Историкът Емил Миланов: Ще ми се да срещам повече усмихнати хора

Емил Миланов е роден в село Салаш на 13 август 1947 година. Основното си образование получава в родното си село, а средното в гимназията в град Белоградчик. Продължава образованието си в Софийския университет специалност  "Обща педагогика и история“. Завършва магистратура по икономика. Започва работа като учител в град Брегово, продължава като инспектор в отдел "Народна просвета“, директор на Окръжен дом – Видин. След 1990 година е възпитател в Дома за деца и юноши в Белоградчик, а после в отдел "Закрила на детето“.

"Баща ми беше цял живот чиновник - счетоводител, майка ми работеше като санитарка в Дом за стари хора. Щастливо селско детство, гимназия в Белоградчик, участник във волейболния отбор на гимназията. Участвахме на републикански първенства и излязохме четвърти, нещо неочаквано. Та волейболът ми беше хоби до време. Другото ми хоби е туризмът. Качвал съм неколкократно планинските първенци на България.  Качвал съм Татрите, бил съм в Алжир, в Атласките планини. Волейболът отпадна, туризмът остана. Остана третата страст – литературата. Имам тази слабост благодарение на един мой преподавател в гимназията Георги Димитров. Беше чаровен преподавател."

Вместо да попадне във Филологическия факултет, записва  Философския поради много прозаична причина – загубена му е  оценката от изпита по българска литература - устен. И така Емил Миланов завършва университета  като специалист  по история и обща педагогика.

"След това си мислех, че може би е за добро. Тогава излизаше психологията на мода. И като завърших бях разпределен в кабинет за училищно и професионално ориентиране във Видин. Повече се занимавахме със завършващите 8 клас къде ще продължат образованието си. Известно време учиталствах и в Брегово. От есента станах комсомолски работник в Белоградчик. След това се върнах във Видин като завеждащ отдел "Образование“  на Окръжния  комитет на Комсомола. Контактите ни бяха със средношколска младеж. После една година бях инспектор "Начално образование“. Отговарях за всички училища в окръга. Уроци, посещения, методически обединения. С моя беден опит, беше много трудно и неприятно и може би не успях така добре да се адаптирам. И отново се върнах в системата на Комсомола. Бях директор на окръжния Пионерски дом във Видин, където бях директор три години и половина. От 1979 до 1983 година. Това бяха едни от най-хубавите ми години. Бях семеен, родиха ми се деца.  Във Видин беше интересно. Окръжните градове тогава подражаваха на столицата – театър, куклен театър, културни събития, Дом на културните дейци, видинскто писателско дружество се формира тогава с председател Ненчо Славчев. После се върнах в Белоградчик в системата на Държавен контрол, защото изкарах магистратура по икономика в УНСС. И от тогава съм в Белоградчик. После 11 години в Дом за деца и юноши след политическите промени и 5 години в отдел "Закрила на детето“.

Няма как разговорът ми с Емил Миланов да не засегне емиграцията. Неговите деца са били в Америка. Синът му се връща, но дъщеря му, която е семейна, остава там. В Канада са и двете му внучки, които са радостта и гордостта на моя събеседник. Освен това всички негови приятели на неговата възраст имат деца зад граница и споделят съдбата на възрастните българи, които всяко лято очакват с нетърпение идването на внуците си и децата си от далечните страни.

"Двете ми деца бяха в Америка. Едното ми се върна, дъщеря ми остана там. В Торонто имам дъщеря, зет и две внучки.  Синът ми каза, че Америка е за младите, здравите и немързеливите. Там почти няма несправящ се с живота български младеж. Внучките ми си идват в България. Едно лято Белоградчик се изпълва с деца и те си играеха между блоковете. Някой им подсказа от възрастните да се представят. И децата почнаха да казват: “Аз съм от Враца, аз съм от Видин, от Монтана.  И моята голяма внучка, тя беше първи клас, дотича до мен и ме попита: “Дядо, аз откъде съм?“ И аз ѝ обясних да каже, че тя е роден в Чикаго, живее в Торонто, но е българче. И тя така постъпи. Но на другата година с нея изкачвахме връх Миджур. Качихме се, там има една книга в железна кутия и в нея се записват изкачилите върха, и тя се записа: "Маги Методиева, Канада." И... това е. Ходят на българско училище…, знаят да четат. Песимист съм по отношение на това, че децата ще се върнат. Нашите внуци ние сме ги оборудвали с националната носия, имат чувство, памет, тръпка към това място, откъдето са родителите им, но след тях…не знам. На 29 баби и дядовци в Салаш, внуците, на които са 42, са в чужбина. Затова съм песимист, че отново ще се върнат. Опитвам се да запазя родовата памет и да я предавам, не случайно направих тази книга за село Салаш."

Книгата "Салаш и салашчани в миналото" е написана в  съавторство с Любка Живкова от същото село, която е дългогодишен учител по български език и литература.  Животът на моя събеседник е силно свързан с родното село Салаш, оттук са неговите корени, тук е бащиният му дом, тук са спомените му за близки и далечни години. Дълбоко в себе си той носи частица от предците си.  И като повечето възрастни българи все повече се вглежда в миналото си, за да открие така необходимите му  сила и самочувствие. Затова книгата "Салаш и салашчани в миналото“ се появява съвсем естествено и логично. Тя е събрала в себе си цялата любов и преклонение към българските традиции, към българската история, към българските будители. За тази своя идея Емил Миланов споделя:

"Идеята да се напише история на село Салаш ме споходи още преди 80-те години на 20 век, когато брат ми Минко Миланов закупи от антиквар книгата "Видин и видинския санджак през 15-16 век“- докторска дисертация на сръбския историк Душанка Лукач, в която намерихме конкретни данни за село Салаш по време на турското робство. В по-близко време моята съученичка и колежка Любка Живкова сподели, че също има намерение да се занимае с историята на нашето село. Подкрепи ни в това направление библиотекарката Даниела Боянова и редица по-възрастни съселяни, които ни помогнаха с разкази на предания, спомени и конкретни факти."

Второто му хоби са  туризмът и планините.

"Планината ми  дава много. Изпитвал съм интересни чувства. На морето като стоиш и те удрят вълните И пясъкът изчезва, и се измъква под краката ти и се и се чувстваш толкова самотен и дребен, и нещастен… Покоряването на някакъв връх те прави особено щастлив. Да не говорим, че аз съм от планинско село. Познавам вкуса на водата, която извира от буковата гора. Нещо специално е. След това като полъхне вятъра, като зашуми гората …страхотен кеф. Обичам по-високия Балкан, той е богат на вода- ручеи, извори. Трудно е да се каже кои са ми любимите планини – може би Рила. Пирин също е супер красив. Той има повече върхове над 2500 м. Човек трябва да знае силите си и мярката си до къде може."

Следващото хоби на Емил Миланов е писането. Той си спомня  за своето участие в конкурс, посветен на Христо Ботев, където получава специална награда.

"Бях последна година студент, спечелих трета награда за есе в конкурс, посветен на 125 години от рождението на Христо Ботев. Наградата беше много голяма, защото не беше парична, а ни заведоха по Ботевите места в Румъния на екскурзия. В Галац, Браила, Гюргево, Букурещ. Направи ми приятно впечатление, че още тогава 1973 година, добре се поддържаха тия паметни места, където Ботев се е подвизавал. А иначе имам много публикации в сферата на педагогиката, в държавен контрол.Сега всичко е въпрос на усещане, на преживяване и някой път човек седне и напише нещо."

За здравето си Емил Миланов се грижи като се движи активно, защото основното е – да не създава проблеми на близките си.

"Поддържам здравето си с много ходене. Всеки ден излизам навън. С раничката и туба за води и на Чачин камък. "Един човек, за да се чувства реализиран трябва да е здрав, да има съответно образование и наследници!... Бъдещето на Белоградчик е неясно, много малко хора останаха. Ако преди десетина година бяха оцелели някои цехове, можеше да останат младите хора. А сега вече и да дойдат, няма кой да работи. Едно време имаше много добри стругари. Сега ако на някой бизнесмен му трябват  50 стругари, то няма кой." – споделя Емил Миланов за града, в който живее.

Неговото желание е да вижда повече усмивки по лицата на своите приятели Северозапада да запазят оптимизма си.

"Ще ми се да срещам повече усмихнати хора, щастливи, не толкова подтиснати от немотията. Нощта не трае никога безкрай, ще дойде денят! И да сме малко по-големи оптимисти!"- ни пожелава Емил Миланов.

Целият запис можете да чуете в звуковия файл.