Днес е голям български празник - Ден на народните будители. Ден, в който отдаваме почит на онези, благодарение на които сме се осъзнали като народ и сме се запазили като народ в тежките времена, които сега наричаме ту робство, ту съжителство, ту присъствие.
Сред най-тачените народни будители са хора като отец Паисий Хилендарски, Братя Миладинови, Раковски, Левски, Каравелов, Вазов и много, много други. Тристате секунди, с които разполагам няма да стигнат да ги изброя всичките. Затова ще си позволя да цитирам един от тях.
Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува. Приятно е, но да има и една от тия две болести: или млада жена, или стар ревматизъм; лежиш, лежиш, а мисълта ти като у немец, пълна и богата като готварница, дълга и безконечна като суджук – суджук, с който във виенския райхстаг немците и маджарите бият по главата славянските депутати; а въображението ти като у арапин, силно и остро като тюмбекия – тюмбекия, която е крайно полезна за краставите народи, – пламенно и възвишено като дим. Дим, дим! под който ние българите така сладко спим. Мислиш, мислиш, пък се попротегнеш като философ, прозевнеш се като дипломатин, почешеш се в тила като политик и ако ти позволи жената или ревматизмът да заспиш, то спиш като Крали Марка. Заспиш и сънуваш... Но какво сънуваш? – Сънуваш, че светът прилича на кръчма и че гладните, дрипавите и измръзналите народи са се събрали в нея и на колене въздават хвала Бакхусу.
Това е откъс от фейлетона „Политическа зима” на Христо Ботьов, публикуван преди цели 141 години в неговия вестник „Знаме”.