Дин Ден е едно момченце, което ужасно много обича да разказва приказки, но обича и да ги слуша. Затова често обича да казва „хайде пак дин ден…“. Какво да се прави! Когато си малък, някои думи са ужасно непокорни, а пък други са твърде скучни и се налага да ги обърнеш, за да станат по-забавни. И така, това е историята на едно дете, но книгата е всичко друго, освен детска. Тя звучи с езика на пет-шестгодишните, светът е пречупен през очите на пет-шестгодишните, но те говорят на нас, възрастните.
Романът „Дин Ден“ на Иво Георгиев е роман за детството, но не е за деца, макар че и най-малките биха го разбрали. Просто те биха го разбрали по друг начин и може би в известен смисъл ще е по-добрия и по-точния. Езикът е детски, напълно изчистен от безкрайното и излишно дърдорене на възрастните. Детското съзнание, което все още не е засилило до крайност контраста между черно и бяло, не е забравило да вижда всички цветове и нюанси, да чува онова, което възрастните вече не могат, не искат или просто не знаят как, е способно да дава отговори, които възрастните така и не намират. Намира и решения понякога, които може да включват и малко магия. Разбира се, то не успява да проумее защо светът понякога е така несправедлив, особено към жабчетата, защо някои майки все не идват без да са зли мащехи като онези от приказките и на кого всъщност е нужно разделянето на отбори в този живот. Въпроси, на които и ние възрастните нямаме отговори, но за разлика от децата, имаме цялата вина.
Главният герой Дин Ден понякога ни разказва приказки, които често пъти почти веднага забравя, та после се налага да ги измисля отначало. Всъщност разказва ги на другите деца, по-рядко на възрастните, в опитите си да им обясни поне малко света и живота, които изследва с невинността и любопитството, присъщи на крехката му възраст. През останалото време разказва по своя си детски начин за живота на децата без родители, настанени в едно специализирано заведение. Но от самото начало читателят остава с впечатлението, че нещо не е съвсем наред. Може би не с децата – с тях винаги всичко е наред, дори и с Аз съм Тути, за когото всички мислят, че не е наред, – но с възрастните, „майчиците“, както Дин Ден и останалите деца ги наричат. „Майчиците“, които много мразят да бъдат наричани така, а настояват, че са „госпожа Рут“, „госпожа Дора“, госпожа Джулева“.
А междувременно заедно с Дин Ден търсим отговори на въпроси като кой и защо е измислил тъжнотията, къде и защо недостигът е най-голям, доброто или злото е по-силно, защото отговорът май не е много ясен, още по-малко пък категоричен… Опитваме се да разберем и кои са героите и кои злодеите, но май и там няма особена яснота, а това е много объркващо, съгласете се.
Дин Ден е от групата на жабчетата в детска градина, която обаче е малко по-особена както казахме, не защото се намира извън града, а защото в нея са настанени само дечица, по една или друга причина останали без родители. На пръв поглед това е едно от познатите ни заведения от този тип. Децата са разделени на две групи-отбори – жабчета и лисичета. И уж са еднакви, но май не съвсем, защото някак си лисичетата все излизат по-умни, винаги печелят в игрите, получават по-хубавите и по-нови играчки, учат английски понякога и спят в стая с прозорци. Или както казват „майчиците“, „Дядо Боже ги е направил с по-добрия конструктор“. Иначе всички заедно учат разни неща, играят, карат се, сдобряват се, сприятеляват се, сърдят се, къпят се всеки седмък, слушат майчица Джулева докато чете приказки или майчицата с килограмите и кордьона, която свири и пее песнички, освен когато някоя муха се завърти покрай нея, пеят и те, рецитират, фантазират, мечтаят… радват се на умрялата мишка в двора и на крилцата на мухите, а от време на време дори мислят за бъдещето на света.
Те са съвсем обикновени деца, които все още имат своите родители в мислите и мечтите си, не са се отказали да ги чакат и да вярват в тях, обаждат им се по телефони-камъчета, докато играят в двора, измислят си братчета и сестри, баби и дядовци, рисуват ги, учат песнички, които да им пеят. Майките им със сигурност ще дойдат, но след известно време. Няма начин да не дойдат! Ето, Мемо например наистина има дори дядо с голям корем и кларинет, който свири по сватби със своя оркестър и понякога идва да го посети, макар „майчиците“ много да се сърдят. Тогава целият оркестър свири пред детската градина питатлимедейзората, за да чуе Мемо, че дядо му е дошъл. Техните детски умове не са способни да допуснат, че са изоставени завинаги, че родните им майки няма да дойдат да ги вземат от детската градина и че няма кого да чакат. Те не разбират изоставянето. Самите те не биха изоставили мама, освен ако не е от ония лошите мащехи, като в приказките, естествено, значи и тя не би ги изоставила, нали така? Просто и ясно. Единственото неясно все така си остава онова странно и страховито нещо, което госпожа Рут и Очилатата госпожа наричат „научен експеримент“. Възрастните много обичат да използват сложни думи, които никой не разбира!
В романа има и един по-особен герой обаче, когото Дин Ден често споменава, и това е музиката. Неслучайно основна съставка от магията, която той и Лекса тайно трябва да забъркат, за да се превърнат в лисичета и да станат умни, са три косъма от музикант. Магията, дето Алекс или Лекса веднъж я беше видял в оня свой вълшебен сън. Тя е отговорът на всички въпроси, решението на проблемите, единственият начин светът и по-специално „майчиците“ да станат по-добри към децата от групата на жабчетата. Защото музиката по принцип си е магия – една от най-големите и красиви магии в света и на децата, и на възрастните. Неслучайно и на корицата на книгата е нарисувано дете, което държи акордеон. Същият онзи, на когото да натиснеш един клавиш е като да повдигнеш слон.
Безкомпромисен, дързък и прям по детски, романът носи неосъзнатия бунт на детето срещу вечно намусените и претендиращи, че всичко знаят възрастни. Това е онази особена мъдрост, присъща на необременения детски ум, която с порастването губим, когато спираме и да задаваме въпроси. Дин Ден обаче все още не я е изгубил, въпреки че светът на възрастните го озадачава, понякога плаши, друг път просто му се струва излишно сложен, за неща, на които децата имат простички и лесни обяснения и решения. И въпреки че майка му все така не идва и не идва. Може би е заминала за Индия, а Индия май е много далеч. Дано само не е забравила, че детето ѝ я чака като всички останали, за да започне своята най-хубава приказка с „Един ден…“!
Днес, 17 февруари, отбелязваме Деня на спонтанната доброта. Той се празнува по цял свят от благотворителни организации, но не е известно кой е конкретният инициатор. Най-популярен е в САЩ. В този ден хората трябва да се стремят да бъдат добри към всички, без да очакват награда. Именно затова днес ви представяме един такъв пример от град Мизия,..
Сънят при бебетата и малките деца е тема, която вълнува всички родители, а трудното приспиване или пък честите нощни събуждания на децата са проблеми, на които често родителите мислят, че решение няма. Все още в нашето общество битуват митове, свързани с детския сън. Оказва се, че ако им се доверим, ще получим точно обратния ефект -..
Пет нови центъра за социален достъп ще бъдат изградени в малки населени места в България, като два от тях ще се намират в общините Чупрене и Ружинци . Тези т. нар. " хъбове за улеснен достъп" ще предоставят услуги на уязвимите групи и ще способстват за тяхната интеграция в обществото. Проектът се реализира чрез програмата „Поощряване..
Италианският певец Федерико Оливиери, известен с артистичния псевдоним Оли, спечели 75-ото издание на феста. 23-годишният изпълнител триумфира с песента "Глупава носталгия" (Balorda nostalgia). "Това е едно от онези неща, които изглеждат нереални, когато се случат. Безкрайно съм щастлив", бяха първите думи на Оли, когато му беше връчена..
"Неделник е тук. Какво ще научим в него: Писателят от Враца Теодор Петров ни връща в миналото за да ни представи своя първи роман „Комтитите“ за цар Самуил и неговото време. Ще празнуваме Трифон Зарезан в село Раковица в община Макреш. Празника не е отбелязван в селото от 2014 година. Сега с общи усилия на..
Неделята, в която се намираме днес е Седемнадесета след Неделя подир Въздвижение – на Блудния син. "След Неделята на митаря и фарисея, светата Църква ни въвежда в Неделята на блудния син. Състоянието, в което се намирал митарят, когато зовял към Бога за милост и не само не помислял за своите добродетели, но и не смеел да повдигне очи..
„Сгреших много, като купих тази тетрадка. Но сега е твърде късно за съжаление, щетите са нанесени.“ Това са първите думи, които Валерия Косати – една уморена италианска домакиня, съпруга и майка – записва в тетрадката, която купува в края на 1950 г. под напора на внезапен импулс. След тях животът ѝ вече никога няма да бъде същия...