Васил Иванов: Писането на стихове става спонтанно

„От едно село са с учителя ми, с когото заедно са учили. Той ни разказваше за него – даваше ни пример как е изучил, завършил, станал художник, а после става и поет. Това е първата ми среща с поезията.” Васил Иванов учи в гимназията в Белоградчик. 

„Тук за пръв път се срещам с един приятел, също ученик, по – голям от мене – Емил Павлов. С него за пръв път проведох разговори за поезията. Той ми даваше съвети, че трябва да се спазва ритъм, стъпки, рими, да има мисъл, чувство.” Като ученик в гимназията младият поет не пропуска да си купува новоизлезли книги с поезия. Като гимназист той публикува и първото си стихотворение в местния вестник „Белоградчишко ехо”. През 1964 г. Васил Иванов отива на младежка бригада на Белмекен. На посещение при бригадирите идва Тодор Живков с цяла група певци и други културни деятели. Тогава за пръв път се изпълнява преработеният текст на химна на България. Сред гостите е и авторът на текста Димитър Методиев. Васил Иванов разказва, че животът му е поднасял много случайни срещи с поетите и поезията. На един банкет той чува едно момче да си рецитира негово стихотворение. Такива признания са най – голямата награда за писателя. Творчеството за Васил Иванов е спонтанен процес. В един ден може да напише три стихотворения, но може да минат месеци и дори година, без да измисли нито ред. 

„Писането предимно ми се случва нощно време. В съзнанието ми отпред се появява като черна дъска все едно и невидима ръка почва да пише с бял тебешир думи. Аз чета, повтарям, повтарям, да не ги забравя – така цялото. Като свърши, ставам и го записвам.” 

Поетът е скромен, той не желае да го величаят.

„На мен и едно „здравей” ми стига” – казва в свое стихотворение. Сега е подготвил поредица от тематични поетични сборници. В тях е събрал стихове на български поети. Подготвил е и календар, в който са вписани рождените дати и датите на смъртта на българските творци. Но търси спонсор, за да бъдат издадени. 

„Това е нещо, което ще  се запази. Това е памет. Аз така го разбирам. На мене това ми е достатъчно, че нещо съм направил, че нещо съм оставил” – скромно завършва разказа си поетът.