В Международния ден на джаза – самопризнания за вечното притегляне към любимата музика

Интервю на Лора Търколева с Иван Нотев в предаването ''Изотопия''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

"Огромна нужда да споделя всичко, което ме вълнува и знам за музиката, за която горя." Така Иван Нотев, водещ на "Джазавю" по "Хоризонт", описва причината да се захване с едно от най-новите предавания на програмата.

Можете да го слушате всеки вторник от 22.00 ч. до 24.00 ч.

По повод Международния ден на джаза (30 април) "Изотопия" представя историята на Иван с любимата му музика, обичана от милиони по света. От великаните в композицията и импровизацията до анимационния дует на осемгодишната Лиса Симпсън с Мърфи Кървящите венци – интерпретациите на джаза варират като самия него.

Неминуемо ефирният музикален разказ включва и просветителство, признава Иван, но все пак му се иска да има слушатели с отношение към героите, които ще представя.

Един от тях е Милчо Левиев, който казва: "Джазът е не какво, а как."

"Всеки има своя начин да възприема джаза. Той не е универсална музика, няма и универсален начин на възприемане. Надявам се слушателите да разберат моето "как" и да ми кажат какво е", разсъждава водещият, музикален редактор и дипломиран цигулар.

В първото издание на "Джазавю" той си пожелава космическа подкрепа именно от Левиев:

"За мен той е олицетворението на българския джаз. Разбира се, има безброй други примери, също толкова светли, но Милчо е първият, който си позволява да отвори съзнанието си истински за тази музика. Нашата мила родина просто не му го позволява и той отива зад океана, където разгръща този потенциал. Прави страхотна реклама на нашата родина и е една от първите причини в САЩ да разберат какво е българският фолклор, защото неизменно го използва в музиката си и свири с огромни имена."

Всичко ли може да се джазира?

"Джазът все пак отваря много врати и сам по себе си обединява най-различни влияния, включително класическа музика, защото много хора разделят класиката от джаза, да речем около 1960-1970 г. Имам такъв пример с преподавателката ми по задължително пиано, която има забележка в дневника, че свири дяволска музика, защото е свирила суинг на репетиция, на която дори не е имало хора. Тя сама се упражнява на пианото и някакъв учител чува тази музика, влиза и казва: "Дай си веднага бележника! Упадъчна, дяволска музика, антисистемна и т. н." Много хора разделят класиката от джаза, не трябва да се случва, защото и в едното, и в другото има от другото."

Учителката с "упадъчния" суинг е от Музикалното училище във Варна, където и по-рано джазът се е възприемал противоречиво като на много други места у нас по времето на социализма.

В "Книга за Радио Варна" на дългогодишния журналист Виолета Тончева четем два спомена в тази връзка. Първият е на Хачо Бояджиев, видния телевизионер, който сътрудничи на радиото в морската столица през лятото на 1947 г. Бригадирският му стаж е по поръка на новопазарската околия. Задачата му: да подготвя седмично 50-минутно младежко предаване за бригадирското движение.

"Най-яркият ми спомен се отнася за едно дежурство в събота вечер. Тук трябва да уточня, че на мястото на Фестивалния и конгресен център бяха разположени някакви бараки, химическо чистене и бар "Астория". В него свиреше Оркестърът на Овчаров със солистка Лени Вълкова – известна джаз певица. И така, бях дежурен заедно със звукооператора Борислав Пиперков. Много се привързах към този човек, който ми остана за дълго време добър приятел. Той ме научи как да ловя гаджета, да плувам и да греба.

Но да се върна към онази фатална събота, когато хората много ми се довериха – все пак съм бил само на 16 години. След като мина онази част от програмата, която Радио Варна подготвяше самостоятелно – някъде докъм седем часа вечерта, трябваше да включим Радио София и да препредаваме тамошната програма до 22.30 ч. Музикалният редактор Цветанов ни беше оставил 5-6 големи грамофонни плочи на 33 оборота с класическа музика – за всеки случай, ако стане нещо с радиофоничния канал. И не щеш ли радиофоничният канал, който минаваше през Велико Търново, се повреди. Започнахме да се настройваме на Радио София, но връзката беше толкова лоша, че в ефира се чуваха само гръмотевици. Разбрахме, че няма да можем да препредаваме Радио София и минахме на резервния вариант – плочи.

Те обаче бяха с времетраене около час и половина, така че до 22.30 ч. ни оставаше горе-долу още толкова. С какво да запълним оставащото време?

Напразно търсих Каранов, Цветанов, нямаше го и шефа на новините Ковачев, който току-що беше дошъл в Радио Варна от Областния комитет на партията. И тогава питам Борислав: "А бе, Бориславе, имаш ли един микрофон с дълъг кабел, ей така да го прехвърлим през улицата до бар "Астория" и да включим Лени Вълкова?". Борислав се съгласи, съгласи се и Овчаров, така че прехвърлихме един голям Neumann и за около час излъчвахме джаз с Лени Вълкова директно от бар "Астория".

Ефектът от тези наши съботни занимания бе голям скандал в понеделник. В радиото позвънили от Областния комитет на партията и се възмутили как си позволявало това момче да излъчва джаз, това си било чиста проба идеологическа диверсия и т. н. Единствен Ковачев ме защити: "Ама чакайте да се разберем, какво искате от това момче? Той просто е нямал друг избор. Търсил ни по телефона, за да ни попита какво да прави, но не ни намерил. Всъщност той е спасил програмата, а вие, вместо да го похвалите за реакцията, искате да го наказвате. Още повече че той не е служител на Радио Варна, а само кара стажа си при нас."

Така приключи този случай."

Думата има и проф. Арам Берберян-Датев, ученик на Панчо Владигеров, композитор, пианист, диригент, аранжор, педагог, музикален редактор и тонрежисьор в Радио Варна от 1965 до 1978 г.:

"Американската музика бе окачествена като упадъчна и Митническата служба задържаше всички внасяни от нашите моряци грамофонни плочи с подобна музика. Двамата с Демиров бяхме натоварени да проверяваме конфискуваната музика и да презаписваме по наша преценка онова, което считаме за високохудожествено и ценно. По този начин във фонотеката на Радио Варна влязоха шедьоври на американската класика и стойностна джазова музика – най-вече Гершуин с оригинални авторски изпълнения, операта "Порги и Бес", други творби на Дюк Елингтън, Каунт Бейзи, Ерол Гарнър и много други елитни записи от американски джазови фестивали, спиричуъли, латиноамериканска музика и още Ела Фицджералд, Сара Воон, Арета Франклин."

Разбирането за джаза като опасна музика е стар стереотип. Много хора днес може би се обръщат към него именно заради идеята, че вкусват забранен плод. Но ако съблечем наглед привлекателната връхна дреха на забранената музика, какво остава от същината на джаза, особено българския?

"Свободата, колкото и да е клиширано", твърди Иван Нотев. "Джаз музиката съдържа много свобода на интерпретация, на усещане, дори емоционално (няма музикант, който да не прекарва изкуството си през емоциите), импровизационността, която е в основата на тази музика. Ако навремето хората са били в каквито и да било невидими или видими окови, свободата е била нещо недостъпно, а джазът е съдържал много свобода от самото начало на своето съществуване. Това е вечната му притегателност."

Българският джаз дава нов прочит и посока на световния, смята радиоводещият.

"Много световни музиканти откриват комплексност и сложност в нашата фолклорна музика и начина, по който се разработва мелодията в основата ѝ. Спомням си интервюто ми с Роберто Фонсека, който каза, че за него (когато е чул за първи път "Мистерията на българските гласове") нашата народна музика му е звучала много иновативно, модерно и прогресивно, а в неговите очи и уши народната музика и фолклорът трябва да бъдат свързани с нещо старо и архаично. Но той е открил нова вселена и нов начин на интерпретиране на музиката и това много го е развълнувало.

Смятам, че в нашия фолклор наистина има много богатство, което в други култури, в друг тип музика го няма, затова мисля, че не само Милчо Левиев, а и много други музиканти използват пряко фолклора в музиката си и в джаза."

Родният джаз има запазено място в "Джазавю" под различни форми.

Поне веднъж месечно обаче той се олицетворява от Биг бенда на БНР, който през 2025-а навърши 65 години.

"Биг бендът на националното радио има наистина голяма история. Доколкото съм проследил музиката, която е свирена и се свири, всеки диригент има поглед върху музиката, която трябва да звучи, всеки един е новатор сам по себе си и започва да изпраща тази музика в други измерения, да я бута напред в бъдещето, защото историята си е тук, ние я знаем, но след още 65 години хората, които слушат бенда, трябва да знаят какво се е случвало сега в музиката, каква е била нейната посока. Музиката трябва да има продължителна, неспираща линия напред."

Непрекъсната е и линията, която води музиканти от Биг бенд джаз академията преди към сегашния състав на оркестъра, както и пътят на второто и трето поколение джазмени, възпитани и обучени от своите родители, баби и дядовци, свързали живота си с бенда на радиото.

"Тук са вманиачени по традициите и миналото и всичко е наопаки. Навсякъде другаде да свириш на китара ще е твой плюс. А тук китара…?! Управителите настръхват. "Твърде модерно е, на туристите няма да им хареса."

Миналата есен си купих една стара джазова кухарка с кръгъл отвор, дето ще речеш, че е точно като за Джанго Райнхард, така че да не ме вземат за рокаджия. Това малко пооправи нещата, но управителите пак не са доволни. Истината е, че ако си китарист, ако ще да си и Джо Пас, пак няма да ти дадат сигурна работа на този площад."

Описанието на "Сан Марко" във Венеция е от разказа "Джазмен" на нобеловия лауреат Казуо Ишигуро. То ни води към неочакваните джазови дестинации и територии.

Къде е шапката, от която ще изскочи следващият музикален заек?

Иван се надява да е в Източна Европа. "Може би ще е странно да кажа от България, но и в Сърбия, и в Румъния има страхотни музиканти, та се надявам нашата географска ширина да се постави поне на европейската джаз сцена, защото заслужава."

През 2014 г. пред Първо студио на БНР питат Милчо Левиев накъде отива джазът, а той отговаря с въпрос: "Върви с пълна сила напред. Винаги е вървял и на хора, които казват: "Джазът се връща", аз им казвам: "Той винаги е бил тук, а вие къде бяхте?".

Импровизацията също е значима част от музиката и пътя ѝ напред, но колко е важна в разказа за нея?

Според Иван би трябвало да е свързана с личните преживявания. "С фактите и историята няма как да импровизираме, но е важно как поднасяш информацията. Убеден съм, че във всяка история за джаза трябва да го има личното преживяване. Ако можеш да си част от тази история под една или друга форма, би било най-доброто за слушателя. Ако аз бях слушател, това би ме вълнувало: как човекът, който говори срещу мен, е преживял музиката."

В Международния ден на джаза си/ви пожелаваме много преживени музикални приказки от първо лице, а както би казал Милчо Левиев – и джазови космополити с анархистична природа.