познава. Вярва, че винаги има път и надежда. Все още никой не е открил лек за лупуса, с който е принудена да живее, но вярва, че хората сами могат да се справят с всичко, стига да имат воля и любов към себе си. Това е най-важното нещо, на което се е научила от лупуса. "Да обичам повече себе си и когато..
"Националното радио , без никакво притеснение мога да кажа, че е в основата на успеха на "Сигнал", каза Йордан Караджов пред "Нощен хоризонт". "Да те жадувам", "Може би", "Сбогом", "Липсваш ми" са само няколко заглавия, които вече 46 години пренасят поколенията в свят на рок емоция и дълбоки спомени , създадени от музиката на "Сигнал"...
"Когато отидете в космоса…." директорът на НАСА Бил Нелсън се срещна с ученици и студенти . Посещението на Нелсън у нас беше част от европейската му обиколка. Защо НАСА се връща на Луната след 50 години? Как го прави с почти три пъти по-малък бюджет от преди. И дали войната в Украйна би била пагубна за отношенията между космическите сили? Много..
Вирусологът професор Радка Аргирова е потомствен лекар. Успява ли да се справи в живота с вирусите? "Вирусите са най-голямото предизвикателство за мен. Те ме карат непрекъснато да чета, да уча, да съм нащрек. Трябва винаги да бъда във висша форма. Първо, защото никога не знаеш точно кога какъв вирус ще се появи. Второ, точно кога кой..
Днес се навършват 110 години от кончината на поета Пейо Яворов . Той умира на днешната дата през 1914 г. Години след смъртта му драматургичното творчество на Яворов продължава да вълнува поколенията. Мисията и трагедията на любовта в живота му не спират да привличат изследователи и публично внимание. " Пейо Яворов е един от великите поети..
" Ендобиогенна медицина е един нов дял в медицината, един нов подход към лечението на човешкия организъм, сподели в "Нощен Хоризонт" д-р Петко Загорчев , началник на Спешно отделение в гр. Шумен. "Тя съчетава в себе си трите съставки - ендобиогенис - тоест вътрешното движение на биологичните функции в човешкия организъм на метаболитно клетъчно..
Централата на ДПС на бул. "Александър Стамболийски" не е предоставена по реда за политическите партии. Тя е предоставена по договор за наем от 1996 г.,..