Тази книга с разкази рязко се различава от онова, за което пишат и както пишат младите български писатели днес. В „Между стените” има смелост да се назовават нещата със собствените им имена, да се пише стегнато, динамично, да се разказва интересно, с усет за финал, с чувство за хумор и свобода на фантазията. Георги Мишев твърди, че младият автор показва „нещото” извън стените, а Георги Господинов го сравнява с Ървин Уелш.
Героите на Филип Маркулиев са странни типове, пропаднали хора, младежи, които блуждаят из живота. Обикновено не ги забелязваме, но те съществуват около нас. С точно око писателят ги наблюдава и успява да превърне тази невзрачна, незначителна маса, съставяща нашето общество, в запомнящи се литературни образи.
Доста време младата ни литература избягваше да се занимава със социалното дъно, да бърка в тази рана без сантименталност. Филип Маркулиев го прави, при това умело, демонстрирайки добър стил и особена подмолна ирония, която в съчетание с фантастичните обрати, прави разказите му изключително четивни и едновременно с това многопластови. Ани Илков го причислява към новата вълна български писатели и отбелязва, че „ ако неговият поглед към живота е немилостив, то е и защото той има смелостта да погледне там, където естетстващият литературен истаблишмънт не смее и да си помисли да погледне.”