Премиера на книгата "Подир сянката на кондора" от Изабела Шопова

Има метод в лудостта им

Този път потегляме на север от Юга. Повече от шест хиляди километра на север от Сантяго де Чили. Което, малко парадоксално, след двумесечно пътуване ще ни доведе… доникъде. До нулевия паралел, известен още като екватора – нито север, нито юг.

Плановете ни за пътуването са само умерено безумни и маргинално неортодоксални – експедиция по гръбнака на Южните Анди без предварителен маршрут или резервации. Свободни като птички, необременени от планове и ангажименти. Само вятърът в косите ни и Андите под краката ни. Знам, че звучи съмнително, обаче има логика в тази на пръв поглед чиста проба лудост. Хитрият метод на безобразно безпризорния ни стил на пътуване се базира на самата дефиниция на понятието „проблем“ – девиация от очакванията, нещо, което се отклонява от плановете, не следва предначертанията, не работи както сме се надявали. За да неутрализираме така дефинирания проблем – радикално и още в зародиш, – просто елиминираме плановете. Нищо не може да ни отклони от несъществуващия ни маршрут, нито да ни сюрпризира с девиации, ако сме нямали предварителни очаквания. Просто и чисто решение! Само вродената скромност ме възпира да го нарека гениално. Подмолните коварни хватки на вечно конспириращата срещу нас Вселена са този път надеждно отклонени. (Към някой безкъсметен, безхаберен пътешественик с планове и програма. Сори!)

Единственото предизвикателство е само да стигнем живи, за предпочитане здрави и по възможност навреме от чилийската столица Сантяго до международния терминал на летище „Елдорадо“ в Богота, Колумбия, през безумен терен със светозавихряща надморска височина, по някои от най-кошмарните пътища на планетата и през някои от най-нестабилните политически и икономически региони в света.

Ако ви се иска да питате защо се подлагаме на подобни рискове и предизвикателства – ами необяснимо е. Най-вероятно се дължи на дефектни гени, които не ни позволяват да си стоим кротко по домовете, а ни мамят да следваме паралели и меридиани, да летим, ходим, препускаме, да се препъваме, покуцукваме, плаваме и катерим без почивка, убедени неотклонимо, че нещо прекрасно и значимо се крие ей там, отвъд хоризонта. Без никаква друга причина освен максимата „В ранно утро стани и ходи!… така ще живееш дълго и след теб ще останат следи“.

Смелият пътешественически екип се състои от майка и дъщеря, и двете известни с огнен балкански темперамент и несъкрушим източноевропейски инат, както и с противоположния си подход към предизвикателствата на живота по принцип и пътуването в частност. Едната – маниакално планираща, буквално не може да диша, без да прави списъци и да прелиства пътеводители, неспособна две крачки да направи без карта и разпечатани на хартия билети и резервации. Другата – самообявила се планомразка и световен шампион в дисциплината отлагане, безнадеждно пристрастена към спонтанността и импровизацията. Комбинацията от двата антагонистични житейски принципа в богата на кислород среда води до неизбежна експлозия (както е отдавна известно на учените и случайните свидетели с лош късмет) с много съпътстващи щети и жертви. За щастие, кислородът не е много изобилен в Андите.

Царството на кондора

Понеже съм тренирана от ранна възраст с правилата на математиката, всичко в моя живот започва с дефиниции, аксиоми и теореми (за огромна досада на по-спонтанната ми и нетърпелива спътница). И така, що е то Латинска Америка и различава ли се тя от Южна Америка? За моя изненада – да, различава се. Много хора употребяват двете названия като взаимозаменяеми, но те не са идентични.

Названието Латинска Америка било изобретено от френския император Наполеон III и обединява страните и островите на Южна и Централна Америка, където се говори испански и португалски (латински езици), тоест Латинска Америка е тази част от американския континент, която не говори английски или френски. Латинска Америка обхваща трийсет и осем държави в Северна Америка, Карибския регион, Централна и Южна Америка. По исторически, географски и културни причини те всички имат общи черти в демографското, политическото и стопанското си развитие. Наследници са на древни високоразвити цивилизации – на ацтеките, маите и инките, имат океански брегове (само Боливия и Парагвай са вътрешни и нямат излаз на море или океан). И принадлежат към Третия свят.

Южна Америка е континентът между Северна Америка и Антарктида, който е предимно в южната полусфера и се пресича от екватора. Към нея се причисляват тихоокеанските острови Галапагос, Великденският остров и Робинзон Крузо, както и множество разположени в континенталния шелф острови, като Фолкландските острови, Огнена земя, Чилое и други. Извън тъничката сухоземна връзка с Централна Америка, Южна Америка е оградена отвсякъде с океани – Тихия океан на запад, Атлантическия океан на изток и Карибско море на север. Общата площ на континента е 17 840 000 км², което го нарежда четвърти след Азия, Африка и Северна Америка. Бреговата му линия е слабо разчленена и е най-късата, отнесена към площта, сред всички континенти. Което в моето наивно въображение се интерпретира като хиляди километри пясъчни плажове, палми и други такива романтични картини. Мммм, реалността, поне по западния бряг, ще се окаже доста, доста по-различна. Но нека не избързваме – обратно при дефинициите. Световните рекорди, с които Южна Америка бие другите континенти, са:

Най-дългата планинска верига – Анди, 9000 км;
Най-сухото място на планетата – пустинята Атакама;
Най-пълноводната река на Земята – Амазонка, 6520 км;
Най-големият речен басейн на Земята – река Амазонка, 7 млн. кв. км;
Най-високият водопад на Земята – Анхел, 1054 м;
Най-високото плавателно езеро – Титикака, 3812 м;
Най-обширната екваториална гора на планетата.
Забелязвате ли парадокса – хем най-сухата пустиня, хем най-пълноводните реки? Екстремно и антагонистично!

Релефът на Южна Америка и той е един такъв двуполюсен и антагонистичен – дели се на западен (много) високопланински и източен низинен. Практически целият континент, всичко на изток от тясната верига на Андите са просторни зелени пампаси и пищни, влажни речни низини като Амазонка, Ориноко и Ла Плата. Които пък, за съжаление, идват в комплект с нашия смъртен архивраг, антипод и криптонит – комара. Въоръжен до зъби (и смукалца) с необятен арсенал от тропически болести – малария, жълта треска, денга, зика (да не ги изреждам, че започва да ме втриса дори само от споменаването им). Антикриптонитът, ваксините – или все още не съществу- ват, или не са разработени в орална форма, изискват употребата на игли и спринцовки, които и двете иначе смели пътешественички ненавиждаме до смърт, избягваме на всяка цена и анатемосваме по всички континенти. Та така, чудесата на Амазония ще трябва да чакат до окончателното изтребване на комарите или поне до създаването на безиглени ваксини. Дотогава единствените части на Южна Америка, необитавани от кръвопийците и съответно подходящи за нашите набези по континента, са високопланинските, предимно пустинни Анди. Царството на кондора.

Изабела Шопова принадлежи към онази част от човечеството, „дето все търси и не намира, дето не може мирно да седи”. Пътешественичка със завидна култура, бликащо чувство за хумор и неудържим стремеж за превъзмогване на кодирани в човешката природа страхове, тя има зад гърба си няколко бестселъра, строго съобразени със съветите в нейния „Самоучител за преднамерено убийство на скуката”. Първата й книга носи заглавие „На изток – в рая” и разказва за живота в Нова Зеландия, Страната на дългия бял облак, както я наричат, където Изабела емигрира през 2002 година. После дойде ред на Австралия, разположена „На запад от рая”. Научихме как се готви артишок, що е то Куинсландър, къде зимуват крокодилите и още много фундаментални факти за битието и мирозданието. А „На юг от разума” свидетелства, че и днес, двайсет лета след началото на третото хилядолетие, Антарктика си остава утопичен резерват, територия с митичен ореол. Книгата гъмжи от духовити описания, шокиращи факти и екстремни преживявания…