Изкуството като начин на живот

Рени ме кани да се качим да видя и залата по рисуване, където децата творят и създават свои рисунки и творби  под нейното вещо ръководство и това на нейна колежка. Всичко в ателието е направено артистично, красиво, с много вкус, изящество и с много любов. Личи си, че всяка вещ е минала през ръцете и през сърцето на Рени Петрова.  А създаването на студио "Рениарт“ не се случва бързо и изведнъж. Много години Рени Петрова работи като преподавател в школата по рисуване към читалището в Монтана. Работата ѝ доставя удоволствие и радост, но има неща, които не приема. Затова през 2006 година създава свое студио. Това  е място за творческо развитие, за израстване и художествена изява на деца и младежи. Тук изучават тайните на рисуването, графиката, живописта, скулптурата, композицията, перспективата. Тук на всяко дете се дава  шанс да открие себе си и да получи уроци по родолюбие.

"Родена съм в  Червен бряг, малко градче на брега на река Искър в много интересно семейство. Едната ми баба беше гражданка, другата – селянка. Имах много тежко детство, защото градските ми баба и дядо, и баща ми, попаднаха в графа "фашисти“. Оттук натам баща ми, който никога не си мълчеше, винаги беше без работа. Майка беше единствената жена в махалата, която работеше, и всъщност тя беше финансовият стожер в семейството.  Майка беше работничка в различни фабрики. И ние сме расли самички. Но днес си давам сметка колко полезно ми е било това, защото се научих на много неща. Научих се да стискам зъби, научих се да се справям с всичко, което се изпречва на пътя ми, и си давам сметка, че това тежко детство за мен е имало възпитателен ефект и се е отразило благоприятно върху моето развитие." – спомня си художничката Рени Петрова

Тя от малка обича да рисува. Още от дете знае, че ще стане художник. Любимите ѝ предмети са рисуването, математиката, българския език. Желанието ѝ е да учи в Художествена гимназия. Родителите ѝ нямат пари и затова я записват в Търговската гимназия в града. Рени не се отказва от своята мечта и продължава да търси пътя си към рисуването. Не става лесно, но се случва. Три поредни години кандидатства в Художествената академия, не я приемат. Записва Учителския институт в Дупница и го завършва със специалност “Учител по изобразително изкуство“. Работи като преподавател в Търговищки окръг, в Славотин, в училище в Монтана. Съдбата я среща с директорката на школата по рисуване към читалището в Монтана- Цветана Илиева. И това променя живота ѝ.

"Бях много поласкана. Там отидох на хонорар за смешно малко заплащане, но за мен това беше възможност да правя това, което искам, да работя с деца, които имат други потребности и желания, в среда по-различна от училищната. Аз с готовност приех. И така започна моята кариера на преподавател в читалището в Монтана, изкарах там 25 години. В един момент напуснах, за да направя частна школа през 2006 година. Имах свободата в школата да правя каквото искам и това беше хубаво. Но имаше ограничения, които бяха наложени от статута на учебното заведение, от Министерството, които ми пречеха да работя по начина, по който аз смятах, че е най-полезен за децата. Аз съм човек, който винаги търси нещо ново, нещо различно, най-доброто да е. И така направих частно студио "Рениарт“ и вече 12 години преподавам в него. Много трудно беше. Години наред го мислех, но знаех колко много неща ще ми се струпат на главата. Много години се колебаех. Не ми е било лесно през годините."

През годините студио "Рениарт“ става известно в областта със своята добра подготовка. Посещават го деца от Враца, Видин от близките селца. Интересът към школата и към рисуването е голям, много деца са минавали и през школата, и през студиото, и получават необходимата и важна за тях подготовка. Рени Петрова се отнася с разбиране към всяко дете и се стреми да даде на всяко едно възможност да открие собствения си потенциал.

"Винаги като дете се чувствах недобре от нещо, което се е случило, от несправедливости, аз се скривах под масата, плачех си и си казвах, че когато стана голяма никога няма да постъпвам така с децата. Така че давам си сметка колко много съм се учила от грешките на другите и от своите собствени. На това уча днес и децата – да не се страхуват от грешките си. Важното е да не ги повтарят и да си извадят най-добрите изводи. Децата са много различни. За мен най-важното е да  дам шанс на всяко дете да потърси да открие себе си. При мен са идвали много талантливи деца, които впоследствие са се загубвали в живота. Идвали са и посредствени деца, които с много хъс са работили и след това са успявали да се развиват в областта на изобразителното и приложните изкуства. Много е индивидуален подходът ми към всяко дете. Тези, които не са успели да постигнат това, което са искали, са малко, броят се на пръстите на ръцете ми. Но пък те като че ли повече идват при мен и поддържат връзките си с мен. Като че ли имат нужда от силата ми да вървят напред. Образовала съм се сама, но и много неща съм научила от учениците си."

Рени Петрова се гордее със своите ученици, които сега са известни архитекти, техният брой надхвърля шейсет. Спомня си за Искра Пенчева, която в момента живее и работи в Париж, Свилен Йорданов, който работи в Дубай, Светлин Петров е в Токио, Стефан Аспарухов е преподавател в УАСГ- София, Любо Драганов е преподавател в Художествената академия. Не пропуска и учениците, които сега са нейни колеги- учители, дизайнери, известни татуисти. На въпроса ми чувства ли се удовлетворена от работата си отговаря без да се замисля: "О, да!  Винаги съм работела с удоволствие. Аз превърнах хобито си в професия."

Рени Петрова ми показва залата, където работи с децата, показва ми свои картини, платна, творби. В стаите е пълно с нейни произведения, изработени през годините – картини с цветя и гълъби в полет, пейзажи, персонажи на Радичков, произведения от ръчна хартия, и такива с техниката "батик“. Оказва се, че тя е прекалено критична към себе си, никога не е правила своя самостоятелна изложба, смята, че не е на нужната висота.

"Много късно добих самочувствие да показвам това, което рисувам. Тъй като не съм имала необходимото образование. Имам нужда от специална атмосфера, за да творя. Самостоятелна изложба не посмях да направя. Иначе на учениците си организирам минимум една изложба всяка година. Обичам да експериментирам, използвам различни техники. Преди много години започнах с "батик“, с ръчна хартия, различни графични живописни техники. Това, което обичам да рисувам, са цветята и птиците. Обожавам и цветя, и птици."

Говорим си и за това как вижда света около нея през поглед а си на художник.

"За мен на този етап от живота ми светът е хубав! Радвам се на всичко, което ме заобикаля – радвам се  слънцето, радвам се на вятъра, радвам се  на дъжда. Случвало ми се е в много студено време зимата, всеки се оплаква, че е много студено и всеки бърза да се прибере, аз излизам навън да се разхождам, бавно да вдишвам въздуха, да го усещам, да му се радвам.  Обичам всички сезони и се хващам за хубавото на всеки сезон."

Обожава да пътува в България. Убедена е, че не би живяла на друго място.

"За мен България е нашата земя и мисля, че българите би трябвало да се чувстват най-силни тука, на тази наша земя. Мъчно ми е за това, което се случва. Усещам, че не мога да направя нещо кой знае какво, освен да възпитавам учениците си в дух на българщина и любов към българската земя... На млади години се стараех да трупам материални ценности, днес разсъждавам съвсем различно – духът е този, който е важен. Много е важно всички ние да оставим нещо след себе си, да продължим родовете си  и това, което оставяме след себе си, да е полезно на хората след нас. Трябва да се радваме на живота такъв какъвто е!", обобщава Рени Петрова и се обръща към жителите на Северозапада:

"Обичайте нашия Северозапад, радвайте му се, наслаждавайте му се и правете каквото можете за него така, че той да пребъде!"

Целият запис можете да чуете в звуковия файл.