Надя Шишенска: "Колкото по-дълго си в чужбина, толкова повече ти е мъчно за всеки красив миг, който си изживял в Родината"

Днес дуетът на "Калейдоскоп"- Петър Антонов и музикалният редактор Нора Георгиева- Ви предлагаме да се потопим в едно пространство от природния космос на човека, където всичко е хармонично, изградено от противоположности, удържащи човека и света като средина, като невъзможни да станат крайни.

 

© Снимка: Петър Антонов

Това пространство всички го знаем, били сме там, усетили сме го, почувствали сме го- това е родното българско село. Там времето е циклично удостоверено, т.е. в него съществува вечната повтаряемост на истините в живота. Макар сегашното ни време да е принудило повечето от нас да живеят в хаоса на града, или далеч от Родината, голяма част от нас се връщат с умиление в спомените за моментите, прекарани в безкрайната шир на полето на своето село или пък се усмихват, когато се върнат мислено при жабите по брега на селската рекичка, почти пресъхнала от летните горещини...

 

Истината е, че не можем да забравим родното място, където и да сме. Точно с такива хора се срещаме днес. Венцислав Велков и Надя Шишенска.
"Всеки път щом прочетем или чуем нещо, свързано с България, потръпваме и очите ни се насълзяват"- признава Венцислав Велков, който от много години живее в Ирландия със своето семейство, но не забравя родното си село Цар Шишманово. Доказателство за признателността и любовта му към своето селце са дарените средства за изграждане на войнишки паметник.

 

Монументът вече е факт- откриването бе преди дни в центъра на селото. Как младият мъж стига до идеята за войнишки паметник и какво може да накара един уж вече чужденец да се зарови в прашните архиви на малкото селце в община Макреш?

"Живея в чужбина повече от 10 години... Когато си сред чужди, както се казва, когато край теб ежедневно има хора от много националности- както е при нас с моите колеги в Дъблин, както е и в студентската ми среда- защото аз работя и уча едновременно, ние често си говорим всеки за своята родина. Всички ние се чувстваме добре там. Там е семейството ми. Там се роди дъщеря ми. Но въпреки това всеки ден аз мисля за своята Родина. И искам да се отблагодаря на своята Родина, защото аз съм успял благодарение на образованието и възпитанието, които съм получил тук. И където и да се установя, винаги ще бъда българин от Макрешкото село Цар Шишманово. От тук съм тръгнал. Е, сега съм в Дъблин"- директен е Венцислав Велков.

Любовта към България човек или я има, или я няма в сърцето си. И това не зависи нито от хубавите, нито от лошите моменти. През житейския си път човек открива много неща, печели и губи, прави грешки, от които се учи и помъдрява. Споделя сполуките и несполуките си с хората до себе си, със своите от семейството.

"Много са историите на хората от моето село"- казва Венцислав Велков, а когато говори за това, очите му се насълзяват, а гласът му трепери. Преди време решава да увековечи имената на своите земляци, загинали във войните. Тогава се заема с изследването на архивите на селото и търсенето на имената. После дарява нужните средства за изграждане на войнишкия паметник и изписването на 30-те имена на загинали шишманчани.

"Първите данни за загинали наши хора във войните са от 1912 година. Не изпитвам особена гордост, че аз съм съдействал това да се случи. Защото мисля, че много отдавна това е трябвало да стане. Но вече 100 години никой не се е ситил за тях... Вложил съм мои лични средства. Благодарен съм на Господ, че имам възможност да го направя. В Дъблин аз работя в един музей- сградата, в която е базиран, е била приют за военнослужещи от Британската армия. Сградата е от 17 век, а в близост е имало манастир, от който векове преди това местните рицари са тръгвали към Светите земи... Когато работиш и живееш в такава среда, не може да не се замислиш и да не потърсиш сравнения със своята родина. Паметниците са колкото за загиналите, толкова и за живите. Паметникът е уважение към тези хора, които са дали живота си за нас. Които не са се върнали при семействата си. Които не са имали възможност да видят децата си, да видят внуците си..."- споделя мотивите си Венцислав Велков.

"Родословие, роден край, родова памет- трябва да ги познаваме. Защото историята понякога се повтаря. Ще цитирам полковник Борис Дрангов: "Две смърти няма. Без една не може." Тежки думи. Верни думи"- слага своята точка Венцислав Велков. Той не е първият благотворител, нито ще е последният. Той просто е от хората, за които България е в сърцето.

Тя е млада и красива, умна и привлекателна, а гласът й може да разтопи и най-коравото сърце. Отскоро тя живее и работи в Дубай.

 

Слушателите на РАДИО ВИДИН ще я познаят веднага, защото до неотдавна тя представяше новините от нашия Северозапад в новините и информационните блокове на РАДИО ВИДИН.

 

Сега отново е в ефира, но за да разкаже за впечатленията и чувствата, които волно или неволно се пораждат в сърцето, когато си далеч от родната земя. Тя е Надя Шишенска.

"Здравейте, слушатели на РАДИО ВИДИН! Намирам се на едно слънчево и красиво място. Имам идеални условия за живот и реализация. Но България винаги я нося в себе си. Още повече, че моята страст са нашите народни песни- пяла съм по концерти и фестивали, на малки и големи сцени- навсякъде по света... За мен българското е в народната песен, в танца, в нашите традиции и обичаи. Като кажа "българско" си представям едно голямо вито хоро- това е за мен България"- казва Надя и запява по телефона от Дубай "Я кажи ми, облаче ле бяло"...

"Колкото по-дълго си в чужбина, толкова повече ти е мъчно за всеки красив миг, който си изживял в Родината. На мен ми е мъчно за родната ни къща, за нашия край, за приятелите, за Радиото ми е мъчно и за всички хубави спомени, които съм имала, докато съм си била в България"- признава нашето момиче и казва, че големите разстояния имат огромен ефект върху емоционалната й привързаност към България.

"За мен най-голямото богатство на България е нашият фолклор. Във всички страни, в които има български общности, с огромна любов посрещат изпълнителите на български фолклор. Надявам се тази наша ценност да бъде популяризирана извън страната и истински оценена в самата България"- казва Надя.

"Най-мъчно ми е за България през първите дни на раздялата с нея. После подреденото ежедневие на мястото, в което живееш и работиш, те поуспокоява и болката става поносима. Но аз винаги намирам време за българска музика, за български сайтове, за българска телевизия, за общуване с моите приятели, които са си у дома- в България. Колкото и добре да съм подредила живота си навън, аз все се надявам, че условията в нашата страна ще се променят към по-добро и ще може младите хора да я изберат. Не да се чудят към коя точка на Света да тръгнат, а да изберат да останат- защото имат условия за един хубав и спокоен начин на живот. Мечтая си и аз да си дойда... Мисля, че много българи, които са избрали да живеят и работят навън, биха се върнали у дома- при близките и семействата си, при родния дом, в родна езикова среда... И искрено се надявам. Не мога и не искам цял живот да живея в чужбина. Всеки в сърцето си си пази едно такова местенце- когато си в чужбина България е състояние на духа- за всеки тя има различно лице, но е там- в сърцето"- казва нашето момиче. И ни пожелава:

"На всички у дома желая да се концентрират върху положителните неща в живота. Да се усмихват при всяка възможност. Дори когато няма повод за усмивка. И да знаят, че човек може да постигне всичко, което иска- стига да го иска достатъчно силно."

Много често за емигрантите се говори като за идеалисти, запазили в душите си само най-хубавото от Родината. Без злободневието, без всички дребни нерадости и битови проблеми, които съпътстват живеенето в нея. Сякаш голямото емоционално откъсване е сложило край на споровете за това какво е могло и как е трябвало да се направи- за да останат, за да продължат тук... Сами чухте и от Надя Шишенска, скъпи приятели, че дори отвъд границите на Родината, нашите близки, приятели, роднини не са забравили родната земя, защото тук са възпитани да вярват, че могат да бъдат себе си.

 

Независимо от личните си истории, ние сме обединени от общата съдба да бъдем нейните деца- българи от новото време.

Ето така наредихме днешния "Калейдоскоп"- с участието на двама наши земляци- с Венцислав, който от много години е в Ирландия, и с Надя, момичето с ангелски глас, което отскоро живее в Дубай. За да стигнем там, откъдето тръгнахме- да обичаш една земя е достатъчно само да си се родил в нея. Независимо от времената, събитията и обстоятелствата... България е там, където има дори само един българин.