30 години от живота на майка на дете с увреждане

Този разговор събира в няколко минути 30 години от живота на една майка на дете с увреждане. Галя Койчева е от Варна, има почти 30-годишен син с множествени затруднения. Ражда го в зората на демокрацията и първата подкрепа, за да отгледа детето си вкъщи, а не да го остави в социален дом, получава от варненската Фондация Карин дом. Ивайло израства с помощта на работещите в Карин дом, а с него „расте“ и майка му – Галя Койчева. Всеки ден се бори с предразсъдъци, неразбиране, дори суеверия, и така става част от изграждането на услуги за деца с увреждания както във Варна, така и в цялата страна.

Галя Койчева е носител на първата награда на Карин дом - за личен принос в политиките за деца и приобщаващо образование. Участва в кампании за развитието на политики за хората с увреждане. Тя е един от основателите на Дневен център за пълнолетни лица с увреждания "Слънчевата къща" във Варна. Завършва социален мениджмънт и психология, като сега е психолог в Центъра за защитена заетост за младежи с увреждания към Висшия институт по мениджмънт във Варна.

Днес борбата й продължава, защото малкото дете вече е пораснало и трябва да се бърза да се създадат устойчиви услуги за възрастни хора с увреждания. За силата на майката, за превъзмогването на тежки думи, за промяната на общественото мнение и безрезервната майчина любов – Галя Койчева разказа.

Когато се основа Карин дом моят син беше бебе и ние посещавахме първите терапевтични сеанси. Карин дом ни подадоха ръка и създадоха родителска общност във Варна.

Трудностите по пътя

Минахме през най-различни етапи, които са част и от цялата историческа епоха на нашата държава. От един медицински модел на подкрепа, който съпътстваше ранното детство на моя син, през Фондация Карин дом и методите за подкрепа, към които те ни насочиха, се получи т.нар. в последствие социален модел.

От това да вижаме децата си като диагнози, ние започнахме да ги виждаме като личности, като деца, които имат свои мечти, нужди, които трябва да играят и да се забавляват. Един от най-ярките ми спомени от онова време, а аз имам ярки спомени, защото Карин дом беше като някакво чудо и като светлина в тунела, е как вървим заедно по центъра, по площада на Варна - ние няколко родители с деца с инвалидни колички. И това ми е толкова силно, толкова вълнуващо, защото усещах силата от това да сме заедно и да бъдем навън – ние майките и децата им с инвалидни колички. Това за онзи момент в България беше почти немислимо. Сега от гледна точка на времето, на почти 30 години, сме преминали много и много различни неща, но не сме се отказали да се борим за това нашите деца да имат едно нормално съществуване.

Колко бавно се случват промените в държавата

Много бавно и много трудно. Някак си обществото ни все не достигаше тази зрялост да приеме различието. Трудно се случваше и продължава да е така в известна степен. Но през тези години ние преодоляхме много стигми, предразсъдъци, инакомислещи хора и малко по малко с мишите стъпки можем да се похвалим с добри резултати.

Постигнатото

Достъпният транспорт, услугите „Дневна грижа“, личното асистентство – това са част от нещата, но аз ще кажа за невидимите промени. Много хора вече ни се усмихват по улицата, а преди години си чукаха и плюеха в пазвите. Сега се усмихват и подават ръка, питат имам ли нужда от някаква помощ, готови са да съдействат. Това е истинската промяна – да видим човека зад увреждането.

Как продължава борбата за промяна

Докато работехме за проблемите на децата си те пораснаха. Всеки етап от развитието на всеки човек има различни нужди, така и децата с увреждания в един момент стават млади хора с увреждания. Докато правихме услуги за деца, после правихме услуги за младежи, сега вече се замисляме за услугите за възрастни и нашия най-голям и страшен въпрос е :“Какво се случва когато един ден нас ни няма?“.

Трябва да бързаме сега да развиваме, да подкрепяме нашата държава и да я притискаме да развива услугите за възрастни хора, за стари хора и за това какво ще се случи с хората с увреждания, когато техните семейства ги няма.

За съжаление политиката в нашата държава е нестабилна и сега сме в едно такова особено време отново. Бих призовала всички политици да мислят повече за децата – за тяхното щастие и за тяхното бъдеще.