Писмо на оградата

"А писма още идват", казвам.

"А, някоя стара сметка за ток", бърза да обясни съседка- и тя на преклонна възраст.

Заболя ме. Да, всички знаем, че през последните години селата в Българския Северозапад бавно умират. Но знаенето на този факт не прави болката по-малка, когато не просто гледаме статистики, а сме там- пред опустялата къща, с пъхнатото в оградната мрежа писмо, което няма кой да прочете.

"Аз имам майка, която си е от това село- Чифлиците... Тя вече е на 70 години.

Грижа се за нея, а както за нея- така и за другите възрастни хора от селото се грижа. Чувствам се доволна, когато направя нещо полезно и добро за тях. Обединеното кметство е от четири населени места- Горен и Долен Чифлик, Извос и Пролазница. Много празни къщи има. Общо в кметството са 78 човека. Мъжете са значително по-малко. Много вдовици има... Възрастни самотни жени. Трябва да им се помага. Дали за лекарства, дали за нещо друго, което им е потребно в домакинството- обаждат се и аз им пазарувам. Моята баба е от тук. Моята майка сега е тук. И аз милея за това красиво място. Някой ден и аз вероятно ще се прибера да доживея дните си в нашето село", обяснява ми Савина Спасова.

От село Чифлиците започнах днешната снимка на малките планински и полупланински селца от Българския Северозапад. И продължих с истории- вчерашни и днешни, от други селца.

Събрах ги заедно, защото през последните две десетилетия най-сигурният и постоянен факт от живота в нашия Северозапад е фактът, че селата умират. А с тях умират шарените спомени на нашето детство, умират уникалните говори на нашия край, умира паметта за нашите корени. Остават открехнати старите портички, тревясват пътеки и пътища, пригърбват се пустите къщи...  Ето как ме посрещнаха на прага на зимата няколко възрастни жени от селцата Подгоре и Киреево, община Макреш:

"Кажете там, куде треба- че не иде доктор в Подгоре... Като падне големия сняг- е ужас... Единия телефон ни е връзката с близките. Ако успеем да се свържем, че и това е проблем..."

С мобилен телефон в джоба на престилката, патерица в едната ръка и лопата за сняг в другата, очакват студеното време нашите баби и дядовци от планинските и полупланинските селца на Северозапада. Друг е говорът, но болката в думите е същата в друго селце- Репляна, община Чупрене, където ме срещна и изпрати още една малка, пак предимно женска компания:

"Кад сам била млада, 10 години съм работила в стопанството. После ми се ожени син и съм гледала шест години внучета. И после още 10 години съм работила в нашия цех. Докато се пенсионирах. А като се пенсионирах, се разболях... Пенсия са ми дали 136 лева", споделя една от жените.

"Това, що го гледаш, ми смо га работили", обяснява друга жена и сочи сградата на читалището.

"А като гледаме, че се разваля, ни боли сърцето. Не толко, че се разваля. А защото нищо не се построява. Само се троши. Не строят, а трошат. Защо трошат, без да строят?!..", питат възрастните вдовици.

Днес в "Калейдоскоп" пътуваме из селата на Българския Северозапад. И събираме- от тук усмивка, от там сълза...

А от Чичил ни изпращат с вода от селската чешма- за да се върнем пак! Вярват, че който пие вода от чичилската чешма, няма как пак да не дойде... И чакат. А животът минава в самота. И се самоизмерва в очакването от среща до среща с децата и внуците. Ако намерят време да дойдат. Сякаш тези хора никога не са били млади, не са мечтали, не са подреждали дом... Но те са били. И пазят сянката на един минал живот като въпрос и като упрек към нас, към кривините на времето, към самите себе си...

Вадят от паметта си спомени и ги редят край мен възрастните жители на село Репляна. Сякаш са ни подслушвали, съвсем в същата посока връзват разказите си баба Еленка и съседите й от от Горни Лом:

"Бил съм като свещ прав- играл съм футбол, волейбол, не е имало кой да ме надбяга. Но сега- ето, с два бастуна... Децата са в София. На почивка отиват на море- тук не искат. Няма сега деца. Имали сме детска градина, сега нямаме. Сега отваряйте старчески домове... Мъка, та леле... И аз от 40 години съм си сама. Децата бегат. Нема работа. Некога тука имаше шивашки цех. 38 години съм била там. Какво да ти кажа? Че са ми дали пенсия от 120 лева... При нас имаше мандра, мелница, медна мина, гледаха се и телета, дърводелски цех имаше", връщат годините назад възрастните хора.

А сега? Сега тревясват тротоари и улици. Буренясват дворове. Схлупват се празните къщи и грохват ден по ден, за да се предадат един ден и да полегнат на земята. Клони препречват прозорци и врати.

"Броим само покойници. Деца не се раждат. Селото запустява. По списък хората са около 120", признава кметът на Боровица Огнян Гаврилов.

Ще наруши ли някой тишината, притихнала в клоните на вековните дървета, които пазят стръмния път към село Праужда? Има ли надежда за оцеляване на тези някога пълни с живот, а сега населени с бавно угасващи възрастни хора села- питам и кметския наместник на село Праужда Ани Асенов.

"Ако след време дойдат да живеят тук децата на сегашните пенсионери. Имат синове и дъщери по Белоградчик, по Видин. Очаквам все пак някой от тях да се върне. Или да купят чужди хора. Имаме някоя и друга къща купена, потегнаха ги. Но повечето са празни. Лятото са около 55 човека, зимата са по-малко", откровен е кметът.

Ще бъде ли някога отново село Праужда възел от планински пътища и пътеки, които да връщат своите и да довеждат гости и заселници в селото? Кой да каже... Точно на площадчето, току срещу кметството, се е изтъпила достолепна старинна къща- долният кат е от дялан камък, а горният- здрава тухлена зидария. Опитват се да запазят белия си разкош ръчно плетените щори и завеси... Но сивото бавно превзема целия дом. Посивяла е дори тежката траурна завеса, закована над входната врата. Празна е къщата. Не дишат хора в нея и тя бавно е почнала да се предава. Въпреки здравия темел пукнатини са тръгнали във всички посоки. Гонят те надеждата за живот от стария дом.

Каквото видяхме из малките селца на Българския Северозапад, споделихме го с вас, уважаеми слушатели. Каквото си казахме с хората там, чухте го и вие. Тръгваме си от село Праужда.

И тогава така, както си газехме из тишината под обедното планинско слънце, край нас отбръмча едно АТВ- транспортно средство, настанило се през последните години съвсем свойски в планинските ни селца. На АТВ-то се е метнал широко усмихнат 10-на годишен юнак, а край него с бърз ход вървят двама младежи- тя с отпечатан на модерната си блузка флаг на САЩ, а той- с бяла тениска, с българското знаме на гърдите...

Добър знак, казвам си! Има надежда...