Един млад човек от Видин в театъра

публикувано на 30.12.16 в 15:21

Снимка: Ивайло Петров Личен архив

''Заедно'' - 30.12.2016г.

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

В последния за 2016 година брой на предаването "Заедно" избрах да говорим за театър. Запознавам Ви с най- новото попълнение в трупата на видинския драматичен театър. Това е Ивайло Петков, ученик в СУ "Цар Симеон Велики" във Видин, доброволец в Младежкия съвет по наркотични вещества, любител на кучетата, въобще една разностранно развиваща се личност и глас, който звучи в нашия ефир. Но днес ще ви го представя и като театрал. Иво вече е участвал в две представления на видинския театър и в едно на самодейната трупа в град Кула, та има за какво да си говорим.

Започваме разговора с Ивайло Петков със спомените му за началото на осъзнаването на любовта му към театъра. Той разказва, че от ранна детска възраст е искал да ходи на театър, не на куклен театър, а на представленията в драматичния. Родителите му го водят редовно, когато е бил малък, а сега Иво признава, че не пропуска представление на видинската трупа и се опитва да посещава и всички гостуващи пиеси на видинска сцена.

"Моята първа по- мащабна театрална постановка беше през 2015 година, края на лятото, когато поставихме с видинския драматичен театър "Кучета" по повестта на Константин Сергиенко "Сбогом, долчинка". Първоначално ме беше много страх и до ден днешен актьорите се опитват да ме научат, че е нормално да се притесняваш преди да излезеш на сцената. Няма професионалист, който да не се притеснява, пък камо ли аз, който не съм професионален актьор. Но тогава, преди първия ми път, притеснението наистина беше в по- големи размери, но екипът успя да ме предразположи и всичко протече добре. Разбира се, аз много се бях притеснил, но при качването на сцената просто ти забравяш за страха и започваш да вършиш своята работа, защото хората са дошли да гледат театър, отделили са от личното си време, от своите финансови средства и никой не го интересува ти професионалист ли си, не си ли, кой път ти е това, те са тук, за да гледат театър и аз не мога да разочаровам видинския драматичен театър", разказва Ивайло.

Младият човек не крие възхищението си от работата във видинската трупа на актьорите от драматичния театър.

"Като цяло актьорската професия не лежи, според мен, толкова на тези холивудски актьори, които купуват скъпите коли, скъпите имения и са най- най. Докато повече достойнството на тази професия лежи на такива актьори, каквито има във видинския драматичен театър. Актьори, които, въпреки че мазилката може да пада върху главата им, въпреки че покривът тече, въпреки всички препятствия, пред които са поставени. Всеки вижда пред какво ужасно състояние е поставен театърът. Материалните облаги няма да ги коментирам, просто не смятам, че е редно. Но те продължават да играят, те продължават напред с високо вдигната глава и играят за всички нас. И те знаят, че докато продължават да изкарват от салона просълзени и замислени хора, каузата не е загубена и има за какво да се борим. Това е може би възрожденска мисия, защото още Гьоте го е казал: "За да създадем нация, първо трябва да създадем театър", което е от изключителна важност. Управниците наистина трябва повече да мислят и да отделят повече време за театрите, защото това повдига националното достойнство, самочувствието на едни хора. Мен ме притеснява повече, че като че ли губим младата аудитория. Тази, която след време ще трябва да приеме щафетата, ако мога така да се изразя, и искам някак си да я вкараме от дискотеките в театралните салони. Искам да вкусят от магията. Със сигурност той не е за всички, но на мен ми става мъчно като гледам как моите връстници сме малцинство в салона. Те се броят на пръстите на ръцете ми, което е жалко, защото, ако няма млади хора да продължат мисията на големите актьори, може би техните усилия ще се окажат напразни."

Да, прав е Иво, трябва да върнем децата и подрастващите в театралния салон, защото какво е театърът, ако не един преразказ на живота. И така младите хора ще могат да намерят правилния път през него, а не да се лутат, както правят сега.

За накрая оставих въпросите от рода на любим актьор и любима пиеса. Оказа се, че няма такива. Всички актьори са му любими и всички пиеси харесва. Не се подготвя за роля като гледа записи на колеги актьори и няма колекция с класически пиеси. Иво смята, че така само ще се обърка повече и иска сам да намери своята сценична идентичност. Вече дори е бил на турне в четири български града през тази есен. Интересен бе и ъгълът, от който погледнахме театъра- през очите на младите хора, които много слабо се интересуват от това изкуство и почти не влизат в театралния салон. За съжаление, Ивайло не успява за сега да измисли начин, с който да се заинтересуват младежите и те да подсигурят новите сили, които са нужни на провинциалните театри, за да продължат съществуването си.

Все пак Ивайло пожела на колегите си, играещи в малките театри в Северозапада, независимо дали са професионални, или самодейни, да не престават да творят, да не се отказват, защото само така ще може да се продължи важната мисия на българския театър.

Цялото предаване с гост Ивайло Петков чуйте в звуковия файл.