От Градсковски колиби до Градсково и назад

Днес в "Калейдоскоп" сме на среща с потомците на наши земляци, които живеят в някогашните български западни покрайнини, сега територии на Сърбия. Гостуваме в село Градсково, където ни посреща кметът Саша Христович. Наш водач в това пътешествие е Цветко Георгиев- родом от българското село Градсковски колиби. След като Европа разделя с междудържавна граница селото, неговите дядовци събрали най-ценното и избрали да останат в България. От тогава чекръкът на времето е навъртял почти един век...

 

Днес до село Градсково отиваме с автобус. Зад прозореца пейзажът се мени веднага след пресичането на границата България-Сърбия. Край пътя се редят обработени нивички; малки селца със стари къщи, целите потънали в цветя; дюкянчета, с красиви шарени витринки, от които лъха на прясно смляно кафе и стари вещи... Като в антикварна книжарничка...

 

Разликата идва от доброто самочувствие, усмивките, усещането за спокоен живот. Иначе разлики и не би трябвало да има- и у нас пътят така лъкатуши, когато от Видин пътувате за Белоградчик например... ту се изкачва, ту се спуска към някое дере, като следва гънките на Балкана... Дори асфалтът комай е еднакво изровен... Това е една и съща земя, която допреди 90-тина години е била в България. До злополучния за нашата държава край на Първата световна война, когато по силата на Ньойския мирен договор от територията на България са отнети 11 хиляди квадратни километра българска земя. Земя, на която има ниви, къщи, църкви, читалища. Българска земя, населена с хиляди българи… Западни политици, които никога не са виждали дори на снимка поне един от тези живи хора, преместват върху картата на Балканите червения граничен пунктир. Цариброд и редица села в Кулско, Трънско, Босилеградско, Кюстендилско, като и половин Струмишка околия, са предадени на Сърбия. От тогава са минали години, сменяли са се поколения, превъртял се е животът, променял се е и от едната страна на разделителната линия, и от другата...

 

"В продължение на 45 години цял свят жалеше жителите на разделения между двете Германии Берлин... А за мъката на хората от българските западни покрайнини никой не се сети... Нашата мъка- на разделените между две държави стотици хора, си остана само наша"- споделя огорчението си Цветко Георгиев.

 

Днес бившите български територии са разхвърляни в четири окръга на съвременна Сърбия. А за да си нямат неприятности, живеещите в тях са приели негласната забрана да не се използва понятието "български западни покрайнини". Но нищо не може да спре тези хора да искат да получат българско гражданство, да продължават да търсят правата си да имат библиотеки и читалища, децата им да имат часове по български език в училище, да спазват българските обичаи и да пазят паметта на дедите си. Нищо, че вече само разбират български, без да могат да го говорят!

 

"Искам моят син да знае корена си и да се научи да говори правилно български"- мечтае енергичният усмихнат кмет на село Градсково Саша Христович.

"Като кмет на село Градсково моята политика се гради на принципа "Да питаме хората от селото". Очаквам, като и много други от нашето село, да получа българско гражданство. Не ми трябват облаги. Заради сърцето е. Тук си имам всичко- работа, семейство, кариера... Шампион съм на Сърбия по вдигане на тежести. Сега- през месец май- ми предстои да участвам в европейското първенство по вдигане на тежести за ветерани- ще вдигам щангата за Сърбия. Но след като получа българско гражданство, кой знае? Може да вдигам за България! Аз съм българин. Искам и моят син да знае корена си. Защото моите баба и дядо са били българи. Моят дядо е служил в българската армия. Последната учителка, която е преподавала в тук в българското училище, се е казвала Пенка Гачева. Намерихме сред старите документи учителски дневник. Ние сега нямаме училище и аз не говоря добре български. Но сърцето ми е българско. Аз принадлежа към този народ. Когато границата разделила селото, се наложило хората да избират- едни останали тук при къщите си и малкото земя, а другите потеглили към България, където били нивите им... Оставили къщите и избрали земята. Е, май малко са сгрешили, защото след 1945-та година пак са останали без своя земя... А тук- каквото сме си имали, си е било все наше. Миналото си е минало. Не можем да го променим. Но щом влезем в Европейския съюз, вече няма да има граници между моето Градсково и Градсковски колиби. Ще бъдем пак един народ. Стига вече войни. Сега можем всички да живеем като европейци. Защо да се делим?! Нека повече да няма граници"- доверява ми Саша Христович.

Още много неща иска да ми разкаже Саша- за металната каса, в която държи книжата на кметството и която е произведена през 1920 година в Плевен; за някогашното българско училище; за фолклорния събор, който правят в обновения културен дом на селото всяка година по Връбница, която тук наричат Върбица; за учреденото българско дружество; за празниците, обичаите и легендите, които като семейно имане пазят 700-те жители на село Градсково...

Днес от двете страни на българо-сръбската граница живеят хора с една кръв, но с различен социален статус, различно самочувствие и различно отношение към живота, с различни очаквания. С потомците на тези български фамилии си говорим за това какво е станало с родствените връзки след близо век време разделно. Повече от явно е, че не са зараснали болките на разделените родове. Както не е заздравяло и до днес съмнението кой избор е бил по-разумен? Да останат в чуждата държава, но по-практично уредена и по-добра за живеене, или да изберат България? Сега сравненията са лесни- защото макар границата все още съществува, тя вече не е пречка поотчуждилите се роднини да си ходят на гости. Така и ние се озовахме в село Градсково, водени от често пътуващия до там Цветко Георгиев. В шареното множество, което се е омесило на площадчето пред културния дом на селото, лесно се разпознава кой от къде е... Познава се не само по говора...

"Нашите хора са сякаш постоянно неспокойни, тревожни, притеснени..."- обяснява нашият водач из бившите български западни покрайнини- Цветко Георгиев. Той е пораснал в българското село Градсковски колиби, разположено в община Бойница, област Видин. За жалост по официална справка сега в Градсковски колиби живеят само 64 човека...

"Още има надежда. Но границата трябва да падне. Та роднините да помогнат и ние да се поизправим... Дано не е късно! Ако я няма границата, от едното до другото село се стига за 15-20 минути. Толкова е разстоянието. И работата не е само в търговията и обмена. Дано те ни върнат и вкуса към радостта от живота! Да се отпуснем малко"- доверява Цветко Георгиев.

За разделените родове от бившите български западни покрайнини се разговорихме днес в "Калейдоскоп" с двама души- потомци на кръвни роднини от останалото в Сърбия село Градсково и българското село Градсковски колиби. Е, нямаше как да останем единствено и само при семейните албуми- разпростря се приказката ни и към живота ни въобще... Боли ме, но трябва да призная, че граничната бразда май необратимо е прерязала душите на потомците на българите от западните покрайнини и ги е разделила на "оттатък" и "отсам"... И с годините разликите са се задълбочавали. Особено през последните десетилетия, когато от ниския социален статус самочувствието ни някак все ни е в недостатъчност... До там, че на земляческите срещи видинските "туристи" се попиляват из пазара на Зайчар да напълнят торбите с вкусни пресни продукти, местно производство. А Саша от Градсково иска още и още да си говорим и да послуша още и още българска реч... За него и неговите хора грижата за делничния хляб не е по-голяма от българската им родова памет.

"Имам си всичко- работа, семейство, кариера... Но моите дядовци са българи. И аз съм българин. Искам и моят син да знае корена си. Да не ни делят повече граници"- мечтае Саша. И докато го слушам, аз- потомката по майчина линия на бежанци от Одринска Тракия и Вардарска Македония, а по бащина- на Чипровски преселници и красива влаинка от Флорентин, прибирам и отнасям в сърцето си това усещане за род и дом. Кътам го като малка трошичка от нашенска погача- една топла, красива и мила моя Малка България. Защото, макар и с много смесена кръв във вените си, аз отдавна съм си припознала мястото и си го обичам.