За стиховете, пагоните, мълчанието и за новия живот на старите гари си говорим с поета Георги Атанасов

"Всеки, роден край Дунав, познава това чувство. Реката сякаш ни прави малко по-бавни, но по-дълбоки и мислещи хора", казва Георги Атанасов. Поетът е роден в Лом, но от години е жител на София. Реката е причината поетът да се връща в своя роден град при всеки важен повод, макар да отсяда в хотел, защото отдавна родният му дом не е негов... Лом е първият град извън столицата, в който първи стъпки от самостоятелния си живот прави новата книжка със стихове на поета- "Осмият цвят на бялото". Е, имало е защо! Дни по-късно в страницата си във Фейсбук Георги Атанасов написа:

"Незабравими срещи. Дълбока благодарност на всички и всеки, който участва в организацията- на Жана Замфирова, на кмета Пенка Пенкова, на служителя в културата Наталия Стефанова, на литератора Любомир Замфиров... Благодаря!"

Казват, че човек най-точно се съизмерва със себе си, когато нареди сегашните си стъпки до тези, оставени от детските му крачета. Там, при детството, се върна Георги Атанасов, за да представи пред читателите своето поетическо бижу "Осмият цвят на бялото". А от дистанцията на годините вече е по-ясно и по-лесно да се види, че словото, изразено в думи, но и в цифри, е насочвало май всички важни избори в живота на Георги Атанасов. Той избира да учи в математическа паралелка в Ломската гимназия, но там пише и първите си стихотворения. Влиза във Военното училище в Шумен, но с изпити по математика и... литература! Започва кариера под пагон, но го откомандироват във Военното издателство, за да стане строителството с думи негова работа, но и не само. Защото освен че редактира чужди текстове, поетът реди и своите първи книги.

Докато един ден, някъде там след петата му книжка, го застига тъгата на забравени в праха, недокоснати нито веднъж от ръката на любопитен читател, тонове български книги. И поетът спира да издава. Двайсет години не показва нищо свое на хартия. Но словото, както вече казахме, е белег по рождение, от който отърваване няма. И идва в живота му една уж-случайност, която го връща в неговата изоставена пътека.

"След 20 години мълчание опаковах тези стихотворения и ги издадох", написа собственоръчно на първата страница на своята стихосбирка поетът, когато ми подари книжката, наречена "Опаковани различия". После идва веселата корица на стихосбирката "Зеленика". За да стигнем до бутиково изисканото томче на "Осмият цвят на бялото".

Надничам пак в страницата на поета във Фейсбук и там откривам "преразказ на съдържанието", нанизан елегантно от Женя Железова. Щом е във Фейсбук, значи може, си казвам, и решавам да го цитирам, защото ще е несправедливо да не го направя!

Ето го:

"В очакване на срещата с Георги Атанасов- приятелски колаж чрез заглавия от последната му книга "Осмият цвят на бялото". Завръщайки се зад оградата на старите къщи, там, където гнездата оживяват, Поетът търси памет за себе си. Високо в тревата изострената чувствителност на сетивата му открива усещането за пролет и за път, който извежда до опорите на духа. Поривът за знание го превръща в изтъкан от доброта търсач на тайни природни кодове. Вълнува го мистичният език на виното, чийто превод е невъзможен без уталожения в самите му недра спомен за слънчев вятър. Геномът на неговите думи води през върби и коприва, изкушава с аромата на череши и малини, оглася с жуженето на пчели и подслажда с меда им. За да ни изведе до онази пределна яснота, която е вложена в заглавието на книгата. Осмият цвят на бялото е всичко онова, което, без да можем да видим, усещаме с цялото си същество." Ами това е.

Създава Бог един човек и после чупи калъпа- казва нашият мъдър народ. Така ли е и със стилистиката на поета?

"Поезията е всичко онова, което е извън нашата сетивност", казва Георги Атанасов. И защото споделянето е важен процес за хората, които живеят чрез словото, заедно с пишещи приятели създадат свой кръг на общуване- наричат го Кръгът "Смисъл".

Стихотворението е от книгата "Зеленика". Посветено е на поета Ивайло Балабанов. И защото за мен живата връзка между двамата поети е моята съгражданка- поетът Анелия Гешева, отивам с диктофон при нея.

"За първи път се срещнахме на някакво литературно събиране. Бях чела някои неща от него. Впечатли ме със своята деликатност, с едно много приятно чувство за хумор. И започнах да търся неговите стихове. Сега вече си позволявам да кажа, че го познавам- дотолкова, доколкото той позволява да бъде познаван. Георги е един изключителен човек. С много тънък усет за хората- нещо, което, за съжаление, все по-рядко се среща. У него има една яснота за нещата, едно очистване от незрелите илюзии, което го прави един мъдър човек. Книгите на Георги, като ги отвориш, не можеш да ги оставиш, докато не ги прочетеш няколко пъти. Няма насищане. Четеш и при всяко ново прочитане слизаш пластове навътре в думите му, където в крайна сметка намираш себе си. Това е големият поет, който те кара да научаваш неща за себе си. Не за него. За себе си. Вярвам, че ролята на твореца е да измие със словото си това, което е затлачено в обществото. И Георги го прави със съвършенство. Със съвършенството на бялото", казва Ани.

В разговор с Георги Атанасов, преди представянето на стихосбирката "Осмият цвят на бялото" в родния си град Лом, той ми призна, че много му се иска чакалнята на старата железопътна гара в Лом да бъде съживена и да се превърне в място за срещи, където да бъдат представяни книги, да се редят изложби, да се случват камерни театрални постановки и концерти.

"Тази идея вече получи подкрепа от кмета на Лом Пенка Пенкова и от много ломчани и се надявам старата сграда скоро да има нов живот", казва нашият събеседник днес.

Гостуването му в родния край беше сладко, но за кратко... Намирам го отново в София. По телефона. За да го върна пак там- в родния му град. С въпроси за първото стихотворение, за пагоните, за книгоиздаването и четенето... За да стигнем отново до мълчанието. И до преодоляното мълчание. Така изкачваме поредната извивка на спиралата, разчупила затворената крива на едно отсъствие. Защото новата книга на поета Георги Атанасов- "Осмият цвят на бялото" грее в ръцете ми с чистата си корица, с пастелния тон на стиховете, с дълбочината на осмислените болки, страсти, надежди. "Добре дошла и добри срещи с добри хора", й пожелавам.

СПОМЕН ЗА СЛЪНЧЕВИЯ ВЯТЪР
Наесен въздухът е сладък и опушен-
разрошен, русоляв, с очи на топъл кестен.
А вятърът е тих и плаче му се често,
че в две узрели круши няма да се сгуши.
Че ябълката сладка вече е обрана.
Че червейче не беше в мислите й грешни...
И вятърът отвя в тревата суха лешник
и в лешника се скри. И лешникът се хвана.
Преди да го погали лист от листопада,
преди с уста на шипка сняг да го целуне,
той, слънчевият вятър, в шумата потъна,
където есента е хубава и млада.

Хубава и млада вечер ви желаем и ние- екипът на "Калейдоскоп" днес- Ваня Минева и Лъчезар Симеонов. В това издание специално участие има и колегата от Лом- Владимир Недев. За което благодаря!