История за втория шанс и щастливия край

Може би вече сте попадали на романа "Щастливите хора четат и пият кафе", в който главната героиня Диан току-що бе изгубила съпруг и дъщеря в ужасяващ инцидент и трябваше да се справя с последствията от това. Трябваше да спасява опустошената си психика и сърцето си. И тя го направи, заминавайки от родния си Париж за близката, но много различна Ирландия, за да се опита да започне начисто, доколкото е възможно, ако изобщо е възможно. А в Ирландия срещна Едуард.

В края на романа тяхната история изглеждаше напълно завършена, макар и не по най-добрия начин – точно като в живота. Понякога и всъщност доста често, нещата се случват именно така и няма кой да го знае по-добре от един дипломиран психолог. Въпреки това поне в книгите краят трябва да е щастлив. Така сме свикнали. Затова можем да въздъхнем с облекчение – продължението е факт, Диан има своя втори шанс, Едуард също.

"Влюбените в книгите никога не спят" е продължението от което тяхната история може и да нямаше нужда, но читателите на Анес Мартен-Люган имаха.

Изминала е една година от завръщането на Диан от Ирландия. Намираме я отново в Париж, където току-що е станала единствен собственик на книжарницата с необичайно име "Щастливите хора четат и пият кафе", дала името и на първия роман на Анес Мартен-Люган. Успяла е да се пребори със собственото си семейство за своя малък книжен уют, за възможността сама да решава от какво имат нужда и тя, и книжарницата, а до нея както преди е верният, макар понякога дразнещо провокативен, шумен и пъстър Феликс.

Работата в книжарницата е единственото, което спасява Диан от ново потъване в депресия. Тя иска да докаже, че е достатъчно силна да живее с раните си без да ги забравя, да ги приеме и да се справи с последствията от тях, точно както в предишния роман, където същият порив я отвежда в Ирландия при Едуард. Днес това желание да поеме дъх я е върнало обратно във Франция. Време е за нова крачка. Има още хора, пред които да се доказва, но преди всичко пред себе си, разбира се. Всъщност най-вече и единствено пред себе си.

С помощта на приятно смахнатия Феликс нещата в книжарницата потръгват. Потръгват така добре, че Диан дори успява да диша с една идея по-леко, макар товарът от болезнени спомени да е все така смазващ. Е, продължава да пуши и да пие кафе с темпове, които стряскат, но всичко останало изглежда наред. Диан е готова дори да се остави в ръцете на Феликс, който е взел твърде присърце задачата да върне своята приятелка обратно в живия живот, да ѝ осигури нови преживявания и най-вече срещи с мъже. Ентусиазмът му е леко задушаващ, но неукротим.

И когато през вратата на книжарницата влиза Оливие, той изглежда и звучи като почти всичко, от което Диан има нужда в момента. Той е онова, от което сърцето ѝ има нужда, за да се възстанови.

Докато Едуард не се появява в Париж.

Не, той не търси Диан. Цяла година не е отговарял на съобщенията ѝ, не е приемал позвъняванията ѝ. И двамата са приели, че общата им история е стигнала до логичния си тъжен край. Не е болка за умиране на фона на далеч по-страшните неща, които се случват понякога. Само че този път Едуард изглежда е човекът, който има нужда от своето бягство, от своето търсене на смисъл, а двамата заедно имат нужда от малко по-различен край. Нима повярвахте, че нещата са приключили?...

Анес Мартен-Люган ни поднася една история, която звучи толкова човешки, че чак е реална. Не е необходима – читателят винаги може да спре да чете историята на Диан и Едуард още след първия роман, – но е идеалното продължение за онези, които не могат и не искат да приемат, че в книгите краят може да не е щастлив, любовта може да не е всесилна. Едно продължение, което не е от значение, но стопля. Като комбинация от чаша кафе, скъпа цигара и хубава книга.

И все пак една вратичка отново остава отворена. Ами щастливият край за Оливие?...