Украинката Олга Парсиак: Не мога да забравя очите на децата, пълни с недоумение и страх

Олга Парсиак е от Николаев, Украйна. Тя е университетски преподавател. Допреди година учела на английски език студентите. Първо работела в Университета по култура и изкуство, а последните 25 години от професионалния ѝ опит са в Черноморския национален университет "Петро Могила". Когато започнали военните действия на Русия в Украйна, била принудена да напусне родния град. Намира убежище при приятели в град Димово, а последните три месеца е във Видин.

Когато на 24 февруари започнала войната, Олга не мислела да заминава. Дори, в началото, когато обстрелвали околностите на Николаев, се надявала, че скоро военните действия ще свършат. Напуснала дома си на седми март преди година, когато пет часа сутринта в града били събудени от страшен грохот. Разказва, че пететажната сграда, в която живеела, се тресяла като при земетресение. Когато стигнала до прозореца, разбрала, че вече обстрелват не само околностите на Николаев, но и самия град. Видяла сгради, които горят. Тогава решава да напусна дома си. Потегля към границата с Молдова и там вижда много бежанци, потърсили спасение от ужаса на войната. 

"Когато стигнахме, имаше твърде много автомобили един зад друг, чакащи да преминат границата. Беше студен ден. Имаше сняг и дъжд. Видяхме, че покрай опашката, на която беше нашият автомобил, преминават хора. Това бяха жени с деца, бяха превозвани с автобуси от различни градове и трябваше да продължат пеша, защото автобусите не можеха да стигнат по-нататък. Нямаше мъже. Бащите, мъжете всички бяха останали.

Носеха на гърбовете си раници. Децата, дори на по 4-5 години, също имаха раници с най-необходимото. Жените имаха по един куфар и една раница. Това, което ме порази, бяха очите на децата. В тях имаше недоумение, неразбиране на това, което се случва, страх. Не знаеха защо рано сутринта, когато обикновено закусват вкъщи със семейството си, трябва да излязат и то в това лошо време, този студен вятър. Не знаеха къде ги водят. Майките бяха разтревожени и децата усещаха това. Досега не мога да забравя тази страшна картина. Двадесет и първи век в Европа, цивилизована Европа, се случва нещо толкова страшно."

През Молдова и Румъния Олга стига в Димово, където има близки. Посрещат я семейство Йошка и Милчо Хартарски. Предоставят ѝ всички удобства на дома си, но най-важна за нея е моралната подкрепа, която получава. От няколко месеца е във Видин, заради здравословен проблем, който налага по-често да посещава лекар.

"Пристигнах във Видин, успях да го обикна за тези три месеца, въпреки че ние бяхме идвали с моите приятели от Димово и преди. Още тогава градът ме порази с красотата си - стари къщи и съвременни сгради някак си се съчетават, допълват се и разбира се Дунав, който придава на града особен колорит,  прекрасната градина край брега на реката."

Казва, че е благодарна за помощта, която българската държава оказва на сънародниците ѝ. От България продължава да поддържа връзка с приятелите, съседи и колеги в Николаев, където, за съжаление, обстрелът продължава. 

"Има много разрушения. Разрушени са училища, включително и това, в което аз съм учила. Разрушение са университетите. Университетът, в който аз работех, е разрушен, както и още два университета целенасочено са разрушени. Това не са случайни попадения. Разрушени си медицински учреждения, жилищни сгради и в тях са загинали хора." 

Проблем за града сега е липсата на питейна вода. Няма и отопление, но поне зимата се оказала мека. От познати разбира, че при взривна вълна е паднал балконът на сградата, в която живеела. 

"Това са разрушителни действия, от които страдат хората. В града прозорците на почит всички жилища са закрити с дъски. Там никак не е лесно сега."

Често разговаря с близките си в Николаев, за които е важно, че имат подкрепата ѝ. Казва, че би искала да е редом с тях. Надявала се миналата година да се прибере за Великден. След това очаквала август, после Нова година, за да се прибере, но войната не спира и все още е в България. 

"Помощта на българската държава е неоценима, затова огромно "Благодаря!". Бих искала да кажа и за хората около мен. Вече казах за семейството на Йошка и Милчо Хартарски в Димово, у което бях няколко месеца, но там има още хора, техни роднини, съседи като Краса, Иво, Вера, Венета, Галя, които се отнасяха много топло към мен, прекрасни хора. Когато пристигнах във Видин, известно време бях сама, но сега вече имам приятели- Тони и Ивета, съседката Мария, която също помага. И знаете ли, където и да се обърна, и в поликлиниката, и в библиотеката, в Червения кръст, в магазина, на улицата дори, ако попиташ нещо, навсякъде срещаш усмивка. Навсякъде отговорят и се стараят да се убедят, че аз съм ги разбрала. Искам да благодаря и как да кажа, да живее България за помощта, която ни оказва. Разбира се, искам да пожелая на своята страна, на родния си град по-скоро да свърши войната. На украински искам да кажа: "Слава на Украйна!"."