Внучка на опълченец

"И днес йощ Балканът, щом буря зафаща, спомня тоз ден бурен, шуми и препраща славата му дивна като някой ек от урва на урва и от век на век!"

За моите събеседници днес- Светлана и Тина- изкачването на връх Шипка е едно много лично съпреживяване на историческите факти. Потомките на опълченеца дядо Фильо вече имат своите незабравими спомени както заедно, така и всяка от тях по отделно. Светлана, когато е била на годините на своята дъщеря, е извървяла стръмния път към върха със своите родители при минусови температури и прехвърчащ сняг, нищо, че е било през август. А Тина през лятото на 2017 година брои стотиците стъпала към върха при жестоки летни горещини. Без да се откаже от желанието си- да бъде на празника в българска носия. Защото има своя важна задача- тя е поканена да участва в програмата на честванията със стихотворение, написано специално за случая:

"Гордея се, че съм пра-пра правнучка на опълченец. Това ме прави щастлива, казва Тина и продължава:

"В Габрово се срещнах с руския генерал Касянов - директор на суворовското училище в Москва. Снимахме се заедно и ми написа на юбилейния вестник, издаден в памет на тазгодишните чествания на Шипка, пожелание за здраве и успехи. Присъствах и на внушителната заря-проверка в Габрово, с която завърши този паметен за мен ден!"

Назад през годините ни повежда майката на Тина- Светлана:

"Опълченецът Филип Петров Кирков, дядо Фильо- както пред нас, децата, го наричаха, когато ни разказваха за него, е роден на 15 юли 1861 година в село Крушовица, Плевенско. Баща му- Петър Киряков, е убит по време на службата си като войник в турската армия, имуществото му е разграбено. Според малкото известни данни за живота му, детството му е минало в родното му село. Тук получава и началното си образование, след което семейството се премества да живее в град Плевен. Не са известни причините, поради които през 1875 година, едва 14-годишен, заминава за Букурещ, Румъния, където работи в търговска къща и учи.

В опълчението постъпва на 12 май 1877 година, месец преди да навърши 16 години. Разпределен е в 6-та дружина, 5-та рота, която по-късно става 4-та рота. Шеста  дружина участва активно във всички значими битки на опълчението- Казанлък, Стара Загора, Шипка и Шейново. Уволнен на 17 юни 1878 година, когато започва поетапното разпускане на опълчението, което отстъпва място на новосформиращата се българска армия.

След Освобождението, вероятно заради оземляването на бившите опълченци и поборници, Филип Петров Кирков се заселва в село Горни Дъбник. Отпусната му е и пенсия в размер на  360 лв. По занятие Филип Петров е земеделец. През 1885 година той взема участие в Сръбско-българската война, като доброволец във Втора Плевенска доброволческа чета.

След 1901 година живее и работи в София и в Плевен. През 1923 година, заедно с още 523-ма опълченци, сражавали се на Шипка, е обявен за почетен гражданин на град Габрово. Умира на 13 март 1942 година в Плевен. На 02 юни 2008 година в село Крушовица е открита паметна плоча в чест на Филип Петров Кирков.

Подобна е съдбата на почни всички от 12 400-те българи, числящи се в личния състав на българското опълчение и на стотиците поборници, оцелели след битките на хайдушките чети и дружини след неравните стълкновения между въстаническите формирования и турската войска.

Забележителен е фактът, че след Освобождението българските опълченци продължават активно да участват в обществено-политическия живот на страната. Сформирана е Асоциация на поборниците и опълченците, които на своя втори конгрес излиза с предложение да се изкаже благодарност на руския император Александър II, като му се издигне подобаващ паметник. За изпълнението на тази задача е избран специален комитет "Цар Освободител Александър II", с председател революционерът, апостолът на VI-ти врачански революционен окръг в Априлското въстание, педагогът и мемоаристът Стоян Заимов. Инициативата им е широко подкрепена от княз Фердинанд I, от Народната събрание и от целия български народ и чудесно обогатена, с превръщането в къщи-музеи на всички домове, в които е пребивавал по време на войната руският император. По инициатива на същия комитет и с народни средства са изградени къщите-музеи в град Бяла, селата Горна Студена и Пордим, а в Плевен днес има къща-музей, парк на името на генерал Скобелев и параклис-мавзолей. Те са последният крупен и скъп дар, изграден по инициатива на българското опълчение за България, за народната памет и бъдещите поколения."

Паметникът на свободата е изграден на надморска височина 1326 метра, разположен е на изток от Шипченския проход. До него водят автомобилен път и каменно стълбище.

Паметникът е част от Парк-музея "Шипка", посветен на паметта на бранителите на прохода, които през август 1877 година отстояват позиции на връх Свети Никола, връх Орлово гнездо и връх Шипка. Решителните сражения се водят от 21 до 26 август. Защитниците показват изключителен героизъм и въпреки численото превъзходство на противника, атаките са отблъснати и изходът на войната решен. Ето какво открих в сайта на музея:

Признателността на българския народ към подвига на героите, защитили с кръвта си Шипченския проход и свободата на България, увенчава величественият Паметник на свободата, който гордо се възвисява на връх Шипка.

Той е построен с волните пожертвувания на целия народ. Откриването му става на 26 август 1934 година. Паметникът наподобява средновековна българска крепост. Той е висок 31,5 метра и към него водят 890 стъпала. Над централния вход гордо се възправя бронзов лъв- символ на българската държавност. На останалите три страни са изписани имената на Шипка, Шейново и Стара Загора- бойните полета, напомнящи за подвига на българските опълченци. По предварителния план паметникът е трябвало да бъде издигнат на Орлово гнездо, на мястото на най-тежките и най-жестоките боеве за Шипченския проход, но за да бъдат запазени скалите на Орлово гнездо като историческа светиня, за строителството е избрана съседната височина- връх Шипка, тогава Свети Никола. Връх Шипка се издига над прохода и се вижда отдалече от всички страни.

В приземния етаж на Паметника, под мраморен саркофаг, поставен на четири лежащи лъва, се съхраняват костите на загинали при отбраната на Шипка герои.  Пред саркофага са застинали на вечна стража каменните фигури на руски воин и български опълченец.

Експозицията, разположена по останалите седем етажа на паметника, разкрива героизма на руси и българи по време на петмесечната отбрана на прохода. Тя включва богата колекция от ордени и медали, снимков и документален материал, лични вещи на участници в боевете, оръжие. Там се намира копие на Самарското знаме- първото бойно знаме на Българското опълчение. От последната площадка се открива панорамен изглед към околността с възстановените батареи, траншеи, обозначени позиции, паметници и братски могили, запазили спомена за подвига и саможертвата на шипченските герои.

Сега на Шипка е спокойно. Но не така е било винаги. Надничам в спомените на строителя на Паметника Пеньо Колев-Бомбето, запазени в Държавен архив Търговище.

"Към групата си имахме и помощен персонал. Един от тях беше Иван Менев от Дралфа. Той ни носеше вода с едно буренце от 25 литра, натоварено на магаренцето Върбана (него го изяде мечка стръвница през 1929 година). А водата за строежа ни доставяше Стефан Гърбатулов от Шипка със столитрова бъчва, теглена с волове. Най-възрастен беше 75-годишният Христо Михов от Шипка, който е превел навремето руските войски през Балкана. Той по цял ден ни клепеше длетата и шилата. Върхът беше пронизан с куршуми и гюлета. Виждаха се и полузарити кости: черепи, ръце и крака, събирахме ги за костницата. Хем ни бе страшно, хем гордо! Времето тук се променяше много често. Веднъж от мълния имахме засегнат човек на скелето. Смъкнахме го, лежи като мъртвец, в земята го заравяхме и в устата му духахме, еле оживя. Една есен ни изненада голям сняг. Беше затрупал през нощта землянките и понеже вратите им се отваряха навън, едвам излязохме, и то през покривите. И то какво да видим: магарето ни се беше отвързало, изяло хляба и чертежите- от тях беше останала само главата на лъва. Хем смях, хем яд!..."

Работело се от началото на април, та до края на октомври на 1928, 29 и 30-а година. След Петковден строителите напускали строежа и с радост, и с тъга, тръгвали за вкъщи. Зидарията на паметника най-сетне била завършена. Пеньо поставил и последния камък на върха. Но на тържественото откриване го забравили в суетнята и не го поканили сред политиците и високите гости... (Можете да научите повече тук.)

Пеньо Атанасов е роден на 02 юни 1902 година в село Дралфа, Търговищко. През 2012 година на родната му къща е поставена паметна плоча. Началното си образование бъдещият строител завършва в родното си село, а прогимназия учи в село Кръшно. Строителство започва да практикува от ранни младежки години като помага на баща си, за когото има данни, че е изпълнявал строежи с прочутия Уста Кольо Фичето. Пеньо служи войник в трудовия набор в Шумен при инж. Харалан Стоянов. Там усвоява разчитането на техническа документация, поради което го наричат "инженерина". По-късно защитава майсторско свидетелство за строител-предприемач на Варненската търговско-индустриална камара.

През април 1928 година е нает за изпълнител за довършването на паметника на Шипка. Строителството се ръководи от група архитекти с ръководител Атанас Донков, изготвил всички екзекутивни чертежи, детайли, скици и шаблони и инж. Минчо Заяков, инженер-конструктор. Те вдигат буквално Пеньо Атанасов от строежа на почивния дом на телеграфопощенци край Варна. Изключителната спешност е наложителна. Започналият строежа през 1926 година предприемач Илия Мъглов е напуснал заедно с хората си, поради лошите природо-климатични условия на върха. В края на април ненавършилият 26-годишна възраст Пеньо Атанасов започва работа. Заедно с него са 14 каменоделци балканджии от Габровско, Търговишко и Казанлъшко. Най-възрастен е 75-годишният Христо Михов от село Шипка, а най-млад е Иван Менев от село Дралфа. Строителите спят в 4 изкопани от тях землянки. Материалите се доставят до върха с биволи, катъри магарета и една желязна кола. Много често и на ръце. Каменните доломитни блокове добиват и обработват на самото място, а пясъкът се извозва от речните корита в селата Енина и Мъглиж. Приспособяват малка строителна механизация с направата на един чамов  хаспел, валяци и въжета. През 1929 година успяват да доставят малък бензинов двигател, който значително ги улеснява. С големи трудности и лишения успяват да довършат строежа през 1930 година.

Пеньо Атанасов Колев-Бомбето е сред поканените за официалното откриване на паметника на 26 август 1934 година, но присъства заедно с бригадата си сред стохилядното множество в подножието на върха. На самия паметник не е допуснат. Несправедливо обиден, той повече от 30 години не посещава строежа на живота си. Пенсионер от 1962 година, продължава да работи и обучава млади строители на различни обекти във Варненско, Шуменско и Търговишко. Умира на 85-годишна възраст в Попово, където е погребан. Награден със Златна значка "Майстор Кольо Фичето" през 1972 година, Народен орден на труда- бронзов през 1976 година и е удостоен със званието "Заслужил строител" през 1985 година. Документите от личния фонд на Пеньо Атанасов Колев-Бомбето се съхраняват в Държавен архив Търговище. Автор на материала е Галентин  Караславов, от Държавен архив Стара Загора.

През юни 2017 година строителят на Паметника на свободата на връх Шипка Пеньо Колев-Бомбето стана Почетен гражданин на Попово посмъртно. Безсмъртни навеки остават надписите, издълбани върху редените от него свещени камъни. В костницата на паметника, врязал се в небето като продължение на планинския връх, е изписано: "Българино, склони чело пред туй свято място, заветен паметник на вечната дружба между българи и руси, увенчали с кръвта си нашата свобода!" и "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!"

"Тази памет трябва да се носи във всяко българско сърце", казва Светлана Тодорова и слага точка на днешния ни разговор. Казва го като българка, като потомка на опълченец, като майка, която иска достойно бъдеще за своето дете.