Табеа Цимерман - необикновената

Германката е за първи път в България като гост на Софийската филхармония, а на диригентския пулт беше неин изявен ученик - виолистът Александър Земцов, когото сме аплодирали многократно и в двете му роли. Бяха избрали Концерт за виола и оркестър от Уилям Уолтън - творба от първата половина на ХХ век с много интересна история: Уолтън я пише за прочутия Лайънъл Тертис, който обаче не я одобрява и отказва да я изпълни, затова за премиерата е поканен Паул Хиндемит - по онова време не само композитор, но и активно концертиращ виолист. В следващите години ролите се сменят - Хиндемит не свири повече Концерта на Уолтън, затова пък Тертис, осъзнавайки грешката си, започва да го изпълнява. Свирят го и той, и всички големи виолисти, и това е една от централните пиеси във виоловия репертоар до ден-днешен. Само че у нас той е изключителна рядкост. Затова беше привилегия за столичани да го чуят в първокласна интерпретация.

Самата Табеа Цимерман свири много съвременна музика. Ексклузивното интервю с нея за предаването "Алегро виваче" по "Хоризонт" започва с въпроса:

Често срещано явление ли е, според Вас, изпълнители или диригенти да не успеят да разпознаят добрата композиция и да не й дадат шанс?
 
Мисля, че това е често срещана грешка, но е нормално дори един шедьовър да има нужда да се изпълнява редовно, за да бъде разпознат като такъв. Смятам, че като интерпретатори нашата задача е да изградим слушателския опит - това е също и проблемът на виоловия репертоар, защото концертите за виола са толкова малко, пък и рядко се изпълняват на голямата сцена, така че слушателите нямат опита, не ги разпознават и никой не знае какво да очаква - нито оркестрите, нито диригентите, нито публиката. Така че шансът една пиеса просто да прозвучи и от самото начало да бъде заобичана от публиката, е много малък. Точно затова аз обичам да свиря концертите от Хиндемит, Уолтън, Барток, разбира се, и много от музиката на ХХ век, а сега свиря и много нови произведения. И се чувствам по същия начин - от едно премиерно изсвирване как да разбера дали една пиеса е хубава или не - докато ако имам по-голям брой възможности, след време ще имам изградено мнение. Рисковано е да съдиш само от едно изсвирване - твърде лесно е да се объркаш, защото, като слушател, как преценяваш, ако нещо не ти харесва, дали е лошо изсвирване или самата музика не е добра? Може да има много причини една музикална пиеса да не звучи убедително. Така че, бих казала, че трябва да правим по-големи усилия виоловият репертоар да достига повече до публиката.

Защо след толкова много години и определени успехи виолистите все още трябва да се доказват на сцената като солисти?
 
Винаги ще бъде така, според мен. Не мисля, че виолата някога ще бъде поставяна наравно с цигулката или виолончелото. Това е положението! И не мога да кажа, че съм нещастна или ядосана от това. Просто правя каквото мога. И това е!

Но Вие правите толкова много и в продължение на толкова много години! В биографията Ви пише, че свирите на виола от тригодишна. Как е възможно това? Виолистите обикновено започват по-късно, някои от тях дори първо на цигулка.
 
Да, историята е необикновена, но всичко се дължи на семейството ми - аз имам брат и две сестри, които са по-големи от мен и учеха в местната консерватория. Така че аз исках да съм като тях - виждах, че много се забавляват, докато изучават инструментите си, и исках да съм част от това. Заявих, че искам да свиря и преподавателят по цигулка на сестра ми избра да бъда виолистка. Той беше чудесен учител, после и аз бях в неговия клас. Познавах го и нямаше проблеми да свикна и да му се доверявам. Даже майка ми отначало ме питаше дали искам да влезе на урока с мен, а аз й отговарях, че не ме е страх. Бях уверена и исках да имам свой собствен глас. Беше, разбира се, щастливо съвпадение, защото същият този преподавател много искаше учениците му да свирят камерна музика от самото начало и беше късмет да има четири деца от едно семейство, така че при наличните пиано, цигулка и виолончело, на мен дадоха виола, за да станем квартет.

Табеа Цимерман разказа и за инструментите, на които е свирила през годините досега:
 
В началото имах малка цигулка - може би е била четвъртинка или осминка, не помня, но сигурно е звучала кошмарно! Моят учител сложи три цигулкови струни на местата, които са общи за цигулката и виолата, а една "до" струна сряза по средата и я постави на правилното място, и така започнах. Докато растях, свирех на цигулка с виолови струни, а после, когато станах на 13, си купих първата истинска виола с мои собствени пари, защото родителите ми нямаха средства, а аз изнасях концерти - свирех в църквата с местния хор и така събрах пари и си купих малка виола за 3000 марки. Още си я пазя! Но тя е толкова малка - малко по-голяма е от цигулка - абсурдна виола е, но има сантиментална стойност за мен. Инструментът, с който съм сега, получих като награда на конкурс във Франция през 1983 г. и оттогава свиря на тази виола, изработена от Етиен Ватело.

Инструментът Ви е всъщност нов - от 1980 г. Не се ли изкушавате да си купите старинна виола?
 
Мисля, че старите виоли не са добри - не и за солистични инструменти. Никога не съм искала такава и препоръчвам на всичките си студенти, които искат да си намерят стари италиански виоли, да не го правят. Разубеждавам ги, защото старинните инструменти не са правени за солово свирене - или са твърде големи и твърде тромави като звукоизвличане - или имат красив теноров глас, но нямат тази пъргавина, или пък са по-малки, но звукът им е като на не много добри цигулки. Така че аз не съм почитателка на старинните италиански виоли. И особено с тези търговци, които само трупат милиони, а това няма нищо общо с качеството - просто е невъзможно. Аз силно подкрепям младите отлични лютиери и смятам, че има много голямо поле за експерименти за виолистите в това отношение.

Има и още нещо необикновено във Вашата биография - през 1987 г. Вие сте най-младият професор в консерваторията в Саарбрюкен. Защо избрахте да разделите работата си от самото начало на две - при толкова успешна солистична кариера да станете и преподавател?
 
Не знам, случи се от самото начало - дори когато бях ученичка, на 15-16 години, имах няколко частни ученици - от 7-годишно момиченце, до 35-годишен лекар, който много искаше да свири на виола. Беше забавно, защото той беше два пъти по-голям от мен, а аз го учех. Тогава още не знаех как, но осъзнавах, че трябва някак да водя учениците. Много по-късно дойде развитието ми като по-добър педагог, но винаги съм обичала да споделям откритията си, да дискутираме със студентите. Мисля, че всичко е свързано с моя учител във Фрайбург, който планираше аз да бъда негов наследник в Академията. Той ме насърчаваше да натрупам педагогически опит. Историята всъщност е много забавна: бях студентка до лятото на 1986-а. На 24 юни беше последният ми дипломен рецитал. А на 25 юни аз вече седях в комисията на кандидатстудентските изпити в Саарбрюкен. Започнах с малък клас, в който някои от учениците бяха по-възрастни от мен самата. На 21 вече бях истински професор, но след няколко години прекъснах, защото реших, че е твърде трудно да си поделям времето между преподаването, свиренето и пътуването по света. През 1994 г. се завърнах, но във Франкфурт, а десет години по-късно се преместих в Берлин и от 2004 г. съм много щастлива в академията „Ханс Айслер“, затова нямам намерение да се местя другаде.

В продължение на 14 години Табеа Цимерман свири в Арканто квартет, който наскоро беше разпуснат. „Трудно ни беше да поддържаме семействата и работата си, постоянно да пътуваме, за да се събираме, затова прекратихме - сподели виолистката в края на разговора - затова сега аз свиря повече соло, повече съвременна музика, ходя по фестивали, но нямам намерение да основавам друг ансамбъл“ - категорична е тя. Колкото до следваща среща в София - каза просто „Ще видим!“, съвсем по германски точна, но с широка усмивка!

Цялото интервю с Табеа Цимерман можете да чуете в звуковия файл.