Европа през погледа на един американец

Културният шок е с почти същия интензитет на средно разрушително земетресение, сблъсъкът на разбирания за живота – с дори по-тежки последствия. Най-общо казано, бившият жител на американския Среден запад не намира почти нищо между Арктическия кръг и Босфора, което да заслужава особени похвали. Въпреки това чувството му за хумор, ирония и самоирония не го напуска през цялото време, макар на моменти да се трансформира в добре познатото ни мрънкане, което всички си позволяваме от време на време, а някои твърдят и че ни е станало национален спорт.

Преди двадесет години като студент Брайсън попада в Европа със своя приятел Кац и пази ярък спомен за преживяването. Днес той вече е женен и има деца, така че е време да провери дали нещо се е променило за тези двадесет години и кое всъщност – той или Европа?

Та какво всъщност се случва, когато идва отново по местата, които не е виждал от две десетилетия? И дали промените са чак пък толкова забележими или и Европа, и Брайсън не са мръднали чак толкова, колкото той си мисли и се надява.

Оказва се, че неподозирано много неща могат да се случат, когато смениш континентите и режимите. Например Бил така и не успява да открие Исус в самолета, независимо от старанието на съседа си по седалка, но пък си намира монета от четвърт долар. За пръв път в Европа вижда чудото на ненарязания хляб, пешеходна "зебра" трамвай и човек с таке, който наистина очаква да го вземат насериозно. За пръв път вижда хора, които сами си носят покупките, пакети "Житан" и човечето на Мишлен. Открива, макар и малко трудно, че Белгия всъщност е нещо като предградие на Брюксел, и че понякога Богота е по-добър избор за местообитание от Кьолн например.

Общо взето, за пътешестващия американец всичко в Европа е толкова ново и различно, толкова невероятно и непонятно ярко, че горкият турист не може да повярва, че е на същата планета, в същата реалност, от която е тръгнал.

Ами люксембургците?! Имате ли представа колко много люксембургци има в Люксембург, за бога?!... Все хора, които вероятно никога не са чували мелодията на клуб "Мики Маус", защото са от друг свят. За сметка на това свободни стаи няма и в най-забутания хотел.

Разбира се, че в един момент странстванията на Бил го отвеждат и в София, но в София от зората на демокрацията, година-две след събитията от 10 ноември 1989 г. Един американец в току-що изпълзялата от комунизма България! Като директен билет за роман на Джордж Оруел, а черешката на безумния коктейл е, разбира се, ЦУМ. Центърът на вселената в тази част на Балканите. Според Брайсън България е категорично най-интересното място от цялата му обиколка на Стария континент, макар и не най-комфортното. Но пък той е тук само за малко и разполага с долари във времена, в които българите разчитаха на купони, прекарваха една трета от времето си във висене по опашки за хляб и месо и трябваше да си синхронизират биологичния часовник с режима на тока. Той е човек, който може да си позволи да пазарува, докато местните са принудени да се борят със зъби и нокти за някоя стока. Има разлика и тя определено променя възприятията.

Знаете ли кой е най-тъжният щанд в ЦУМ? Е, Бил Брайсън го открива. Ако се присъедините към пътешествието му, ще го видите и вие. Няма да видите обаче мумията на Георги Димитров, заради която преди двадесет години Бил и Кац за малко да бъдат арестувани.

И преди да сте попитали, да Брайсън е напълно съгласен, че българките са красивите жени – ако не в света, то поне в Европа са сред най-красивите.

Бил Брайсън е автор на множество книги за пътешествия, някои от които стават истински бестселъри. Въоръжен с наблюдателност и любопитство, но преди всичко с хапливото си чувство за хумор, което на моменти минава границите на добрия тон, той определено не е типичния съвременен американец, дори и само защото пет пари не дава за политкоректност, за нашумялата напоследък свръхтолерантност, за деликатността и стремежът да не обидиш някого, дори когато си го заслужава. Той обижда, той е груб, той е заядлив, циничен и несправедлив и това въобще не го тревожи. Понякога просто отказва да приеме онова, с което не е свикнал. Няма проблем да генерализира впечатленията си от отделни индивиди, лепвайки ги на цели нации. Нищо не го спира да нарича например парижаните груби, шведите алкохолици, швейцарците скучни. Не е прав, но това изобщо не го вълнува. Хуморът му е остър, хаплив, дори неприличен на моменти, което няма да се понрави на всеки, но пък едно не може да му се отрече – откровен е, дори когато прекрачва границите, държавните и тези на доброто възпитание.