Истини, които се събуждат по пълнолуние

 "ГМО е жив организъм с изкуствено променен ген- за да подчертае някои от характеристиките му, да му придаде нови или обратното- за да намали или премахне някои от нежеланите наследствени белези".

  Погледнат от този ъгъл, сборникът с разкази на Снежина Николова е споделена тревога за необратимост на промените в човешките взаимоотношения.

В едноименния разказ "ГМО" героинята първо поставя условие: "Не всеки има чувство за хумор. Особено за себе си." А след това идва и откровението, че да, генно модифицираните организми са "страшна напаст- хуманоидна напаст!" И наистина- страшно става, когато битовото удобство подменя буквално българския възрожденски прагматизъм от формулата "на ползу роду", което ще рече народополезност, в популярното днес "роднинска полезност"… Но дори когато едно социо-културно явление се масовизира, то все още не може да бъде приемано като абсолют. И Снежина Николова от една човешка история в друга търси равновесието, като реди на едната везна тревогата от необратимостта на промените в човешките взаимоотношения, които ни отдалечават един от друг, а на другата слага надеждата на отворената за общуване Душа, в която белезите от ранявания постепенно оформят и една друга промяна- способността за разбиране и прошка.

Нашият народ има своя скъпо платен етно-исторически опит за физическо оцеляване и духовно спасение през столетия бездържавност. Тези уроци на миналото са атавистично кодирани в делничната философия на героите на Снежина Николова. И тя ги подрежда така, както ги срещаме в живота. И както в албумите със стари снимки- уж няма формален ред на портретите, но има едно дискретно "предпочитане", като прави това героят от разказа "Пълнолуние"- кога с намигване, кога със сълза в крайчеца на окото, кога с присвити клепачи…

Как се справят чувствителните хора в общество, разпъвано между предупреждението, че "Никой не е станал пророк в собственото си село" и препоръката, че "Всеки камък си тежи на мястото"? Как да се справи човек с живота си, когато е пораснал и възпитаван в този кръстен етичен модел- вероятно трябва много да вярва, много да обича, много да прощава и нищо да не забравя. Колко от нас носят силата да го направят? Защото за еднократен жест на храброст човек ще събере душата си в юмрук и ще пристъпи напред. Но когато десетилетия наред трябва да прави своите избори ден по ден?... И тогава разбираме защо изпълнението на пожеланието на д-р Димов от разказа "Юбилей" към всяко новородено, проплакало в ръцете му, "Да стане добър човек"- се оказва трудна работа…

Финалният разказ в сборника- "Лъжец"- е обвинителна реч срещу Живота. Емоционална атака срещу… собствения си гняв. А Животът е поредица от случващи се неща. Настояще. Да, в него има и яростни битки. Но от дистанцията на годините той- Животът- май повече прилича на партия шах. За да стигнем до единствения адекватен към момента ход, ни трябва време за размисъл, отдалечаване, поглед от различен ъгъл. Защото дори Душата се нуждае от почивка. А тогава идват дните на сиво преминаване през делника и търсено безпаметие. Забиваме поглед в земята, сякаш държим щит, за да не ни дръпне течението на леснината, че щом около нас постъпват еди-как си, то няма как да е чак толкова лошо… И през тази Сянка на живота някак се добираме до следващото Пълнолуние, когато истините се събуждат. Отново. За да проумеем още една наша балканска мъдрост, че "с годините човек става по-такъв, какъвто си е бил"... Трябва му само време, за да се самопознае достатъчно. Колко? Ами зависи от човека и от степента на влияние върху него на ГМО-факторите. Ако вече сте заинтригувани, то чуйте разговора ни със Снежина Николова!