"Къщата на езерното дъно"- история за страх, въображение, привличане и любов

Вероятно познавате Джош Малерман като музикант и текстописец, но и като един от съвременните майстори на романа на ужаса. Ако сте от почитателите на истории на ужасите, няма начин да не сте чували името му. Негови са "Кутия за птици" – един постапокалиптичен кошмар, който беше и филмиран със Сандра Бълок в главната роля, "Малори", "Гоблин", "Червеното пиано"…

Какво мислите, че се получава, когато един автор на истории на ужаса се заеме да пише любовна история? Получава се романът "Къщата на езерното дъно". Роман за първата любов и колко ужасяваща с неизвестните си може да е тя.

Джеймс и Амелия са двама 17-годишни тийнейджъри, уговорили се да излязат на първа среща. Сама по себе си, първата среща почти винаги предизвиква ужас, когато си на такава възраст – вече не съвсем дете, но и все още не съвсем възрастен. И двамата се страхуват, но и двамата казват "да" на идеята да излязат на разходка с кануто на чичо Боб в близкото езеро.

И понеже това е роман именно на Джош Малерман, разбира се, оказва се, че езерото крие свои тайни. Красиви и страшни тайни. Например второ езеро със своя магия. Магия, която няма нищо общо с дракони и еднорози, но има силата да накара две млади сърца да трепнат по онзи особен начин, който на възрастните винаги им липсва после. А второто езеро… Да, то също крие тайна. Крие проход към трето езеро, което…

То е различно. То е тъмно, мътно и твърде тихо. Нима езерата могат да са твърде тихи? Естествено. Като човек, който те гледа и знаеш, че крие нещо и е готов на всичко, за да го запази за себе си, но то е твърде важно за теб. Да, третото езеро също крие тайна.

Не, няма четвърто. Има една къща. Къща на дъното, която е… странно жива. Къща, сякаш готова да отвори вратите си всеки момент и да приеме своите обитатели. Чиниите и чашите стоят върху масата, картините висят по стените и нищо не се носи по водата, както се очаква. Вместо това невидима сила всеки ден пренарежда вътрешността на къщата, а вратите и прозорците се отварят и затварят в безмълвна покана да влезеш. Ами онези стъпки, които се чуват от горния етаж? И смехът, който пропълзява до ушите на Джеймс и Амелия, когато най-сетне намират път към вътрешността?...

И докато говорят за гмуркане, връщайки се всеки ден при своето откритие и своя страх, Джеймс и Амелия започват да откриват малко по малко все повече неща не само за къщата, но и за себе си. Да опознават и нея, и себе си. И да преодоляват ужаса си – от нея и един от друг. Нещо повече – да се пристрастяват, бавно и дълбоко, към къщата и към усещането за свързаност помежду им. Знаете онова усещане за свързаност с някого, с когото делите обща тайна.

"Напуснахме езерото, но езерото ни иска обратно!", осъзнава Джеймс, когато една нощ се събужда, за да установи, че стаята му е наводнена, но цялата останала част от дома му е напълно суха. И те се връщат отново и отново, всеки ден, като обсебени. Дори след като един ден къщата на езерното дъно внезапно заблестява с всички свои лампи. Под водата?...

Дали тя е капан или предизвикателство за избрани? И дали Джеймс и Амелия всъщност изпитват нужда да изследват нея или собствените си неукрепнали чувства? Чувства от света на възрастните, в който те едва са надникнали.

Въпреки бавното и мрачно изследване на природата на страха, което прави, романът "Къщата на езерното дъно" всъщност така и не изпълнява обещанието за ужас, което дава. Неговата цел сякаш е именно тази – да преведе читателя по пътеката, да му покаже дупките, скритите камъни и подводни течения, в които може да се спъне и да се откаже, да го изкуши да продължи… и когато вече стъпи на портите на страха… да го остави сам и готов да приеме онова, което чака зад вратата на странната къща на езерното дъно. Защото то може би вече не е страшно и само от теб зависи дали ще прекрачиш прага, накъде ще поемеш и какво ще откриеш отвъд страха.

Макар и притежаваща всички необходими елементи за история на ужасите, в "Къщата на езерното дъно" всъщност го няма онова усещане за истински ужасяващото, с което сме свикнали в другите романи на Джош Малерман. Вместо това историята е изпълнена с чудесата на детското любопитство, вярата в магическото, желанието да преживееш приключение с лек привкус на дебнеща опасност, но опасност, приклекнала зад ъгъла, която може би е само във въображението. В крайна сметка се получава един прекрасен, макар и малко зловещ разказ за младата любов и за привличането, което всеки от нас изпитва към неизвестното, непонятното, странното. Разказ с малко обяснения и много възможности читателят сам да ги потърси и даде на себе си, сам да напише продължението.

Колкото до краят?... Всеки е свободен да го тълкува както пожелае, дори като начало.