Хора и влакове - на гости в село Комунари

Срещу кметството се намира сградата на някогашното училище в село Комунари. Рушаща се постройка и двор с избуляла растителност. 

Решихме да отидем да я видим отблизо. Просто трябваше да пресечем главната улица, по която летяха леки автомобили и камиони - все едно пресичаш писта на Формула 1. Оказва се, че това е всекидневно и почти никой от преминаващите не се съобразява, че е в населено място и трябва да намали скоростта. Дори и при наличието на пешеходна пътека, която разбрахме, че кметицата сама е начертала. След като пресякохме по живо по здраво, влязохме в двора на училището, което не беше трудно, тъй като нямаше врата. С доза страх но и със същата доза любопитство решихме да влезем в двора и в сградата, въпреки че се сетихме, че на такива места често снимат филми на ужасите. 

Довършването на храма е един от основните приоритети на кмета Ивелина Костадинова. 

"Не е нормално най-българското село да е без храм", каза тя. Но и допълни, че средства по-трудно се намират, а и населеното място трудно може да кандидатства по проект заради малкото жители.

На няколко метра от сградата на училището се намира и голям паметник с петолъчка, но който често хора спирали да се снимат. 

Малко по-надолу има и една друга стара сграда, която вече е била закупена и е започнат ремонт, след който мястото ще се превърне в магазин и ресторант, увери ни кмета. 

В ремонт е и читалището на селото, но и бабите от певческия състав се събират по-рядко. Ремонтира се и бензинонстанцията, която няколко пъти е сменяла собственика си. 

Въпреки проблемите, хората в селото си живеят спокойно и щастливо. Кметът им помага и им пазари.

"Селският кмет е човек за всичко", каза с усмивка Ивелина Костадинова. От известно време, някои от възрастните хора в селото са включени в проект за подкрепа. По тази програма, няколко жени помагат на възрастните хора и им пазарят. 

"Хората не искат много. Очакват храмът да се оправи, да имат нормален път до гробищата и гарата.  Хляб да имат. Телефон също за да могат да се чуват с децата си. Да нямат проблеми с тока", подчерта Ивелина Костадинова. Проблемите с тока не са отскоро, а при последната буря хората са били дълго време без електрозахранване. 

Интересът към имотите в Комунари обаче е висок. Селото привлича и туристи с намиращите се в близост туристически пътеки. Има и скален манастир, а язовир Цонево се намира само на няколко минути път. 

Преди Освобождението селото се е казвало Мурна, кръстено на богат турчин, който е имал чифлик. Било е изцяло с турско население и разделено на две махали - Горна и Долна Мурна. След подписването на Санстефанския мирен договор, турското население напуска селото, изоставяйки имуществото си. Това е свързано и с един инцидент в края на 20-те години на миналия век. Историята ми разказа 80-годишната баба Ройка Стефанова, която е един от най-възрастните жители в село Комунари. Усмихната и ведра жена, която живее на няколко преки от центъра на селото. Посрещна ни топло и гостоприемно в своята къща. На фона на пукащия огън от малката печка на дърва до масата, с огнена емоция тя ни  разказа повече за историята на село Комунари, за живота там по комунистическо време и днес.

Въпреки че не й е бил много лек животът на баба Ройка, тя е успяла да запази добротата в себе си, изписана на усмивката на лицето й. Дори здравословните проблеми не сломяват духа й. Сама се грижи за себе си. Гледа си кокошки, има си и градина. От известно време си е взела и едно малко и любопитно котенце, което ни наблюдаваше през цялото време на разговора. 

Баба Ройка обича да гледа и телевизия, а също и да си готви вкусна домашна храна. Изпрати ни с няколко бурканчета с домати и туршийка. 

Стана ни толкова мило с Румен Сарандев, тъй като се сетихме за нашите баби. Преди да тръгнем, баба Ройка ни упъти откъде да минем за да стигнем до ЖП гарата. Именно тя беше последната ни спирка в село Комунари. Там първо ни посрещна старата и порутена тоалетна, в която имаш чувството, че времето е спряло. Посрещна ни и една котка. Замислих се, че до момента в селото срещнахме повече котки, отколкото хора. 

Все пак имаше един човек, който чакаше влака. Коментирахме поредното закъснение, което, по думите му, е ежедневие. Живее в Комунари от години, а преди това е живял във Варна. Харесва му спокойствието на село, но има и неща, които не му харесват.

Почакахме и ние с Румен Сарандев с надеждата да срещнем още някой на ЖП гарата, но уви. С тази надежда се върнахме и към централната част на село Комунари, но както каза човекът на гарата  "хората тук си стоят повече по къщите и по дворовете". Бях със смесени чувства на тръгване от селото - от една страна развълнуван и умилен от срещата с баба Ройка и впечатлен от историите и красивата природа на селото, но пък и натъжен донякъде, най-вече от факта, че посетихме поредното село с намаляващо население, което остава на заден план в приоритетите на тези, от които зависи подобряването на условията на живот в българските села. А и разбрахме, че в Комунари  хората не искат много. 

Колко малко му трябва на човек понякога за да е щастлив, нали?