Ветеран от Корейската война, постигнал Американската мечта, ще бъде погребан в България

"Причините бяха много. Аз бях два пъти в затвора, когато бях още 18-годишен. Напуснах България, защото ме обвиниха, че съм кулак, саботьор и народен враг. Докато бях в гимназията през 1950 година започна Корейската война. Тогава обясняваха, че Корея е вече свободна демократична държава, но аз слушах радио "Свободна Европа" и разказвах истината такава, каквато беше. Още на другия ден аз бях вече в милицията и още с влизането в стаята, започнаха да ме бият. Такъв бой и магаре не се бие... Втория път бях в затвора заради вуйчо ми, който имал някаква организация в Кула, но аз нищо не знаех. Заради това аз бях под домашен арест и нямах право да се срещам с другите младежи или да ходя на хорото, където те се събираха. Така реших да напусна България. Тогава границата беше оградена с бодлива тел два реда, но аз отидох на нашата нива, качих се на едно дърво до оградата  като се залюлях няколко пъти, се прехвърлих в Сърбия..."

Навремето са го наричали терорист, а в действителност е бил само едно 19-годишно селско момче, чиято буйна кръв не търпяла подчинението.

"В Сърбия животът за емигрантите беше много тежък и затова реших нелегално да ида в Австрия. На границата обаче ме хванаха и ме пратиха в затвора за 3 месеца. След това англичаните ми дадоха виза за град Триест и аз заминах за Италия. Там също беше много тежко, защото емигрантите яха много, а работа нямаше. Аз живеех в една бивша казарма на Мусолини, където въздухът не стигаше и няколкостотин човека в редица чакахме за ядене. И тогава американският консул ме повика и ме попита къде искам да отида. Отговорих му, че аз съм европеец и искам да си остана в Европа, но той ми обясни колко е добре да стана американски гражданин. Той говори, говори, аз нищо не разбирах накрая ми даде един лист да подпиша и ми каза, че ако стана американски войник, след 5 години ще получа американско гражданство. Аз подписах и след две седмици вече бях в Мюнхен и на 19 декември ми казаха да вдигна ръка и да дам клетва. Тогава не разбирах какво точно ми казват, но след две седмици вече бях в Южна Каролина на обучение като американски войник. Да минеш през военно обучение без да знаеш езика не е лесно, но аз бях много пъргав и копирах какво правят останалите. Те се обръщат наляво- и аз се обръщах, обърнат се надясно- аз също. Не разбирах всички команди, но благополучно минах обучението и след това те ме пратиха във Форт Луис и оттам, направо за Корея. Обучението ми бе за парашутист, но от самолет аз скочих само 3 пъти и капитанът ме изгони. Каза ми, че не говоря езика и ако един подофицер обучава 52 парашутисти, той трябвало да сложи трима подофицери само за мен... Така аз станах артилерист. Първо бях мерач на оръдието, после началник на оръдието и след 13 месеца, ако останеш жив, се връщаш обратно в Америка... 

Аз за войната не бих желал много да разказвам. Това е война- атакуваш, после отстъпваш и така до безкрай. Там повечето беше политика, отколкото война. А ние трябваше да се пазим, за да останем живи. Там и Господ помогна... Като навърших 13 месеца в Корея, аз заминах за две години и половина в Германия, понеже там САЩ имаха бази. Аз още не можех да стана американски гражданин, защото ми трябваше служба от 5 години..."

В Германия Генчо Нанков се запознава и се жени за Хилдегард, чиято майка е българка, а баща й германец, живял в Казанлък. Ражда му се и син. Когато той става на 10 месеца, Генчо се връща в САЩ, за да си намери работа и прибере семейството си. Започват живота си наново в град Рочестър, който по онова време наброява 246 000 души.

"Купих къща и се преместихме на 20 км от града, където живяхме в продължение на 43 години. Аз станах обикновен шофьор на градски автобус. Там бяха общо 309 шофьори и аз бях единственият, който не беше роден в Америка. Занимавах се с това в продължение на 30 години и дори представих щата Ню Йорк на 100-годишните Олимпийски игри в Атланта... Съпругата ми си остана вкъщи. Както казваха навремето в България- жената трябва да гледа децата. Тя се грижеше за къщата и градината, която беше 4 дка. Имахме също овце и кокошки. Аз, когато имах време между курсовете на рейса, продавах продукцията от градината ни на гръцките ресторанти в града... В Рочестър няма много от старите българи-емигранти. Навремето бяхме 9 човека, но сега сме останали само двама..."  

Заклет царист съм, споделя и политическите си възгледи Генчо Нанков. Той познава лично Симеон Сакскобургготски, както и  сестра му - Мария Луиза, с която жена му е близка. Още от самото начало той е с царя и съжалява, че не е успял да изпълни мисията си и да върне в България старите политически емигранти.

След като се пенсионира, издава две книги. Първата е за родното му място- село Извор махала. А историята започва още от създаването на селото през 16 век, когато преселници от Тетевенския Балкан- село Голям извор, заради безчинствата на турците по време на робството бягат и се заселват в този край, чак до Зайчар, основавайки Извор махала и Велики извор.
Подсигурил бе и 300 бройки, 250 -подарък за всяка къща в родното село и останалите искаше да бъдат раздадени на читалищата в района. Втората книга е стихосбирката с около 36 негови стихотворения "Борба за живот".


"И след повече от 60 години емиграция, България живее винаги в сърцето ми", споделяше приживе Генчо Нанков. Мечтаел за свободен живот в непознати страни, бил без пари, само с личната си ученическа карта, когато прескочил мрежата на Българо- Сръбската граница, но и с надеждата, че ще успее.
 
Напролет съпругата и синът му ще изпълнят и последното му желанието- урната с праха му да бъде погребана в родното село Извор махала в България.

Цялото интервю с Генчо Нанков- в звуковия файл