Стрея Пунчева: "Обичам моя Видин"

"Обичам моя Видин", казва ми тя.

Затова си обещаваме да говорим по-малко за нея и повече за Видин. И започваме разходка през последните 50-на години, като се опитваме да отключим спомените за аромата, атмосферата, делниците и празниците на хората, които са живели в този красив и уютен град. Говорим си за градинаря Бай Сашо, който с такава любов поддържа парка на града, че всички наричат този парк по домашно му Градината.

"За мен и моето семейство това е нашият двор. Дворът, в който съм играла със сестра ми, със съседските деца от нашия квартал- "Калето", дворът, в който и до днешен обичам да се разхождам. Моето любимо място във Видин", признава Стрея.

Редим стари снимки между чашите с чай на малката масичка в светлия и приветлив дом на Стрея и къде с усмивка, къде със сълза в окото, подреждаме пасианс от мигове- детство, ученически години, абитуриентски вълнения, първи срещи, разходки по Гезмето...

Не е бил лесен животът на Стрея. Но тя винаги е пазила лъчезарната си усмивка. Защото всеки ден работата й е изисквала тя да е красиво облечена, да е с прическа, да е сложила червило и грим, защото всеки ден в продължение на 25 години е била част от най-красивите празници на хиляди видинчани- техните сватби, изписванията на децата им от Родилното и даването на име на новородените.

Колко усмивки общо прави това? А колко добра енергия, колко голямо сърце трябва да има човек, за да прибере в себе си всяка своя лична човешка тревога и да посреща младите жени в бели рокли, които, тревожни и щастливи, прекрачват прага на ритуалната зала с ритуалното усещане, че започват нов период от живота си?

"Сложна математика", смее се Стрея.

И докато подреждаме снимките, няма как да не питам и за нейния баща, когото познавах за малко време, но който преди години ме спечели завинаги още при първото ни здрависване и първите ни разменени думи- чичо Майер. Така го помня и пазя в сърцето си. Авторитетен, директен, категоричен във всяка своя дума. Винаги изправен и горд- и като осанка, и като дух. Негова голяма болка бе видинската Синагога. Тази болка той остави на своята дъщеря. И нищо, че няма добри новини за съдбата на отдавна занемарената красива сграда, минаваме в спомените и през нея. Не може да не го направим, защото в началото на нашия разговор си обещахме да сме откровени докрай...

Живот шарен, събития и съдби всякакви са пресичали пътя на усмихнатата жена, родена под знака на Лъва, възпитавана в уюта и подредеността на еврейските традиции, отгледала две деца, баба на прекрасни внуци, доверен приятел и силен човек, превъзмогнала болката на тежки лични загуби, но винаги останала вярна на кодираното в името и призвание- да бъде светлина за хората, с които е. Защото Стрея означава Звезда.

Завъртаме стрелките на часовниците в обратна посока и отиваме в средата на миналия век- във времето, когато рокендролът беше млад, руският език беше задължителен в училище, децата носеха чавдарски и пионерски връзки, Апостол Карамитев и Гинка Станчева бяха всенародни любимци, по кината въртяха филмите "Специалист по всичко", "Утро над родината", "Рицар без броня", "Бялата стая", "Любимец 13"... Време, когато, като се кажеше каубойски филм, всеки веднага се сещаше за "Лимонадения Джо", когато Луи Дьо Фюнес разсмиваше киносалоните в "Полицаят от Сен Тропе", "Фантомас" и "Лудостта на величията", когато Жан Маре направи "Желязната маска", а Жан Габен и Ален Делон промениха необратимо Франция и света с филма "Двама мъже в града". Време, когато руското кино създаде "Кавказка пленница", "Карнавална нощ" и "Диамантената ръка"... Време, когато телевизията беше черно-бяла, а в новогодишната нощ всички българи посрещаха 12-тия час със скечовете на Татяна Лолова, Григор Вачков, Хиндо Касимов, Димитър Манчев, Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Георги Парцалев и Никола Анастасов... Време, когато Видин беше малък град.

"Видин го помня като един красив, много зелен, уреден град. Чист град. Беше малък, китен град. Аз съм израснала в квартал "Калето", където са били всички евреи. Там сме имали собствена къща, в която беше цялото семейство- майка, татко, сестра ми, баба, дядо. Комшиите ни бяха много добри. Повече от половината българи, имаше арменци, имаше и цигани. Всички живеехме като едно семейство. Имала съм прекрасно детство. А Градската Градина! Имаше един градинар, чичо Сашо. Никога няма да го забравя! Той така хубаво поддържаше градината. Цветята бяха разкошни. Играехме там до късно вечер- не можеха да ни приберат от улицата", разказва Стрея.

Слушам я, а очите ми дръпна красив свещник- от онези, с девет гнезда, каквито трябва да има във всеки еврейски дом.

"Това е менура. Пали се на Ханука- празника на светлината", обяснява ми Стрея.

Дали като момиче поне за миг си е представяла, че ще бъде част от сватбения ритуал на стотици, ако не и на хиляди хора, и че голяма част от живота й ще мине в официални дрехи, с българския трикольор на гърдите- през всеки ден от годината- през пролетта, лятото, есента и зимата?

"Не. Не съм предполагала. Като дете съм учила в училище "Свети Климент Охридски", в "Калето". Първата ми учителка беше другарката Икономова. Много деца бяхме- по 4-5 паралелки на випуск. Много весело беше. Много приятели имам от онези години. Някои от тях си отидоха... Докато аз пораствах, разрастваше се и Видин- развиха се комплексите, имаше работа за всички- Химкомбинатът, заводът за помпи, консервната фабрика, заводът за режещи инструменти, мебелният завод... Имаше Млекоинститут, млекоцентрала и месокомбинат, завод "Вида"- за ризите, имаше порцеланова фабрика, керамичен завод, обувен завод имаше даже. После на неговото място направиха Ферибота. А, имаше и завод за обработка на тръстика... Хората имаха работа. Пораснахме. Живееше се спокойно. Хората работеха. Ходеха на почивка. Сега, като видя как хора с висше образование ровят в кофите за боклук, защото с пенсиите си не могат да преживеят, направо ме боли сърцето...", подрежда спомените си Стрея.

Поредният албум ме провокира да питам за абитуриентския бал.

"Роклята за абитуриентския бал ми я уши леля Ленче. Много добра шивачка. Да е жива и здрава още много години. Тогава имаше хубави български платове. Който иска, можеше да си купи и вносни- но българските планове, от обикновената басма до най-фината коприна, вълнените платове също бяха много качествени. Абитуриентският ни бал беше в единствения голям ресторант- тогава това беше "Балкантурист". Завършила съм Втора гимназия "Лиляна Димитрова"- после тя стана чуждоезиково училище- сегашната Английска гимназия. Бяхме седем класа. Беше забавно- изглеждахме различни с официалните рокли... Събираме се и до сега всяка година. Само дето оредяваме и ставаме все по-малко...", остава отворена тази страничка Стрея.

Пътеката на спомените няма как да не мине и през видинската Синагога. В какво състояние е сградата знаем всички. Много обещания са давани пред входа на достолепната някога сграда. И всички те останаха празни приказки. Поне до днес. А тези, които наистина ги е грижа, не могат да направят нищо без добрата воля на държавата.

Проекти за спасяване има. Един от последните е на Тихомир Жиков, който завършил Варненския свободен университет "Черноризец Храбър" през 2013 година, с магистърска степен по архитектура, със специализация в областта на опазването на културно-историческото недвижимо наследство. Дипломната работа на младия архитект е: "Реставрация, консервация и адаптация на видинската Синагога и средата й". За да сме точни, това не е нито първият, нито единственият проект. Има и други.

Но реални стъпки някой от тези проекти да се случи, държавата така и не предприе.

"Това е най-голямата ми болка. Нищо не можахме да направим. Ние сме останали не повече от 15 човека- за съжаление нямаме нито материална, нито физическа възможност да се справим с такава задача. Не ни е по силите. Проекти има. Предадени са в Областната администрация. Наскоро архитект Любомир Станиславов е водил разговори с областния управител и кмета на Видин. Но средства няма. Има отворени дарителски сметки- преди години, когато Нина Чилова беше народен представител, ни посъветва да ги направим. Направихме ги. Не е постъпила в тях нито стотинка", откровена е Стрея.

Синагогата през 1949 година е одържавена, без никой да иска мнението на еврейската общност в града. След 1989 е върната на еврейската общност- пак без никой да ги пита. Преди няколко години видинската организация по свое желание предостави на държавата сградата- с надеждата, че така ще може да я спаси. Но пак нищо не се случи...

Подреждаме снимки от различни години- цветни и черно-бели. Виждам Стрея с различна дължината на косата и в различни служебни облекла- черен костюм, червена рокля, бяла блузка и тъмна пола... Неизменен е само трикольорът. Различна е обстановката в ритуалната зала. Бебенца и булки, облечени по различна мода. Променят се чашите за шампанско и леките коли на младоженците. Минават годините.

"Няма да забравя една неделя, през август- бяха записани 40 кръщенета! Имали сме по 30 сватби на ден... Отделно изписвания на бебета в Родилното. Ходехме и в "Дом майка и дете", там също давахме имена на децата. Годините минаваха. Женя родителите, кръщавам децата им и един ден идват същите тези пораснали деца и те за женене... Случваше се на улицата майки да казват на големи вече момичета и момчета: "Тази леличка те е кръщавала". А някои дори се шегуваха- "О, ето го нашия поп!" Сега, като чета, че са родени 380 бебета за цялата 2015 година, ми става много мъчно. Няма млади хора във Видин. И няма да има. Защото трябват предприятия, където да работят. Жалко е, че градът пропада... Възлагахме надежди на моста- нищо. Ускорена железница щяха да пускат- нищо. Пътя щяха да оправят- не се случи... Дано, дано градът започне да се променя към добро. Дано!"

Стрея Пунчева. Еврейка с име на Звезда. Една земна жена, която носи Видин в сърцето си от мига на своето раждане. Обича своя град и никога няма да се откаже от вярата, че животът в него може отново да бъде спокоен, ведър, подреден и щастлив. Такъв, какъвто го помни от своето детство.