С Антоан Божинов в "Света на малките хора"

Днес в "Калейдоскоп" си говорим с Антоан Божинов- преподавател по фотография в колежа към факултета по журналистика и обществени комуникации на СУ "Свети Климент Охридски", фотография в департамент "Визуални изкуства" и фотография и полиграфия в департамент "Компютърни и медийни технологии" на Нов български университет. Поводът да се видим и да си поговорим бе гостуването във Видин на пътуващата му изложба "Светът на L.P.", която бе подредена за месец време във видинската художествена галерия "Никола Петров".

Известният фотограф Антоан Божинов (снимка личен архив, facebook) е роден на 10 януари 1958 година в град Лом, в семейство на учители и до днес пази връзката си с родния край. Почти от тогава- от 80-те години на миналия век, е изкушен от идеята да насочва по-често обектива към необичайностите на живота.

И започва да извежда пред камерата хора от различни етноси, от малобройни социокултурни общности, които са общество в обществото. Но дори някога там- назад в годините- в избора му да е имало някакво начално влечение по екзотиката на необичайността, тя отдавна е овладяна и "хваната" да работи в полза на тези, които трябва да живеят с различността си в един свят на почти нулева толерантност към тях. Такава е и съдбата на малките хора.

"Намерението ми е да изведа от анонимност общността на малките хора в България и да насочим заедно общественото внимание към решаването на техните проблеми"- казва авторът. И още преди да съм задала първия си въпрос ми представя своя добър приятел Светослав Чернев- председател на националната организация "Малки български хора". Във Видин те пристигнаха заедно.

Седнали сме в средата на голямата зала на видинската художествена галерия. А когато ги видите един до друг, няма начин на мига да не се отървете от нормалното при първа среща с малките хора притеснение- заради разликите в ръста. Защото от моите метър и 60 сантиметра Антоан Божинов изглежда като героя от "Приключенията на Гъливер" на Джонатан Суифт. А сега се опитайте да си представете как изглежда той в очите на малките хора! Моля Антоан да седне, за да мога да ги снимам заедно и така май успявам да стопя леда и да започна разговора с това кое по ред показване на изложбата "Светът на L.P." е видинското?

Докато си говорим със Светослав Чернев се "оглеждам" в подпрените край стените на видинската галерия фотоси- от тях ме гледат с различни очи малки хора. Мащабът на голяма част от снимките е почти едно към едно. За да надникна и аз в очите им, трябва да приклекна... И ето ме в позицията на един малък човек- който не може да изтегли пари от банкомат, защото не го достига; не може да се качи в автобус на градския транспорт; не може да си плати сметката на касата в магазин...

 Обръщам се- от другата стена ми се усмихват уверени в себе си мъже и жени на различна възраст, които са останали с ръста на деца, макар отдавна да са влезли в зрели, че дори в златни години. През какво ли са минали, докато си отвоюват тази увереност в свят, който трудно преглъща необичайността им? Как са преминали през юношеството? Как са получили образование?... Обръщам се към Антоан Божинов и Светослав Чернев- фотографът с исполински ръст и застаналият до него малък човек- и с леко притеснен тон направо питам- как се справят със своята различност децата и младите хора с малък ръст? Има ли националната организация "Малки български хора" специална политика и дейности, насочени към децата?

"Малките хора искат и могат да бъдат равноправни партньори на нашето общество. То трябва само да ги приеме!"- това е логото на националната организация "Малки български хора".

Колко са малките хора у нас? Трудно е да се каже. Защото сред тях все още има и ще има такива, които се затварят и не общуват с никого. Може би защото в уреденото ни за хора със среден ръст обществено пространство все още няма място за необичайните? Първо трябва да поискаме да разберем, колко са у нас хората с ръст, по-нисък от отбщоприетия за нормален. За сега в България няма такава официална статистика. Може да са двеста, триста, хиляда... или повече? Ниският им ръст обаче не е и не може да бъде предпоставка за дискриминация.

  Ниският ръст в повечето случаи е последица от заболявания, от наследственост, а в някои случаи и последица от лекарски грешки, от неадекватно лечение в бебешка или детска възраст... Затова често малките хора имат отрано здравни проблеми, които с годините се задълбочават и усложняват. Но това не ги прави по-малко пълноценни личности. Те имат професии, обичат работата си, отстояват гражданските си права, страдат и се забавляват... Някои от тях успяват отрано да се адаптират и да се справят с враждебната социална среда. Други не успяват... и стават жертва на безработицата, бедността, самотата... Загубили увереността и самочувствието си, някои от тях се предават и се превръщат в обитатели на социални заведения... Да, понякога малките хора живеят в затворени общности. Но дори когато са избрали изолацията, в този микрокосмос в сила са всички криви модели на трудното ни време. Както и всички делнични въпроси на битието- от сивата битка за оцеляване, до пиянството на любовта...