POST FACTUM с Валери Великов, на 11 април

Много ми се иска някой път в "Пост фактум" да не говорим за политика. Просто защото ми се струва, че разговорите за парламент, правителство, коалиции и задкулисие започват да стават безсмислени. Те са просто излишно пълнене на ефирно време. Политици, журналисти, политолози, всичколози се упражняват на гърба на зрителя и слушателя, коментирайки неща за които нямат почти никаква конкретна информация. Много от нас предполагаме евентуални варианти, но предположенията ни по-скоро са спекулация и волна интерпретация на политически процеси, за които де факто не знаем почти нищо. Очевидното е, че тези разговори, преговори, уйдурми и кандардисване се случват не пред камерите и микрофоните, а в най-затънтените кътчета на политическия лабиринт. Като във всеки лабиринт задънените пътища в него са много повече от тези с изход. А тази липса на изход и на перспектива се превръща в основен и хроничен проблем за всички нас, не само за политиците. Хората искат час по-скоро да има изход от тази криза, но в същото време 60 процента от тях не гласуват. И тук идва другият проблем – нежеланието да носим отговорност. Това е някакво странно безразличие към страната или града, в които живеем.  Най-странното в тази ситуация е, че когато става дума за личното ни благоденствие сме готови да направим и невъзможното за да си го осигурим. Когато някой ни заговори за благоденствието на всички нас започваме гнусливо да бърчим нос, сякаш сме настъпили знаете какво. То вярно, че на политическата полянка има голяма опасност да настъпиш нещо, от което да се погнусиш, но все пак на тая полянка тук-там има и свежа тревица. Тоест избирателите има какво да пасат.  Сетих се за онзи виц за испанската крава, която отишла на македонска поляна и казала: "Que pasa". Май лятото пак ке пасем. И след това пак ще се питаме Que pasa

Кои са новите депутати в 49-о Народно събрание?

Говорят ли си растенията и как реагират на промените в околната среда?